Мъртвата зона

— Малката тъжна и тиха Лиза… Знам я. Вечно витае в облаците на упражненията по граматика.

— Беше си загубила училищното пръстенче18 и дойде при мен цялата в сълзи. Попитах я дали е проверила в дъното на горния рафт на шкафчето си. Просто така ми хрумна. А то се оказа там.

— И винаги ли си имал такива хрумвания?

— Ами, много рядко. — Лицето му леко посърна. — Но тази вечер това чувство бе особено силно, Сара. Струваше ми се, че Колелото е… — той присви пръсти в юмруци и ги изгледа намръщено — че то ми е в ръцете. И в същото време имах най-невероятни, направо идиотски асоциации.

— Като например?

— Гу-ма — натърти той. — Горяща гума. И студ. И лед. Черен лед. Ей такива неща ми се мержелееха, бог знае защо. И още — някакво смътно предчувствие за беда.

Сара внимателно попиваше всичко, без обаче да се намесва. И не след дълго лицето му се разведри.

— Но каквото и да бе, това чувство вече го няма. Най-вероятно не е нищо сериозно.

— Донесе ти все пак петстотин долара.

Джони разцъфна от радост и замълча. Тя задряма, доволна от близостта му. Събуди я светлината от автомобилни фарове, които блеснаха върху стената на стаята. Таксито.

— Ще ти звънна. — Той нежно я целуна на прощаване. — Сигурна ли си, че не искаш да остана при теб?

Изведнъж й се дощя да не го пуска, но тя поклати глава.

— Обади ми се утре.

— В свободния час — обеща той и тръгна към вратата.

— Джони?

Той се обърна.

— Обичам те — каза тя и лицето му грейна като слънце.

Изпрати й въздушна целувка.

— Оправи се и ще поговорим.

Тя кимна, но минаха четири години и половина, преди да може отново да поговори с Джони Смит.

2

— Нали нямате нищо против да седна отпред? — попита Джони шофьора на таксито.

— Седни, само гледай да не удариш с коляно таксиметъра. Много лесно се разваля.

С известно усилие Джони успя да намести дългите си крака под апаратчето и хлопна вратата. Шофьорът, оплешивял мъж на средна възраст, с шкембенце, превключи на червено и таксито се плъзна по Флаг Стрийт.

— Накъде?

— Клийвс Милс — отвърна Джони. — Главната улица. Ще ви покажа точно къде.

— Ще трябва да те помоля да заплатиш и половината от обратния път. Много ми е неприятно, но на връщане ще бъда празен.

Джони разсеяно стисна пачката банкноти в джоба на панталона си. Опита се да си спомни дали изобщо някога бе носил толкова много пари наведнъж. Имаше такъв случай. Беше купил на старо един двегодишен „Шевролет“ за хиляда и двеста долара. В банката му бе хрумнало да ги поиска в брой, а не с чек — хей така, просто за да види как изглеждат толкова пари накуп. Не бяха някаква велика гледка, но затова пък велика бе физиономията, която направи прекупвачът, когато му наброи дванадесетте стодоларови банкноти в шепата. Ала вместо с доволство, сегашното богатство в джоба му изпълваше Джони само със смътно безпокойство и в ума му непрекъснато се въртеше сентенцията на майка му: „Намерени пари, намерена беля!“

— И половината от обратния път, бива — великодушно прие той.

— Просто исках да сме наясно — разбъбра се шофьорът. — Дойдох толкова бързо, защото имах повикване от Ривърсайд. Там обаче не ме чакаше никой.

— А, така ли? — насили се Джони да прояви интерес. Зад прозорците отвън се стрелкаха потънали в мрак къщи. Спечелил бе петстотин долара в преживяване, съвсем различно от всичко досега. Този необясним мирис на горяща гума, усещането, че повторно, макар и частично, му се случва нещо, сполетяло го в ранното детство… и предчувствието за надвиснала беда в разплата за късмета не го напускаха.

