се отчуждава от него, да го гледа с неприязън като грешник и неверник.
2
Сара Бракнел запълваше сутрините си с училището. Следобедите и вечерите й не се различаваха много от онези след скъсването с Дан. Чувствуваше се като захвърлена, ненужна вещ и чакаше да се случи нещо, за да заживее наново. В Париж мирните преговори се протакаха. Никсън бе заповядал бомбардировките на Ханой да продължат въпреки нарастващите протести в страната и извън нея. На пресконференция той дори показа снимки, доказващи по безспорен начин, че американските самолети уж не бомбардирали севорновиетнамските болници, ала не се смущаваше да ходи навсякъде с военен хеликоптер. Разследването на бруталното изнасилване и убийството на сервитьорката в Касъл Рок бе стигнало до задъдена улица след освобождаването на един скитник, прекарал някога три години в лудницата на Огъста — противно на всеобщите очаквания, алибито на скитника се бе оказало желязно. Джанис Джоплин виеше блусовете си. За втора поредна година Париж обявяваше, че подгъвите на полите ще слязат надолу, но те пак не слизаха. Сара възприемаше всичко като в мъгла, все едно, че дочуваше някаква нескончаема, необяснима какофония, долитаща от съседната стая.
Падна първият сняг — по-скоро бял прашец, след това още малко, прашец и десет дни преди Коледа се разрази такава буря, че разпуснаха училищата в цялата област. Затворена вкъщи, Сара прекара времето, загледана в снега, който засипваше Флаг Стрийт. Кратката й история с Джони — не можеше дори да се нарече връзка — бе вече част от един отминал сезон и тя започна да усеща, че споменът за него избледнява. Това усещане я разтърсваше в панически страх, сякаш частица от нея потъваше и се разтваряше в потока на дните.
Изчете купища литература за наранявания на главата, за комата и за уврежданията на мозъка, но не успя да намери нищо обнадеждаващо. Научи, че в някакво градче в Мериланд имало момиче, което било в кома от шест години; някакъв младеж от Ливърпул във Великобритания, ударен по главата от куката на пристанищен кран, изпаднал в кома, която продължила до настъпването на смъртта му след цели четиринадесет години. Лека-полека този млад и як като бик докер губел връзка със света, топял се, оплешивявал, зад склопените му клепачи зрителните нерви се разкапвали, тялото му, дърпано от скъсяващите се сухожилия, бавно се свивало в ембрионално кълбо. За него времето се връщало назад, мозъкът му търпял обратно развитие и той сякаш наистина се превръщал в зародиш, плуващ в околоплодните води на камата. Аутопсията показала, че браздите и гънките на мозъчната му кора се изгладили и челните й дялове заприличали на полирани.
„О, Джони, не е справедливо! — мислеше си Сара, гледайки как навън снегът засипва света под анонимната си белота й погребва отминалото лято и ръждивото злато на есента. — Това просто не е справедливо! Би трябвало да те оставят да си отидеш, където и да се отива след смъртта!“
На всеки десетина дни тя получаваше писмо от Хърб Смит. Вера имаше с кого да си кореспондира, а и той също. Пишеше с едър разлат почерк и използуваше старомодна автоматична писалка.
„Живи-здрави сме и двамата. Чакаме да видим какво ще стане, както сигурно и ти. Да, попрочетох туй- онуй напоследък и вече ми е известно всичко, което от състрадание и добрина избягваш да ни пишеш. Положението е ужасно, но разбира се, ние не преставаме да се надяваме. Аз не вярвам в господа както Вера, но по свой начин и аз се уповавам на него и се мъча да си обясня защо не ни взе Джони още тогава, ако го е искал. Дали си има някаква причина? Предполагам, че никой не знае. Можем само да се надяваме.“
А в друго писмо:
„Тази Коледа трябва аз да тичам по магазините, защото Вера реши, че купуването на коледни подаръци е греховен обичай. Ето какво имам предвид, като казвам, че тя отива все по̀ на зле. Винаги е смятала, че Рождество е свят ден, а не празник — нали ме разбираш, — и ако ме чуе, че го наричам Коледа, ще ме убие. Винаги ни е напомняла, че това е рожденият ден на Исус Христос, а не на дядо Коледа, но поне нямаше нищо против пазаруването за празничната трапеза и подаръците. Дори направо го обичаше. А сега й дай само да дърдори против него. Много от тези бръмбари й ги пускат хората, с които си пише. Ох, какво не бих дал да може всичко да свърши и тя да дойде на себе си.“
Получи се и една коледна картичка, над която Сара си поплака:
„Приеми най-добри пожелания от двама ни за празниците и ако ти се доще да наминеш и да посрещнеш Коледа в компанията на двама изкуфели старци, знай, че стаята ти е готова и те чака. С Вера сме живи и здрави. Надяваме се, че Новата година ще бъде по-добра за всички ни, и аз съм сигурен, че ще е така.
Тя не отиде в Паунъл през коледната ваканция отчасти заради Вера, която продължаваше да се отдръпва в своя собствен свят — докъде бе стигнала в това отношение, можеше лесно да се прочете между редовете в писмата на Хърб, — и отчасти защото онова, което ги свързваше, изглеждаше сега тъй чуждо и далечно. Неподвижната фигура в болничното легло някога се беше откроявала ясна и близка в огледалото на съзнанието й, ала напоследък паметта й постоянно я показваше сякаш през обърнат телескоп — загатната като напева на предвестника на пролетта, долитащ отдалеч, едва-едва.
Ето защо й се струваше по-добре да се държи настрана.
Изглежда, че и Хърб усети тази промяна. Писмата му започнаха да пристигат все по-рядко през новата 1971 година. В едно от тях той направо я посъветва, възможно най-тактично, че е време да се погрижи за себе си, и завърши с думите, че не му се вярва такова хубаво момиче да се оплаква от липса на ухажори.
Ала тя не излизаше с никого — просто не беше поискала. Джийн Седеки, учителят по математика, който навремето я бе ощастливил с една среща, на която тя едва не бе умряла от скука, започна да й се слага неприлично скоро след злополуката с Джони. Макар да бе от хората, от които е много трудно да се откачиш, най-сетне и той май бе започнал да долавя, че не е желан.
Намираха се и други да я канят на срещи, в това число и един студент по право, на име Уолтър Хазлет, който определено й харесваше. Запозна се с него на новогодишното тържество у Ан Страфорд. Беше отишла колкото да се мерне, но бе останала доста длъжко и почти през цялото време си бе говорила с Хазлет. Отказа да излезе с него, макар че й бе учудващо трудно, защото прекрасно съзнаваше с какво я привлича: висок, с буйна кестенява коса и дяволита, нехайна усмивка, Уолт й напомняше неудържимо за Джони. А да се увлечеш по мъж на такава основа, е загубена работа.
В началото на февруари получи предложение от монтьора, който й поправяше колата в сервиза на Клийвс Милс. И този път за малко да каже „да“, преди да размисли. Монтьорът се казваше Арни Тремонт. Беше висок, мургав, с красива хищна усмивка. Напомняше й за Джеймс Бролин, който игра втория герой от онзи телевизионен сериал с доктор Уелби, и още повече за един развейпрах на име Дан.
По-добре да изчака. Да изчака дали няма да се случи нещо. Ала нищо не се случи.
3
През лятото на 1971-ва Грег Стилсън, шестнадесет години по-възрастен и по-умен от продавача на библии, убил с ритници кучето в безлюдния двор на една ферма в Айова, седеше във вътрешната стая на новооткритата си застрахователна и посредническа фирма Риджуей, щата Ню Хампшир. Изминалите години не го бяха състарили много. Сега около очите му се преплиташе цяла мрежа от бръчици и косата му беше подстригана малко по-ниско (макар и твърде старомодно). Беше все така едър и всеки път, когато мръднеше, въртящият се стол жално поскърцваше под него.
