откажа да опитам, то пак ще има за какво да пишат.“
— Е? — изрепчи се Дюсо. Медальонът се полюляваше напред-назад под свитите му в юмрук пръсти.
Джони потърси очите на Уейзак, ала лекарят се бе извърнал отвратен.
— Дайте ми го! — протегна ръка към неверника.
Пое висящия медальон, положи долния му край върху дланта си и срещна лика на свети Кристофър33. После пусна тънката златна верижка, тя се нагъна отгоре на жълти криволици и той затвори шепата си.
В залата се възцари мъртва тишина. Групичката от медицинския персонал на портала се бе увеличила с още пет-шест човека, някои от които вече бяха сменили белите престилки и си отиваха след дежурство. Тълпа от пациенти се бе събрала в дъното на коридора, водещ към общата дневна на първия етаж. Посетителите, дошли за следобедното свиждане, се бяха приближили откъм централната приемна. Атмосферата, нажежена до краен предел, жужеше в ушите, сякаш наблизо минаваше високоволтен кабел.
Мълчалив и бледен, призрачно слаб в бялата си риза и провиснали джинси, Джони стискаше медальона в дясната си ръка тъй силно, че жилите на китката му се бяха издули и се открояваха в светлината на телевизионните лампи. Пред него — невъзмутим и безупречен в тъмния си костюм — Дюсо се бе изправил като олицетворение на Обвинението! Мигът се проточи сякаш до безкрайност. Нямаше кашлици, нямаше шепот.
— О! — промълви Джони… и след малко: — Такава ли била работата?
Свитите му в юмрук пръсти бавно се разтвориха. Той погледна към Дюсо.
— Каква?
Гласът на репортьора бе загубил непоколебимата си увереност. Умореният, нервен младеж, който отговаряше на въпросите на журналистите, също бе хизчезнал. Върху устните на Джони заигра лека усмивка, ала в нея нямаше и следа от човешка топлота. Потъмнелите му сини очи гледаха студено и зареяно. Уейзак забеляза промяната и по гърба му полазиха мравки. По-късно той разказваше, че лицето на Джони било като на човек, разглеждащ с помощта на мощен микроскоп някакво интересно чехълче.
— Това е медальонът на сестра ти. Името й беше Ан, но всички я наричаха Тери. Твоята по-голяма сестра. Ти безумно я обичаше. Направо я боготвореше.
Изведнъж за ужас на всички гласът на Джони Смит започна да изтънява и да се променя. Достигна несигурните фалцети на пубертетен хлапак.
— Това е за тебе, Тери, да те пази, когато пресичаш Лисбън Стрийт на червено или когато излизаш на разходка с кола с някой ухажьор… Не го забравяй, Тери… Носи го винаги…
Дебеланата, която бе питала Джони кой ще бъде избран догодина за кандидат от Демократическата партия, жално изстена от страх. Един от телевизионните оператори промърмори глухо: „Господи помилуй!“
— Престани! — прошепна Дюсо. Лицето му бе добило болезнено пепеляв цвят. Очите му се бяха изцъклили и мократа му от слюнка долна устна блестеше като никелирана на ярката светлина. Ръцете му се протегнаха към медальона, който сега висеше от пръстите на Джони на фината си златна верижка. Ала силите и увереността ги бяха напуснали. Медальонът се залюля напред-назад, хвърляйки хипнотизиращи отблясъци.
— Не ме забравяй, Тери — умоляваше пубертетният гласец. — Стой далеч от тази гадост, Тери… Моля те, не си играй с огъня, за бога!…
—
Джони заговори пак с нормалния си глас.
— Беше амфетамин, нали? А после и метадрин34. Умря от сърдечен пристъп на двадесет и седем години. Но тя носи медальона десет години, Родж. И мислеше за тебе. Тя никога не те забрави… никога… никога… никога.
Медальонът се изниза от пръстите му и нежно звънна на пода. Джони се бе вторачил в празното пространство и изразът на лицето му бе спокоен, хладен и далечен. Дюсо затършува в краката му, като ридаеше дрезгаво сред втрещената тишина.
Блесна фотосветкавица, лицето на Джони се проясни и прие нормалното си изражение. Но веднага по него премина сянка на ужас, после на състрадание. Той коленичи неловко до Дюсо.
— Съжалявам. Наистина съжалявам, не исках…
— Мръсно копеле! Долен шарлатанин! Това е лъжа! От край до край лъжа! Лъжа!
Дюсо замахна слепешката и зашлеви Джони през шията, при което той се строполи на пода и удари главата си тъй силно, че му се привидяха звезди.
Суматоха в залата.
Сякаш през сън му се мярна Дюсо, който се блъскаше като ослепял в тълпата в желанието да си пробие път към изхода. Хората бяха окръжили и двама им, така че Джони го наблюдаваше през гора от крака и обувки. После до него се озова Уейзак и му помогна на да седне.
— Джони, добре ли си? Тоя май здравата те нареди!
— Далеч не както аз го наредих. Нищо ми няма.
Той се помъчи да се изправи на крака. Нечии ръце — може би на Уейзак, може би на някой друг — му помогнаха. Виеше му се свят и му се гадеше. Отвращаваше се. Бе допуснал грешка, ужасна грешка.
Някой изпищя пронизително — дебеланата, която бе питала за демократите. Джони бе проследил как Дюсо полита и пада на колене, опитва се да докопа ръкава на басмената й блузка и после се просва уморено върху мозайката пред прага на изхода, към който се бе стремил. Ръката му все още стискаше медальона със свети Кристофър.
— Припадна! — чу се възклицание. — Та той е безчуствен като пън. Ама че идиотщина!
— Аз съм виновен! — изстена Джони пред Уейзак. Гърлото му се свиваше от срама и напиращите сълзи. — Аз съм виновен за всичко!
— Не. Не е така, Джони.
Но беше точно така. Той се освободи от подкрепата на Уейзак и отиде до мястото, където лежеше Дюсо, вече съвзел се и мигащ замаяно към тавана. Двама от лекарите също се бяха приближили.
— Нали няма нищо страшно? — обърна се Джони към журналистката в костюма, ала тя отскочи като ужилена от него. По лицето й премина спазъм на страх.
Джони се обърна на другата страна към телевизионния репортьор, който го бе питал дали е имал други прозрения преди катастрофата. Изведнъж му се стори, че е ужасно важно да обясни някому как точно стоят нещата.
— Не исках да му причиня болка — заоправдава се той. — Честен кръст, изобщо не съм искал да му сторя такова нещо. Не подозирах, че…
Телевизионният репортьор отстъпи крачка назад.
— Не, разбира се, че не си искал. Той си го изпроси, всички видяхме. Само че… няма да се докосваш до мене, нали?
Джони го гледаше изумен, с треперещи устни. Все още не се бе отърсил от шока, но лека-полека започваше да му става ясно. О, да. Вече разбираше. Телевизионният репортьор се постара да се усмихне, но лицето му се вдърви в озъбена мъртвешка гримаса.
— Само не се докосвай до мене, Джони! Моля те!
— То не става просто така — напираше протестът в задавеното му гърло. След време тъй и не можа да си спомни със сигурност дали изобщо беше произнесъл някакъв звук.
— Джони, нали се разбрахме? Няма да ме пипаш!
Репортьорът заотстъпва към своя оператор, който си събираше нещата. Джони стоеше и го гледаше. И изведнъж целият се разтресе.
3
— Това е за твое добро, Джони — уговаряше го Уейзак. Зад гърба му стоеше сестрата — бял призрак, чиракът магесник35, запърхал с ръце над количката с лекарствата:
