на запад към Конкорд и Бърлин. С куфарчето мостри на седалката до себе си той изпреварваше бурите и ураганите, в които свирещият зад гърба му вятър би могъл да прерасне.
8
В началото на 1974 година Уолт Хазлет си взе последните изпити. Двамата със Сара поканиха всичките си приятели — негови, нейни и общи, над четиридесет човека — да отпразнуват случая. Бирата се лееше като вода и когато веселбата свърши, Уолт каза, че са извадили адски късмет, дето не са ги изхвърлили на улицата. След като изпрати и последните гости (в три часа сутринта), Уолт влезе в спалнята и намери Сара само по пантофки и с диамантените обици, които й бе подарил за рождения ден (и заради които бе сключил заем). Тази нощ те се любиха дълго, преди да потънат в пиянски сън, от който се събудиха чак към обед, измъчвани от жестоко главоболие. Около шест седмици по-късно Сара откри, че е бременна. И за двамата бе вън от всякакво съмнение, че тя бе заченала в нощта след голямото джамбуре.
Във Вашингтон Ричард Никсън бе лека-полека притискан в ъгъла, омотан в кълбо от магнетофонни ленти. В Джорджия един собственик на плантация за фъстъци, бивш флотски офицер, сегашен губернатор, на име Джеймс Ърл Картър бе започнал да обсъжда в тесен приятелски кръг намеренията си да се кандидатира за мястото, което мистър Никсън скоро щеше да оваканти.
В стая 619 в Централния институт за медицинска помощ на Източен Мейн Джони Смит продължаваше да спи. Беше започнал да се свива в ембрионално кълбо.
Доктор Стронс, който бе дал на Хърб, Вера и Сара първите сведения за състоянието на Джони след нещастието, бе умрял от изгаряния в края на 1973-та. В деня след Коледа се подпалил домът му. Противопожарната служба на Бангор установила, че пожарът бил причинен от дефектни украшения за елха. Двама нови лекари, Уейзак и Браун, се заеха със случая Джони.
Четири дни преди Никсън да си подаде оставката, Хърб Смит падна в изкопа на къщата, която строеше в Грей, уцели една ръчна количка и си счупи крака. Костта дълго не можа да зарасте и всъщност така и не се оправи напълно. Хърб постоянно накуцваше и когато беше влажно, се принуждаваше да използува бастун. Вера се молеше за него и настояваше да си върже кърпа, благословена лично от преподобния Фреди Колтсмор в град Бесемер, Алабама. Кракът трябвало да се връзва всяка вечер преди лягане. Цената на „благословената пачавра на Колтсмор“ (както я наричаше Хърб) беше 35 долара. Той не усещаше никаква полза от нея.
В средата на октомври, малко след като Джералд Форд обяви, че няма да има съдебни дирения срещу бившия президент, у Вера отново се появи увереност, че светът върви към своя край. Хърб разбра какво е намислила едва в последния момент. Тя вече се бе разпоредила да се прехвърлят мизерните им налични средства и спестявания, останали след нещастието с Джони, на сметката на дружеството „Последен час“. Беше се опитала да обяви къщата за продан и бе се договорила с оказионния магазин след два дни да изпратят фургон за мебелите им. Хърб разбра каква е работата от посредника, който го попита по телефона дали е удобно един купувач да дойде да огледа къщата.
За пръв път Вера го бе накарала наистина да излезе от кожата си.
— Какво, за бога, си позволяваш? — разкрещя се той, след като измъкна от нея и последните подробности от тази невероятна история. Бяха седнали във всекидневната. Току-що се бе обадил в оказиона да откаже фургона. Навън дъждът се лееше в непрозрачна сива завеса.
— Не богохулствувай, Хърбърт. Не…
— Млъкни! Млъкни веднага! До гуша ми дойде от твоя дивашки брътвеж!
Тя хлъцна от изумление.
