Мъртвата зона

— Много добре се оправяш с тези момчетии, Грег — похвали го той. — Не знам как го правиш, но те явно ти имат уважението.

— Моля, няма защо — отговори Грег на благодарностите.

2

По същото време, когато Грег Стилсън изгаряше в Ню Хампшир една тенис-фланелка с неприличен надпис, Уолт и Сара Хазлет, които бяха закъснели със закуската, седяха на масата в град Бангор, Мейн. Уолт четеше вестник.

Изведнъж той остави шумно чашата си с кафе на масата.

— Бившият ти приятел се подвизава по вестниците, Сара!

Сара хранеше малкия Дени. Бе по хавлия, разчорлена и едва удържаше очите си отворени. Осемдесет процента от съзнанието й още спеше. Предната вечер бяха ходили на гости, където в центъра на вниманието бе стоял Харисън Фишър: несменяем конгресмен от трети избирателен окръг на Ню Хампшир още от времето, когато по земята са бродили динозаври, и сигурен кандидат за преизбиране идната година. По политически съображения бе наложително да присъствуват и те с Уолт. „Политически“. Това бе дума, която напоследък Уолт употребяваше все по-често. Той бе пил много повече от нея и въпреки това тази сутрин бе изтупан и явно свеж като кукуряк, а тя се чувствуваше сякаш изровена от боклука. Не беше честно!

— Пфу! — Плодовото пюре блъвна от устата на Дени.

— Лошо момче! — скара се Сара и после се обърна към Уолт. — За Джони Смит ли говориш?

— За него — едничкия неповторим на този свят.

Тя стана и мина от другата страна на масата, където седеше съпругът й.

— Не се е случило нищо лошо с него, нали?

— Както се вижда тук, той се чувствува добре и побърква народа с номерата си — отвърна Уолт сухо.

Тя мъгляво си представяше, че става дума за нещо, положително свързано със случката по време на посещението й в болницата, но тлъстото заглавие във вестника направо я изуми: ПАЦИЕНТ, ИЗВАДЕН ОТ КОМА, ДЕМОНСТРИРА ЯСНОВИДСТВО НА ЕДНА ДРАМАТИЧНА ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ. Репортажът бе подписан от Дейвид Брайт. На снимката Джони, все тъй измършавял и в безпощадния блясък на фотосветкавицата — безкрайно объркан, стоеше над проснатото тяло на някакъв мъж, назован в надписа отдолу Роджър Дюсо, репортьор от вестника на Луистън. „Репортьорът припаднал след потресаващите разкрития“ — добавяше надписът.

Сара се отпусна на стола до Уолт и се зачете. Това не се хареса на Дени, който затропа по таблата на високия си детски стол за сутрешното си яйце.

— Струва ми се, че те призовават — засмя се Уолт.

— Би ли го нахранил ти, миличък? И без това от теб яде по-добре. — „Продължава на страница 9, колона 3.“ Тя разгърна вестника на девета страница.

— С такива четки далеч се стига! — закачи се добродушно Уолт. Свали спортното сако и си върза нейната престилка. — Ето го папото, момко! — зае се той да храни Дени.

Когато стигна до края на репортажа, Сара веднага се върна на първа страница и започна да го препрочита. Очите й отново и отново се теглеха към снимката, към сконфузеното, обзето от ужас лице на Джони. Хората, които се бяха скупчили край падналия Дюсо, гледаха към него с неприкрит страх. Тя ги разбираше. Спомни си странния, загрижен израз, който се плъзна по лицето му, когато го целуна. Спомни си как после й каза къде да намери загубената венчална халка. Тогава и тя се бе уплашила!

„Но, Сара, тебе те беше страх по малко по-друга причина, нали?“

— Още една хапка, юначе — се чуваше гласът на Уолт като през хиляди километри. Сара вдигна поглед към тях. Видя ги — седнали в косия сноп слънчева светлина, изпъстрен с прашинки, с развяващата се между коленете на Уолт нейна престилка, и отново я обзе страх. Видя пръстена си да потъва с многократни преобръщания в клозетната чиния. Чу тихото дрънване по фаянсовото дъно. Сети се за карнавални маски в чест на Халоуин, за хлапака, който злорадствува „Мед ми капе като гледам как на този му смачкват фасона!“ Помисли си за обещания, дадени и неудържани, и очите й отново се върнаха върху изпитото лице от вестникарското клише, което я гледаше с такова изнурено, измъчено удивление.

