бе територия на Чарли, а не негова. Норм много си падаше по хубавия бой със снежни топки, когато печелеше, но никак не му се слизаше долу, ако там нейде Чарли го причакваше в засада, зареден с камара твърди топки.
И все пак той бе тръгнал вече по пътеката, когато внезапно до ушите му достигна нечий слаб, задавен писък.
Норм Лосън изстина като снега, в който зелените му, каучукови ботуши сякаш залепнаха. Двете снежни топки, които държеше, се изхлузиха от ръцете му и цопнаха на земята. Изтънял до границата на недоловимото, писъкът отновр се раздаде.
„Леле боже, паднал е в потока“ — помисли си Норм и това го извади от вцепенението на страха. Той се втурна презглава по нанадолнището, въпреки че се пързаляше, залиташе и падаше. Пулсът думкаше в ушите му, а въображението му рисуваше картини как измъква Чарли, преди да е потънал за трети път във водата, и как във вестника го хвалят за героичната постъпка.
На три четвърти от спускането по склона пътечката правеше остър завой. Когато излезе от него, Норм видя, че Чарли Нортън не е паднал в потока. Беше застанал на мястото, откъдето започваше равното, и се бе втренчил в нещо, зарито в топящия се сняг. Качулката му се беше смъкнала, а лицето — пребеляло като снега. Приближаващият се Норм го чу да издава отново онзи зловещ, немощен, задавен писък.
— Какво има, Чарли? — попита Норм, като стигна до него. — Какво ти става?
Чарли се извърна. Очите му бяха ококорени, устата — зяпнала. Опита се да каже нещо, ала успя само да измучи нечленоразделно и да пусне една сребърна струйка слюнка. Тогава посочи.
Норм пристъпи още напред и погледна. Изведнъж краката му отмаляха и той тупна тежко на земята. Светът се завъртя пред очите му.
От топящия се сняг стърчаха два крака в сини джинси. Единият бе обут в мокасина, но другият бе бос, бял и беззащитен. Една ръка се подаваше изпод снега и сякаш още молеше за помощта, която не бе дочакала. Останалата част от тялото оставаше милостиво прикрита под снега.
Чарли и Норм бяха открили трупа на седемнадесетгодишната Карол Дънбаргър, четвъртата жертва на удушвача от Касъл Рок.
Бяха изминали близо две години от последното му убийство и жителите на Касъл Рок (потокът Стримър служеше за граница между градовете Касъл Рок и Отисфийлд) се бяха поуспокоили и бяха повярвали, че краят на кошмара най-после е дошъл.
Ала не бе така.
ГЛАВА VI
1
Единадесет дни, след като бе открит трупът на Карол Дънбаргър, над северната част на Нова Англия задухаха ураганни ветрове, а пътищата се сковаха в поледица. На шестия етаж на Централния институт за медицинска помощ на Източен Мейн това доведе до постоянни закъснения в болничния режим. Само малка част от персонала успяваше да се добере до института и едва смогваше да се оправи с работата.
Вече минаваше девет часът, когато една от санитарките, млада жена на име Алисън Коновър, донесе на мистър Старет полагаемата му се диетична закуска. Той бе сърдечно болен и сега „излежаваше шестнадесетдневната си присъда“ — престоят за такъв срок в интензивното отделение бе задължителен след коронарен пристъп. Мистър Старет оздравяваше бързо. Лежеше в стая 619 и се беше оплакал на жена си, че нищо не му помагало така, както желанието да се избави от компанията на живия труп в съседното легло. С монотонното си свистене респираторът на бедното момче не му давал да спи. Стигнал дотам, че не знаел какво да иска от него: дали да продължава да свисти, или да спре. Да спре веднъж завинаги.
Когато Алисън влезе, телевизорът работеше. Болният седеше в леглото и се чудеше дали да го изключи. Новините бяха свършили и сега даваха анимационен филм — „Моят заден двор“. Ако го изключеше, трябваше да остане насаме със звука от респиратора на Джони.
