съм убедена, че все още е жив. Кажете ми: къде е сега?
Това червило е от тоалетната масичка на жена ми. Мисля, че ми изневерява, но не съм сигурен. Кажете ми има ли си любовник?
Това е гривната с името на сина ми. Той вече не се прибира вкъщи след училище, шляе се до невъзможни часове. Полудяла съм от тревога. Кажете ми е какво се занимава?
Някаква жена от град Шарлот, Северна Каролина — бог знае как бе научила за него при положение, че пресконференцията от август не бе отразена от общонационалните средства за масова информация — му изпрати парче овъглено дърво. Къщата й изгоряла до основи, се обясняваше в писмото, и в пламъците загинали съпругът и две от петте й деца. Пожарникарите от Шарлот й казали, че злополуката била причинена от късо съединение, но тя просто не можела да приеме това обяснение. Без съмнение къщата е била подпалена от някой злодей. Искаше от Джони да подържи приложената обгорена реликва и да й съобщи името на виновника, че да натикат чудовището в затвора и там да изгние до края на дните си.
Джони не отговори на нито едно от писмата и върна по пощата всички предмети, дори овъгленото дърво, за своя сметка и без коментар. Наистина той докосна някои. Като правило, в което се включваше и почернялото от огъня парче от дървената ламперия на покрусената жена от Шарлот, те не му говореха абсолютно нищо. Но при допира до няколко му се явиха всяващи смут видения, все едно че сънуваше наяве. Това бяха главно мимолетни проблясъци: ще възникне някаква картина и след секунди ще изчезне, без да остави определена представа, а само едно особено усещане. Но в един случай…
Случаят с шалчето, изпратено от жената, която се надяваше да узнае какво е станало с брат й. Шалчето бе бяло, плетено и по нищо не се отличаваше от милиони други като него. Но като го взе в ръце, Джони изведнъж почувствува как реалността на бащината му къща се стопява, а звукът от телевизора в съседната стая се усилва и затихва, усилва и затихва и накрая се превръща в сънливото жужене на мушички в летен ден и далечния ромон на вода.
Горски аромати в ноздрите му. Зелени стълбове слънчева светлина се процеждат през короните на грамадни вековни дървета. През последните три часа земята под краката му бе станала мочурлива, тинеста, почти като в тресавище. Беше се изплашил, доста се бе изплашил, но не губеше ума си. Ако човек се заблуди в неизбродимите дебри на севера и се паникьоса, могат направо да започват да му изсичат надгробния паметник. Продължаваше да се движи на юг. Вече два дни, откакто се бе отлъчил от Стив, Роки и Логан. Бяха разположили бивака си близо до
(името щеше да остане в тайна — беше в мъртвата зона)
някакво поточе, където ловяха пъстърва. За всичко си беше виновен сам. Напил се бе като свиня.
И сега виждаше раницата си, подпряна на някакво старо, обрасло в мъх повалено дърво, с изсъхнали бели клонки, които стърчаха тук-там из зеленината като кости. Да, виждаше раницата си, но не можеше да иде при нея, защото бе мръднал няколко метра встрани да пусне една вода и бе нагазил в някаква ужасна кал, стигаща почти до кончовете на скъпите му (купени от магазин на Л. Л. Бийнс) ботуши. Направи опит да се върне назад, да намери по-сухо място, където да си свърши работата, но не можа да се измъкне. Не можа да се измъкне, защото това, в което бе нагазил, не беше кал. Беше… нещо друго.
Стоеше си и напразно търсеше с поглед за какво да се хване. Беше готов да избухне в смях от идиотизма на положението, в което бе изпаднал: да търси къде да пусне една вода, а вместо това да се навре в плаващ пясък.
Стоеше си, отначало уверен, че твърдата почва не може да бъде кой знае колко надълбоко — в най- лошия случай щеше да потъне до малко над кончовете на ботушите си и когато намереше останалите, щеше да има още нещо за разказване.
Стоеше си и истинската паника го обзе едва когато пясъкът запълзя неумолимо нагоре по коленете му. Тогава взе да се мята и дърпа, забравил, че щом си имал глупостта да попаднеш в плаващ пясък, трябва да стоиш абсолютно неподвижно. Мигом плаващият пясък се надигна до пояса и после до гърдите му, като го всмукваше подобно на грамадни кафяви устни и не му даваше да диша. Развика се, но никой не дойде. Никой, освен една охранена кафява катерица, която се прокрадна по ствола на обраслото с мъх повалено дърво, настани се върху раницата му и се вторачи в него с лъскавите си, черни очи.
