Седеше със запалена цигара „Пал Мал“ в уста и наблюдаваше човека, полуизлегнал се в креслото насреща. Грег го изучаваше с погледа на зоолог, попаднал на интересен неизвестен екземпляр.
— Какво си ме зяпнал? — изрепчи му се Съни Елиман. — Да не мислиш, че ще ме уплашиш? Не съм расъл в саксия!
Елимън беше висок близо два метра. Носеше престаряло, спечено от мръсотия джинсово яке без копчета и с отрязани ръкави. Отдолу нямаше риза. На голите му гърди висеше нацистки железен кръст от чер емайл с бял хром по краищата. Катарамата на колана, който минаваше под внушителното му, подуто от бирата шкембе, представляваше голям череп от слонова кост. Изпод защипаните маншети на джинсовите крачоли се подаваха протритите, квадратни бомбета на мотоциклетистки ботуши. Косата му, сплъстена и лъщяща, сякаш окъпана в мазна пот и моторно масло, се спускаше до раменете. На едното му ухо се полюшваше обица с пречупен кръст, също от чер емайл, украсен с хром. Имаше и хитлеристка каска, която въртеше около дебелия си като кебапче показалец. На гърба на елечето му бе пришит ухилен дявол, изплезил раздвоен език. Над него пишеше: „Дяволската дузина“, а отдолу — „Съни Елиман, председ.“
— Не — проговори Грег Стилсън, — не си расъл в саксия, затова пък подозрително ми приличаш на самоходен задник.
Елиман подскочи като ужилен, но после се отпусна и се засмя. Въпреки мръсотията, силната, едва ли не напипваща се воня на тялото му и нацистките атрибути, в тъмнозелените му очи проблясваше искра на някакво чувство за хумор.
— Добре де, добре, мачкай ме в калта — отвърна той. — Не ми е за пръв път. Силата сега е на твоя страна.
— Признаваш го, нали?
— Разбира се. Оставих моите момчета по плажовете на Хамптън и дойдох тук сам. Изкарай си го върху мен, ако искаш. Но само да ни паднеш в ръчичките — усмихна се Елиман, — отсега се моли бъбреците ти да са обути в парашутистки обувки!
— Ще гледам да се опазя. — Грег го измери с поглед. И двамата бяха едри мъжаги. Елиман изглеждаше с двадесетина килограма по-тежък, но това бяха главно тлъстини от бирата. — Мога да ти видя сметката, ако работата дойде дотам, Съни.
Лицето на Елиман отново се изкриви в снизходителна усмивка.
— Кой знае, кой знае. Но ние тъй не играем, бате. Не си падаме по номерата на добрия каубой от филмите — идеала на нацията.
Той се наведе напред, сякаш се готвеше да сподели някаква голяма тайна.
— Мен лично ако питаш, падне ли ми — пикая на роден край и на бащино огнище.
— Това са лоши думи, Съни — укори го добродушно Грег.
— Какво искаш от мен? Защо не си кажеш, ами го усукваш? Ще изпуснеш събранието на Отряда за добри дела.
— Няма — остана невъзмутим Грег. — Отрядът за добри дела се събира във вторник вечер. Имаме много време на разположение!
Елиман свирна с отвращение.
— Аз пък си помислих — продължи Грег, — че
— Не си имал разрешително за обиск — възрази Елиман. — Прекрасно знаеш, че дори начинаещо адвокатче може да ме измъкне.
— Нищо подобно! — Грег Стилсън се смъкна във въртящия се стол и вирна върху бюрото краката си, обути в мокасини от реномирания магазин на Л. Л. Бийнс чак в съседния щат Мейн. — Аз съм важна клечка в този град, Съни. Дойдох в Ню Хампшир преди няколко години гол като пушка, а ето че сега работите ми тук вървят по мед и масло. Един-два пъти ми се удаде да помогна на градските власти да се справят с някои проблеми, включително и как да постъпват с хлапетиите, които местният началник на полицията хваща с наркотици… О, нямам предвид отрепки като тебе, Съни. С пройдохи от този род ние знаем какво да правим, ако ги заловим с купчинка скъпоценности като тая на бюрото ми… Имам предвид приличните местни младежи. Всъщност никой не иска да ги наказва изобщо, нали разбираш? Аз измислих какво да ги правят: впрегнете ги да работят по разни общински обекти, вместо да ги пращате в затвора, им рекох. Идеята нямаше грешка. Сега най-големият наркоман в околността тренира юношеския отбор по бейзбол, и то с огромен успех.