— Тъкмо се бях уплашил, че си ме разлюбила — пошегува се мистър Старет, като хвърли безрадостен поглед към закуската на таблата: портокалов сок, неподсладено кисело мляко и пшеничена каша. Душицата му направо изгаряше за две натъпкани с холестерол яйца, изпържени с масълце на слаб огън, с пет резенчета леко зачервена сланинка отстрани. Любимата му закуска, която бе и главната причина да закъса със сърцето. Така поне твърдеше лекуващият го лекар със своя пилешки мозък.
— Навън е направо невъзможно! — сопна се Алисън. Дотук шестима пациенти я бяха посрещнали с тази изтъркана закачка и на нея й бе дотегнало. Обикновено тя се държеше любезно с всички, но тази сутрин се беше изнервила.
— О, прощавай — веднага отстъпи мистър Старет. — Сигурно е страшно хлъзгаво по пътищата, а?
— И още как! — поомекна Алисън. — Ако не бях взела от мъжа си джипа с двойното предаване, никога нямаше да стигна дотук.
Болният натисна един бутон и повдигна горната част на леглото си, за да му е по-удобно да закуси. Електрическият мотор, който задвижваше механизма за повдигане и сваляне, бе малък, но шумен. Телевизорът пък бе доста усилен — мистър Старет бе леко глух, а и както каза веднъж на жена си, оня от съседното легло никога не протестираше, че го безпокоят. Нито лък питаше какво показват по другите канали. Мистър Старет разбираше, че подобни остроумия са доста безвкусни, но когато човек е прекарал сърдечна криза и се е озовал в реанимацията, в една стая с жив труп, или ще го избие на черен хумор, или ще се побърка.
Санитарката нагласи таблата със закуската на болния и повиши глас, за да надвика виещия мотор и телевизора:
— От край до край по стръмната част на Стейт Стрийт имаше излезли от пътя коли!
В другото легло Джони Смит промълви: „Цялата камара на деветнадесет. Решавай някак, само че по- живо. На моята приятелка й е лошо.“
— Знаеш ли, това кисело мляко се ядва — говореше мистър Старет. Той мразеше кисело мляко, но искаше, докато може, да задържи санитарката. Не му се оставаше сам, защото започваше непрекъснато да си мери пулса. — Има малко вкус на диви кедрови оре…
— Не чухте ли нещо? — Алисън се озърна озадачено.
Мистър Старет пусна копчето на леглото и воят на мотора заглъхна. На телевизионния екран рисуваните герои продължаваха да се преследват. Единият вдигна пистолет и стреля, но не улучи.
— Какво да чуя освен телевизора? — учуди се мистър Старет. — Какво съм изпуснал?
— Значи ми се е сторило. Сигурно е бил вятърът зад онзи прозорец. — Заболя я главата от напрежение. Беше се струпала много работа, а нямаше кой да й помогне. Тя разтърка слепоочията си, сякаш за да прогони болката, преди да е успяла да се загнезди по-надълбоко.
На излизане от стаята Алисън хвърли поглед към пациента в другото легло. Не изглеждаше ли някак по-различно? Сякаш бе заел нова поза? Разбира се, че не.
Тя излезе и тръгна по коридора, като буташе пред себе си количката със закуските. Сутринта оправда и най-лошите й очаквания. Всичко вървеше наопаки и към обед главата й вече се цепеше от болки. Съвсем естествено от ума й изхвръкна всичко свързано с подозрението, че е чула нещо в стая 619.
Но през следващите дни Алисън все по-често се улавяше, че поглежда към Смит, и в началото на март тя бе почти убедена, че той мъничко се е поизпънал, че е започнал да излиза от онова, което лекарите наричат „ембрионално кълбо“. Немного, съвсем мъничко. Мислеше да го сподели с някого, но после се отказа. В края на краищата една санитарка не бе по-издигната от кухненска прислужница.
По-добре да не се обажда.
2
Предполагаше, че сънува.
Намираше се на тъмно, угнетяващо място — в някакво преддверие. Таванът бе много висок и не се виждаше. Губеше се в сенки. Стените бяха от тъмна, оксидирана стомана. Нагоре се разширяваха. Беше
