я неудържим, необясним страх от него.
Кръгът дощрака до втората десетица, показалецът прехвърли 15, 16, 17, преодоля с известно колебание 18 и с едно последно щрак хлътна в жлебчето на 19. Тълпата затаи дъх. Колелото мръдна още малко и той се допря до пречката, разделяща 19 и 20. В този миг изглеждаше, че тя няма да може да го задържи, че последните издихания на скоростта ще го освободят от препятствието, за да кацне върху числото 20. Ала изтощено докрай, колелото изнемогваше — пречката отблъсна показалеца и той окончателно се закова на 19.
Тълпата немееше.
Чак след малко едно от момчетата промълви със страхопочитание:
— Слушай, ти току-що спечели петстотин и четиридесет долара!
Стив Бърнхарт изломоти:
— Никога не съм виждал такова вървене.
Тогава избухна истински взрив от поздравления. Тупаха с все сила Джони по гърба. Блъскаха се покрай Сара, за да се доберат до него, да го докоснат, и избутана встрани, тя изпадна в умопомрачителна паника. Беше останала съвсем без сили, олюляваше се и при най-лекия допир и имаше чувството, че стомахът й бясно се преобръща. Поне десет черни копия на колелото продължаваха да кръжат пред очите й.
Джони не се забави да се приближи и въпреки слабостта си тя с радост забеляза, че това е
— Прости ми, мила!
В гърдите на Сара се надигнаха най-нежни чувства.
— Добре съм вече — успокои го тя, макар сама да не знаеше дали това е така.
Панаирджията се прокашля.
— Колелото се затваря. Затворено е вече.
Тълпата посрещна думите му със злобен ропот.
Той насочи вниманието си към Джони.
— Ще трябва да ви напиша чек, млади господине. Не държа толкова пари в касата.
— Все едно, само по-бързо. Нали виждате — приятелката ми е зле.
— Чек? Няма го майстора! — възмути се от дъното на душата си Стив Бърнхарт. — Ще ти напише чек срещу несъществуващата си банкова сметка и ще духне във Флорида на топличко през зимата.
— Любезни ми господине — заумилква се собственикът. — Уверявам ви, че…
— Бягай да уверяваш майка си, мене няма да излъжеш! — Бърнхарт рязко се пресегна през игралната маса и затършува под нея.
— Помощ! Ограбват ме! — изскимтя панаирджията.
Тълпата обаче остана глуха за протестите му.
— Моля те, Джони — едва изрече Сара. Главата й се въртеше.
— По дяволите парите! — хукна веднага Джони. — Пуснете ни да минем. На нея й е лошо.
— Леле майчице! — не намери други думи момчето с образа на Джими Хендрикс, но макар и неохотно, двамата с приятеля му им направиха път.
— Не, Джони — спря го Сара, която с огромно усилие на волята се удържаше да не повърне. — Прибери си печалбата.
Петстотин долара бе заплатата му за три седмици.
— Давай парите, твойта верица комарджийска! — Бърнхарт измъкна изпод масата кутията от пури и без дори да надникне вътре, я бутна настрани. Бръкна отново и този път извади заключено желязно ковчеже, боядисано в казионно зелено. Стовари го върху игралната маса и се зарече:
— Ако тук няма петстотин и четиридесет долара, ще си изям ризата пред всички! — Тежката му, твърда ръка легна върху рамото на Джони. — Ти само мъничко почакай, синко. Да не ми е името Стив Бърнхарт, ако днес не ти излезе късметът да получиш пари!
— Ама господине, аз наистина нямам толкова…
— Ти или ще платиш — строителят се надвеси застрашително над собственика на Колелото, — или аз ще се погрижа да ти отнемат разрешителното. Не се шегувам. Говоря ти най-сериозно.
Панаирджията въздъхна и взе да рови под ризата си. Извади оттам ключе на тънка верижка. Наежената тълпа се поуспокои. Сара вече не можеше да издържа. Стомахът й се изду и втвърди като камък. Цялото му съдържание се готвеше да поеме пътя нагоре, при това със скоростта на експресен влак. Тя се запрепъва, пробивайки си път през тълпата.
— Миличка, какво ти е? — попита някакъв женски глас, но заслепена от страданието, Сара безмълвно поклати глава и отмина.
— Сара? Сара!
„Дори да се убиеш… от Хайд и Джекил няма да се скриеш“ — ни в клин, ни в ръкав й мина през ума. И когато краката й я доведоха, почти на бегом, до въртележката с кончетата в тъмната алея, пред очите й сякаш изплува като в кошмарно видение флуоресциращата маска. Блъсна се в стълба на някаква лампа, политна, сграбчи го и повърна. Струваше й се, че отровата изригва чак от петите й, че някой стиска вътрешностите й с противни, хлъзгави пръсти. Опита се да се отпусне доколкото й бе възможно.
„Мирише като захарен памук…“ — Сара изстена и повърна отново и отново. Пред очите й играеха петна. Последните спазми изкараха от стомаха й само слуз и въздух.
— О, боже! — изохка отпаднало тя и впи пръсти в стълба, за да не се строполи. Някъде наблизо Джони я викаше, но Сара още не беше в състояние да му се обади. Стомахът й лека-полека се укротяваше и на нея й се искаше да остане за малко ей така, сама в тъмнината, за да се порадва, че е оживяла, че вечерта на панаира не е станала последната в живота й.
— Сара?
Тя плюна два пъти, за да прочисти горчилката от устата си.
— Насам, Джони.
Той се появи иззад въртележката с гипсовите кончета, застинали насред скок. В ръката си машинално стискаше дебела пачка банкноти.
— Как си?
— Малко по-добре. Повърнах.
— О, господи! Хайде да си вървим. — Той нежно я подхвана.
— Успял си да прибереш печалбата.
Джони погледна към парите и без да се замисля, ги мушна в джоба на панталона.
— Да, част от нея, а може и цялата — не знам. Онзи, грамадата, ги брои.
Сара извади кърпичка и попи устните си.
„Глътка вода! Душа давам за глътка вода!“
— Как може да си толкова равнодушен! — удиви се тя. — Това са много пари.
— Намерени пари, намерена беля — помръкна той. — Една от любимите мъдрости на майка ми. Тя ги знае с милиони. И е смъртен враг на комара.
— Заклета баптистка. — Сара внезапно се сгърчи конвулсивно.
— Какво ти е? — изплаши се Джони.
— Тресе ме. Искам, като влезем в колата, да пуснеш отоплението докрай и… О, господи, пак започва!
Тя се извърна настрани и блъвна слюнка и стомашен сок заедно с болезнен вопъл. Политна, ала ласкавата, но здрава ръка на Джони я задържа.
— Ще можеш ли да стигнеш до колата?
— Да, вече ми мина.
Ала в действителност главата й се пръскаше, вкусът в устата й беше отвратителен и мускулите на гърба и корема я боляха жестоко, сякаш бяха разтегнати.
Поеха бавно покрай сгушените в мрака, затворени палатки, тътрейки крака по насипаните трици на алеята. Иззад гърбовете им се плъзна някаква сянка и Джони се извърна рязко, спомнил си навярно, че носи много пари.
