кристалната мечта за розови сънища на всеки наркоман.
— Не — отсече Джони. Още се тресеше, но сега го избиваше и студена пот. — Край на инжекциите! До гуша ми дойде от инжекции.
— Тогава вземи хапче.
— Край и на хапчетата.
— Ще ти помогне да заспиш.
— А онзи Дюсо ще може ли да заспи?
— Той си го изпроси — промърмори сестрата, но трепна, като видя, че Уейзак се извръща към нея. Лекарят обаче се усмихна дяволито.
— Тя е права, знаеш ли? Онзи си го изпроси. Мислеше, че си някой шарлатанин, Джон. Един хубав сън и утре ще можеш да възприемеш нещата в истинската им светлина.
— Ще заспя и без лекарства.
— Джони, моля те.
Бе единадесет и петнадесет. Телевизорът в отсрещния край на стаята току-що бе угаснал. Джони и Сам изгледаха заедно филмирания репортаж от пресконференцията. Показваха го на второ място в новините, веднага след ветото на Форд върху двата законопроекта. „Моят спектакъл беше по-зрелищен“ — помисли си Джони с горчив смях. Дългите кадри с някакъв плешив републиканец, дрънкащ баналности по въпроса за националния бюджет, не можеха да се сравняват с филмчето, което операторът на телевизионната компания бе заснел преди малко тук. Сюжетът завършваше с плонжа на Дюсо, стиснал медальона на сестра си, и последвалия припадък, когато се бе опитал да се хване за ръкава на журналистката като удавник за сламка.
Когато водещият новините премина към полицейското куче и двестата килограма марихуана, Уейзак се измъкна за малко и се върна с новината, че телефонистките на болницата били затрупани с обаждания за Джони още преди края на репортажа. Сестрата с приспивателните се появи след няколко минути, от което Джони заключи, че Сам не бе ходил до стаята на сестрите единствено за да провери как вървят телефонните обаждания.
В този момент апаратът до тях иззвъня.
Уейзак изруга под носа си.
— Казах им да не те свързват. Не отговаряй, Джон. Аз ще…
Но Джони вече бе вдигнал слушалката. Известно време послуша мълчаливо, после кимна.
— Да, съвсем правилно. — Той запуши микрофона с длан. — Баща ми е. — Освободи го и поде: — Здравей, татко. Предполагам, че си… — Спря и започна да слуша. Леката усмивка на лицето му избледня и на нейно място се появи сянката на растящия ужас. Устните му се размърдаха беззвучно.
— Джон, какво се е случило? — разтревожи се Уейзак.
— Добре, тате — прошепна измъчено Джони. — Да, в Градската на Къмбърланд. Знам къде е, веднага след онзи паркинг. Добре. Разбрах, татко…
Гласът му секна. Не плачеше, но очите му блестяха от влага.
— Знам, татко. И аз те обичам. Съжалявам.
Нова пауза, сетне отговор:
— Да, вярно… Ще се видим, татко. Да. Довиждане.
Той затвори телефона, покри очи с длани и ги натисна.
— Джони? — Сам се наведе към него, хвана едната му ръка и внимателно я издърпа. — Нещо с майка ти ли?
— Да, с майка ми.
— Инфаркт?
— Инсулт. — Сам Уейзак подсвирна съчувствено през зъби. — С баща ми гледали новините по телевизията… без нищо да подозират… и изведнъж съм цъфнал аз… и тя получила удар. Откарали я в болницата. Сега ако нещо стане и с баща ми, ще се получи страхотен карамбол! — Джони се изкиска истерично. Очите му се завъртяха безумно към Сам, сестрата и обратно. — Чудо талант е моят! Всеки би трябвало да го притежава. — И отново избухна в кикота, който тъй приличаше на ридание.
— В какво състояние е тя сега? — попита Сам.
— Той не знае. — Джони провеси босите си крака от леглото. Беше се преоблякъл в болничен халат.
— Хей, какво правиш? — повиши тон Сам.
— Ти как мислиш?
Джони се изправи и за момент Сам като че ли се канеше да го бутне обратно на леглото. Но после го остави да изкуцука безпрепятствено към шкафа в стената.
— Не ставай идиот, още не си готов за това, Джон.
Без да се смущава от сестрата — бог бе свидетел, че те се бяха нагледали на голия му задник, — Джони пусна халата да се свлече в краката му. Дебелите, криволичещи белези от операциите изпъкваха върху свивките зад коленете и потъваха в хилавите мускули на прасците му. Той порови в шкафа и измъкна бялата риза и джинсите, с които бе облечен на пресконференцията.
— Джон, категорично ти забранявам да го правиш — като твой лекар и като приятел. Това е лудост, уверявам те.
— Забранявай колкото си щеш, аз отивам!
Джони започна да се облича. По лицето му се бе изписала далечната вглъбеност, която Сам свързваше със състоянията му на транс. Сестрата се пулеше глупаво.
— Сестра, няма да е зле да се заемете отново със задълженията си — сряза я лекарят.
Тя отстъпи към вратата, поколеба се за миг на прага и после неохотно излезе.
— Джони. — Сам стана, приближи се и сложи ръка на рамото му. — Не си ти причината.
Джони се отърси от ръката на Сам.
— Аз съм, и още как! — възрази той. — Случило се е, когато ме е гледала. — Зае се да закопчава ризата си.
— Ти я караше да си взема лекарствата, а тя ги спря.
Джони се втренчи за миг в Уейзак, после продължи да се закопчава.
— Ако не беше се случило тази вечер, щеше да се случи утре, идната седмица или след месец…
— Или догодина, след десет години…
— Не, нямаше да бъдат десет, нито дори една година. И ти го знаеш. Защо толкова държиш да вземеш този грях на душата си? Заради оня фукльо — репортьора? Или това е един вид самосъжаление? Потребност да повярваш, че върху тебе тегне проклятие?
Лицето на Джони се изкриви.
— Тя е гледала
— Нали казваше, че майка ти се готвела да предприеме дълго и уморително пътуване чак до Калифорния и обратно за някакъв симпозиум. Както ми го описваше — нещо, свързано с големи емоции. Така ли беше? Така. Почти сигурно е, че нещастието щеше да я сполети там. Инсултът не е гръм от ясно небе, Джони.
Джони си закопча джинсите и седна, сякаш се бе изтощил докрай от обличането и не можеше повече нищо да прави. Все още беше бос.
— Да — съгласи се той. — Може и да си прав.
— Разум! В него се събужда разумът! Слава тебе, господи!
— И все пак аз трябва да отида, Сам.
Уейзак направи жест на отчаяние.
— И какво ще постигнеш с това? Тя е в ръцете на лекарите и на своя бог. Това е положението. На теб ли трябва да го обяснявам?
— Баща ми има нужда от мен — промълви Джони. — Това също не трябва да се обяснява.
— Как ще стигнеш дотам? Вече е среднощ.
— С рейс. Ще взема такси до спирката на междуградския — нали е на старото си място?
— Няма да е необходимо да я търсиш — рече Сам.