По лицето на Елиман се бе изписало отегчение. Внезапно Грег стовари крака на пода, грабна вазата с надпис „От Университета в Ню Хампшир“ и я метна по Съни Елиман. Тя се завъртя, мина на сантиметър от носа му, долетя до края на стаята и се разби върху кантонерката в ъгъла. За пръв път Елиман даде вид, че се е стреснал. А лицето на поулегналия и поумнял Грег за един кратък миг се смени с изкривената физиономия на някогашния кучеубиец.
— Трябва да ме слушаш, когато говоря — без да повишава глас, занаставлява той, — защото сега обсъждаме не друго, а твоето бъдеще през следващите десетина години. Та ако не те блазни перспективата да храниш бълхите в някой затвор, ще трябва да слушаш внимателно, Съни. Ще трябва да се правиш отново на първолак, Съни. Ще трябва да ти влиза в главата от едно казване, Съни.
Елиман погледна към парчетата от счупената ваза, сетне обратно към Стилсън. Предишното му демонстративно спокойствие бе изчезнало и по лицето му се четеше неподправено любопитство. Много отдавна нищо не беше събуждало истински интерес в него. Беше решил да отскочи с мотора да пийне бира от скука. Беше дошъл сам тук пак от скука. И когато този здравеняк го спря на пътя с мигащата синя лампа, която си бе инсталирал на комбито като доброволен сътрудник на полицията, Съни Елиман предположи, че му предстои среща с поредното провинциално подобие на кучето-шериф от серията за Уди кълвача, заело се да охранява своя район и арестувало лошия мотоциклетист с форсирания огромен звяр, марка „Харли- Дейвидсън“. Ала този тип явно беше по-друг. Беше… беше…
„
— Добре — подчини се той. — Слушам те внимателно.
— Животът ми е, така да се каже, шарен — имало е и черно, имало е и бяло — започна Грег. — Случвало ми се е да имам търкания със закона. Искам да разбереш, Съни, че нямам лошо отношение към теб. Не съм като местните хора. Те научават от „Юниън Лийдър“23 за подвизите ви това лято с твоите приятели мотоциклетисти по плажовете на Хамптън и ги сърбят ръцете да ви скопят с ръждясали „Жилети“.
— „Дяволската дузина“ няма нищо общо с въпросната патаклама. Ние, бате, довтасахме по тия места от севера на щата Ню Йорк, за да полежим по плажовете. Дошли сме на почивка, а не да изпотрошим някоя и друга скапана кръчма. Тук са се развилнели „Ангелите на ада“ и „Черните мотоциклетисти“ от Ню Джърси. Но знаеш ли кои безчинствуват най-много? Студентите от университета. — Съни сви устни. — Ама вестниците не обичат да пишат за това, нали? На тях по им отърва да хвърлят цялата вина върху нас вместо върху мамините синчета.
— Вие сте къде-къде по-живописни — поясни благо Грег. — Пък и Уилям Лоуб и неговият „Юниън Лийдър“ не обичат мотоциклетните банди.
— Това плешиво влечуго! — промърмори Съни.
Грег отвори чекмеджето на бюрото си и извади плоска половинлитрова бутилка уиски „Лийдърс“.
— Ще пия по този случай! — Металическата капачка изпука и Грег изля в гърлото си половината бутилка наведнъж. Сетне изпусна шумно въздуха от гърдите си, очите му плувнаха и той подаде шишето през бюрото. — Искаш ли?
Съни го пресуши. Парлива топлина се надигна от стомаха към гърлото му.
— А си ми драснал една клечка, а съм пламнал! — изхълца той.
Грег отметна глава и се разсмя:
