Беше едното от момчетата, на възраст около петнадесет години, което се усмихна стеснително и заговори съчувствено на Сара:
— Надявам се, че сте по-добре. Бас държа, че е от хот дога. Като нищо можеш да попаднеш на развален.
— Не искам да си спомням за това!
— Имате ли нужда от помощ да я заведете до колата? — предложи момчето услугите си на Джони.
— Не, благодаря. Ще се оправим.
— Добре. И без това е време да се омитам.
Но момчето постоя още малко и забравило за стеснението си, се ухили.
— Мед ми капе, като гледам как на този му смачкват фасона!
После побягна и изчезна в мрака.
Малкото бяло комби на Сара бе последната кола, останала на тъмния паркинг. Чакаше, свито под една жълта лампа, като изоставено, забравено кутре. Джони отвори дясната врата и момичето внимателно се сви на седалката. Той се отпусна зад волана, запали мотора и предупреди:
— На парното ще му трябват няколко минути, докато загрее.
— Няма значение, сега пък ми е горещо.
Той се обърна към нея и видя, че по лицето й са избили капки пот.
— Не е ли по-добре да те закарам направо в Медицинския институт на Източен Мейн? Може да е салмонела, а това е сериозно.
— Не, вече се оправям. Просто трябва да се прибера и да си легна. Утре ще се надигна само колкото да се обадя в училище, че съм болна, и веднага пак ще заспя.
— Няма нужда изобщо да ставаш. Аз ще им предам.
Очите й се изпълниха с благодарност.
— Ще бъдеш ли така добър?
— Разбира се.
Вече излизаха на шосето.
— Съжалявам, че не можах да се върна с теб у вас. Истински съжалявам!
— Не си виновна за това.
— Виновна съм. Кой изяде разваления хот дог? Върви ми — като на бясно куче тоягите!
— Обичам те, Сара… — Думите бяха произнесени и връщане назад нямаше. Те увиснаха помежду им в очакване някой да стори нещо.
Сара направи каквото можа.
— Благодаря ти, Джони.
Двамата продължиха пътя си, потънали в блажено мълчание.
ГЛАВА II
1
Наближаваше полунощ, когато Джони зави към нейния блок. Сара дремеше.
— Хей! — Той угаси мотора и я поразтърси леко. — Пристигнахме.
— Ох… сега. — Тя се поизправи и се загърна по-плътно в палтото си.
— Как се чувствуваш?
— По-добре. Па̀ри ми в стомаха и гърбът ми е като изгнил, но съм по-добре. Джони, прибери се в Клийвс с колата.
— Не, не бива. Някой ще я види, че е била паркирана пред блока цяла нощ. Няма защо да ни одумват.
— Но нали щях да идвам с теб…
Джони се усмихна.
— Тогава би си струвало, дори да трябваше да оставим колата през три пресечки. Освен това искам да я имаш подръка в случай, че размислиш относно болницата.
— Няма.
— Всичко става. Може ли да се кача горе да извикам такси?
— Разбира се.
Качиха се, Сара запали лампите и отново я втресе.
— Телефонът е в хола. Аз ще полегна и ще се завия.
Холчето беше крайно непретенциозно и единственото, което го спасяваше да не заприлича на казарма, бяха пердетата — ярко петно от странно нахвърляни и крещящо боядисани цветя, както и няколко плаката на една от стените: Дилан във Форест Хилс, Баес в Карнеги Хол16, „Джефърсън еърплейн“ в Бъркли и „Бърдс“ в Кливланд.
Сара легна и се скри под юргана чак до брадичката. Джони бе сериозно разтревожен за нея. Лицето й бе бяло като хартия, с черни кръгове под очите. Трудно му бе да си представи човек с по-болен вид.
— Да остана тук за през нощта, а? Просто за всеки случай, ако стане нещо, например…
— Например микроскопично спукване в първия шиен прешлен? — обърна го на смях тя.
— Абе… знаеш ли!
Зловещите звуци, които идеха изпод диафрагмата й, я накараха да вземе окончателно решение. Сара твърдо бе възнамерявала да спи тази нощ с Джони Смит. Сега това отпадаше. Но оттук съвсем не следваше, че той ще трябва да седи и да я наблюдава как повръща, как търчи до клозета и се тъпче с хапове против диария.
— Ще ми мине — постара се да разсее опасенията му тя. — Чудо голямо — развален хот дог! Със същия успех можеше да се падне и на теб. Звънни ми утре в свободния си час.
— Смяташ ли, че няма нищо страшно?
— Убедена съм.
— Добре тогава. — Без да спори повече, Джони вдигна слушалката и повика такси. Заслушана в гласа му, Сара затвори очи и се унесе. За нея едно от най-големите достойнства на Джони бе постоянното му и искрено старание да върши онова, което трябва, което е най-доброто за случая, и то не за да трупа гнусен, личен капитал. Какво по-хубаво от това! Беше твърде уморена и потисната, за да мисли за разни там светски услорности.
— Речено-сторено — остави слушалката и докладва той. — Колата ще е тук след пет минути.
— И не е като да нямаш пари за такси — усмихна се тя.
— Да не говорим за бакшиша, който ще дам. — Джони направи сполучлива имитация на широкия пиянски жест на Уилям Фийлдс17. Сетне се приближи, седна до нея и хвана ръката й.
— Джони, как стана тая работа? — попита момичето.
— Коя?
— С Колелото. Как се получи това?
— Просто страшно ми провървя, това е — опита се да обясни той, ала видът му го издаваше, че не е много убеден. — С всекиго се случва. На конни надбягвания, на карти, че дори на чифт-тек.
— Не — възрази Сара.
— Какво не?
— Не мисля, че с всекиго се случва да му върви така. Беше почти свръхестествено. Дори… малко ме достраша.
— Така ли?
— Да.
Джони въздъхна.
— С мене поне се случва — понякога ми работи предчувствието. Откак се помня, ме бива да намирам загубените вещи на хората. Както стана с малката Лиза Шуман в училище. Сещаш се за кого става дума, лали?