Той закуцука към нея, а между стъпките се чуваше почукването на бастуна му по пода. За момент тя се дръпна уплашено на стола, но после го изгледа с кроткия израз на мъченица, от който му се дощя, да му прости господ, да я фрасне по главата с проклетия си бастун.
— Не си мръднала чак дотам, че да не знаеш какво правиш. Нямаш това извинение. Само чакаш да обърна гръб и да отмъкнеш…
— Не е вярно! Не съм…
— Вярно е! — изрева той. — Чуй сега! Всяко нещо си има граници. Моли се, колкото си щеш. За молитви пари не вземат. Пиши писма до насита. Тринадесет цента за марка могат да се преглътнат. Ако ти се ще, напълни цяла каца с всевъзможните евтини, вонящи лъжи на набожните шмекери, па скачай вътре. Ако ти се ще да продължаваш да се заблуждаваш и да живееш в измисления си свят — прав ти път! Но мене не ме забърквай. Запомни, че нямам нищо общо с това.
— Отче наш, ти, който си на небето, да бъде преблагословено името ти…
—
—
— Не — поуспокои тона Хърб. — Още не. Но май е време да си поговорим откровено, Вера. Аз действително смятам, че ще стигнеш дотам, ако не се стегнеш и не започнеш да гледаш реално на нещата.
— Ще видиш — закани се тя през сълзи. — Ще видиш. Бог ще покаже кой е бил прав, когато му дойде времето.
— Нека. Само че междувременно няма да ти позволя да му даваш мебелите ни — сряза я той. — Никакви такива, да ти е ясно.
— Иде краят на света! Апокалипсисът е близо!
— Така ли? Много важно! Пет пари не давам!
Навън дъждът все така се лееше. Тази година Хърб навърши петдесет и две години, Вера — петдесет и една, а Сара Хазлет — двадесет и седем.
Джони бе прекарал в кома четири години.
9
Сара роди в нощта на Халоуин за девет часа. Когато болките й ставаха нетърпими, лекарите й слагаха маска с упойка. В един такъв момент тя осъзна, че лежат в една болница с Джони, и започна да вика името му. После си спомняше съвсем смътно за това и разбира се, не каза на Уолт. Може пък да бе сънувала.
Роди се момче. Нарекоха го Денис Едуард Хазлет. Майката и новороденото бяха изписани след три дни и щом мина Денят на благодарността, Сара отново се зае с училището. Уолт си беше намерил доста обещаваща работа в една бангорска адвокатска фирма и ако всичко вървеше както трябва, Сара щеше да се раздели с учителствуването през юни на 1975-а. Не че особено й се искаше. Тъкмо бе започнало да й харесва.
10
В първия ден на 1975 година две малки момчета от Отисфийлд, щата Мейн — Чарли Нортън и Норм Лосън, бяха излезли в задния двор на Нортънови и се биеха със снежни топки. Чарли бе на осем, а Норм на девет години. Навън бе облачно и кишаво.
Усетил, че краят на играта наближава — вече бе време за обед, — Норм се хвърли в атака и обсипа противника с град от топки. Като се кикотеше и приклякаше, за да избегне ударите, Чарли заотстъпва назад, после обърна гръб, плю си на петите, прескочи ниската ограда между двора на Нортънови и гората и хукна надолу по пътечката към поточето Стримър. Но колкото и бързо да бягаше, Норм успя да го цапардоса с всичка сила отзад по качулката.
Тогава Чарли изчезна и повече не се видя.
Норм също прескочи оградата, но тутакси спря. Взря се в заснежената гора, заслушан в барабаненето на разтопения сняг, който се откапваше от клоните на брези, борове и смърчове.
— Хайде, пъзльо, връщай се! — извика Норм и изгъргочи като пуяк.
Чарли не се хвана на въдицата. Нямаше и помен от него, ала пътечката бе толкова стръмна, че погледът не можеше да стигне надалеч. Норм отново изгъргочи и нерешително запристъпя от крак на крак. Тази гора