— Да, да, пияниците първо викат такси, после им дойде друго на ума — приказваше шофьорът. — Пусти пияници, толкова ги мразя! Обадят се, па си рекат: „Защо, по дяволите, да не му цапна още някоя-друга биричка!“ Или докато чакат, изпият и парите за таксито, та когато извикам: „Кой има поръчка за такси?“ — те се спотайват.

— Ммда — вметна Джони.

Вляво лъщяха тъмните води на река Пенобскот. Ама тази история с прилошаването на Сара и, отгоре на всичко признанието й в любов! Вероятно моментна слабост, нищо повече. Но боже! Ами ако го беше направила сериозно? Той бе хлътнал по нея едва ли не от първата им среща. И тъкмо с нея бе късметът му тази вечер, а не на Колелото. И все пак не към друго, а към Колелото продължаваха да се връщат мислите му и да го тревожат. В тъмното му се привиждаше как то се върти, до ушите му като в неспокоен сън долиташе все по-бавното тика-тика-тика на отскачащия от пречките показалец. Намерени пари, намерена беля.

Шофьорът зави по шосе номер 6, вече доста увлечен в монолога си.

— Та викам му: „Я се разкарай оттука, сополанко такъв!“ Хлапакът, знаеш, станал многознайко! Не съм длъжен да търпя подобни дивотии от никого, включително и от собствения си син. От двадесет и шест години въртя ей тоз волан. Шест пъти са ми вадили пистолет и са ме обирали. Удрял съм се и съм мачкал ламарини до посиняване, макар никога със сериозни последствия, за което благодаря на Дева Мария, на свети Кристофър, покровителя на нас, грешните пътници, и на всевишния. И всяка седмица, ако ще да съм и съвсем натънко, слагам по пет долара настрана за неговия университет. Всяка седмица, още от времето, когато той беше едно парче месо, с мляко по устата. И защо? За да може един ден да се изтъпани пред мен и да издърдори, че президентът на Съединените щати бил свиня. Дявол да го вземе, хлапето сигурно смята и мен за свиня, макар че си знае — а̀ го е казало, а̀ съм му строшил зъбките. На ти тебе младо поколение. Та му викам: „Разкарай се оттук!“

— Аха — обади се пак Джони. Сега се носеха покрай горички. Отляво бе Карсъновото мочурище. До Клийвс Милс им оставаха десетина-единадесет километра. Таксиметърът щракна нови десет цента.

Една мъничка монета, от долара една десета. Хей-хей-хей.

— Ти по коя част си, ако не е тайна? — попита шофьорът.

— Учител съм в Клийвс.

— Така ли? Тогава значи ти е ясно. Какво, по дяволите, ги прихваща тези деца?

Ами изядоха един развален хот дог, наречен Виетнам, и получиха отравяне. Продаде им го някой си Линдън Джонсън. Тогава се оплакаха на оня, другия: „За бога, мистър, адски ни е лошо!“ А той пък, другият, името му беше Никсън, ги довърши: „Няма нищо. Ето ви още няколко хот дога.“ Та това го прихваща младото поколение в Америка.

— Не знам — отказа се да обяснява Джони.

— Цял живот кроиш планове и правиш каквото е по силите ти… — В гласа на шофьора се появи истинско недоумение, на което не бе съдено да трае дълго, защото бе настъпила последната минута от живота му. И Джони, който нищо не подозираше, изпитваше искрено съжаление към този човек, съжаляваше го за неспособността му да разбере.

Хайде, мила бейби, всеки рок е твой.

— Гледал съм да му е възможно най-добре, а хлапето ми идва с коса до задника и разправя, че президентът на Съединените щати бил свиня. Свиня! Ще му дам аз…

— Внимавай! — изкрещя Джони.

Шофьорът се бе извърнал малко настрани, за да вижда пътника си. По подпухналото му лице на американски легионер19 играеха светлинките от контролното табло.