— … много хитър номер, безспорно — говореше Уолт, който закачаше престилката. Бе накарал Дени да си изяде яйцето до трохичка и наследникът им вече сучеше доволно сок с биберон.

— Моля? — Сара вдигна очи към приближилия се Уолт.

— Казах, че за човек, който трябва да държи на болницата поне половин милион долара, това безспорно е един много хитър номер.

— За какво говориш? Какъв номер?

— Вярно — продължи той, явно не доловил гнева в гласа й, — че би могъл да си докара седем, ако не и десет хиляди долара като напише книга за катастрофата и комата. Но пред човек, излязъл от кома със свръхестествени способности, се откриват наистина неограничени финансови перспективи.

— Това е чудовищно обвинение! — провикна се с възмущение Сара. Той я изгледа първо с почуда, а после с разбиране. Разбиращият му поглед направо я вбеси. Ако й даваха по петак за всеки случай, когато Уолт Хазлет си въобразяваше, че я разбира, биха могли да лятят до Ямайка в първа класа.

— Прощавай, съжалявам, че заговорих на тази тема — извини се той.

— Джони ще излъже, когато папата… когато папата… знаеш какво!

Уолт се изсмя гръмогласно и в този миг Сара едва се сдържа да не грабне собствената му чаша с кафе и да я запрати по него. Вместо това тя сключи пръсти и ожесточено стисна ръце под масата. Дени зяпна баща си и също се изсмя звучно.

— Но, мила, аз нямам нищо против него, нито против онова, което върши. Нещо повече, дори го уважавам. Щом една дърта, тлъста вкаменелост като Фишър можа от банкрутирал адвокат да натрупа милиони за петнадесет години пребиваване в Конгреса, то и това момче има пълното право да си оплете кошницата, като се преструва на феноменален…

— Джони никога не лъже — повтори равно тя.

— Това е номер специално за жените домакини, които се нагълтват със сензационни вестничета и книги от поредицата „Вселена“ — настоя той весело. — Макар че трябва да призная, малко ясновидство би свършило добра работа при подбора на съдебни заседатели за делото „Тимънс“.

— Джони Смит никога не лъже — още веднъж повтори тя и чу думите му: „Изхлузи се от пръста ти. Просто се изхлузи, когато слагаше бръснарските му принадлежности в един от страничните джобове… Качи се на тавана и ще го намериш, Сара!“ Но тя не можеше да разкаже всичко това на Уолт, защото той не знаеше, че е ходила на свиждане при Джони.

„Няма нищо лошо в това, че съм отишла да го видя“ — опитваше се да се оправдае в себе си Сара.

Няма, но как би реагирал той, ако научеше, че си е хвърлила истинската венчална халка в клозета и е пуснала водата? Можеше и да не разбере внезапния спазъм на страх, който я бе подтикнал да го стори — същият страх, който бе видяла изписан по лицата на другите, както и на самия Джони във вестника. Не, Уолт можеше изобщо да не го разбере. В края на краищата действително имаше нещо вулгарно символично в това да си хвърлиш венчалния пръстен в клозета и да пуснеш отгоре водата!

— Добре де, не лъже — спореше Уолт, — но просто не мога да повярвам…

Сара каза тихо:

— Погледни хората зад гърба му, виж лицата им! Те вярват!

Уолт им хвърли бегъл поглед.

— Разбира се, по същия начин, по който дете вярва на илюзиониста, докато трае фокуса.

— Мислиш, че този тип Дюсо е, как се казваше, подставено лице? Според вестника двамата с Джони не са се виждали никога преди.

— Ами как другояче да се получи илюзията, Сара? — търпеливо попита Уолт. — За какво ще му е на фокусника да вади зайци от зайчарник? Цялата работа е да ги вади от шапка. Или Джони Смит е знаел нещо предварително, или е ударил на тъмно право в десятката, воден от поведението на приятелчето Дюсо. Но