Вече бе хлътнал до шия и ноздрите му се пълнеха с наситената, кафява миризма на пясъка, който с убийствена неумолимост продължаваше да изтласква въздуха от дробовете и да превръща виковете му в едва доловимо, задъхано писукане. Наоколо летяха птички, стрелкаха се, чуруликаха, вдигаха глъчка. От короните на дърветата се спускаха стълбове светлина като зеленясала мед, а плаващият пясък се качи над брадата му. Сам! Щеше да умре сам! Отвори уста за последен, прощален вик, но остана ням, защото в устата му нахлу пясък, потече по езика му, посипа се на тънки като лентички струйки през зъбите му — сега
Джони излезе от това състояние, облян в студена пот. По настръхналата му кожа бяха избили петна. Шалчето бе усукано, стегнато около ръцете му. Дишаше измъчено, на пресекулки. Захвърли шалчето на пода, където то се просна на криволици като бяла змия. За нищо на света не желаеше повече да го пипа. Баща му го сложи в плик и го изпрати обратно на подателя.
Но, слава богу, потокът от писма вече намаляваше. Побърканите бяха намерили нов обект за личните си и обществени мании. Репортьорите престанаха да се обаждат за интервюта, отчасти, защото телефонният им номер бе сменен и новият не бе включен в указателя, и отчасти, защото сензацията се бе поизтъркала.
Роджър Дюсо бе написал обширна и язвителна статия в своя вестник, където бе един от водещите редактори. Той обяви цялата работа за злостна и безвкусна мистификация. Несъмнено Джони се бил подготвил, за всеки случай, с характерни епизоди от миналото на някои репортьори, които се очаквало да присъствуват на пресконференцията. Да, Дюсо не отричаше, че прякорът на сестра му Ан е бил Тери. Тя умряла твърде млада и не бе изключено за смъртта й да е допринесла злоупотреба е амфетамин. Но тези факти бяха на разположение на всеки, който би желал да ги разрови. В статията на Дюсо всичко изглеждаше много логично. Там не се обясняваше как, без да напуска болницата, Джони би могъл да се добере до така наречените „общодостъпни факти“, но читателите изглежда не обръщаха внимание на тази малка подробност. На Джони обаче му беше все едно. За него случаят беше приключен и той нямаше намерение да дава повод за нови истории. Каква полза например да разкаже на жената с шалчето за виковете на брат й, погълнат от плаващи пясъци, понеже отишъл да пусне една вода на неподходящо място? Щеше ли от това да й олекне на душата и да заживее по-добре?
С днешната поща пристигнаха само шест неща: сметката за електричеството; картичка от братовчедката на Хърб от Оклахома — достопочтената дама му изпращаше разпятие с надпис „Made in Taiwan“, отпечатан с миниатюрни златни буквички върху нозете на Христос; няколко реда от Сам Уейзак и малко пликче, чийто обратен адрес накара Джони да премигне и да подскочи от стола: С. Хазлет, Понд Стрийт 12, Бангор.
Сара! Той разкъса плика.
Беше получил от нея съболезнователна картичка два дни след погребението на майка си. На гърба на картичката, с нейния уверен, наклонен назад почерк, бе написано: „Джони, страшно съжалявам за станалото. Чух по радиото, че майка ти се поминала. Стори ми се, че това е най-голямата несправедливост в цялата история — да разгласяват на всеослушание личната ти мъка. Може би си забравил, но вечерта преди катастрофата ние си говорихме за майка ти. Попитах те какво би направила тя, ако й доведеш вкъщи една изпаднала католичка и ти ми отговори, че ще ме приеме усмихнато и ще ми пробута някоя и друга от нейните религиозни брошурки. По усмивката ти разбрах колко много я обичаш. Баща ти ми каза, че се била променила, но тази промяна до голяма степен се дължеше на огромната й обич към теб и на отказа й да се примири със случилото се. В последна сметка нейната вяра бе възнаградена. Приеми, моля те, моите най- искрени съболезнования и ако има нещо, което бих могла да сторя за теб, сега или по-нататък, можеш да разчиташ на своята искрена приятелка — Сара.“
Той й бе благодарил и за съболезнованията, и за добрите думи. Бе написал отговора си внимателно, защото се страхуваше да не издаде истинските си чувства и да каже нещо неуместно. Тя се бе омъжила и не бе нито в неговата власт, нито по силите му да промени това положение. Но Джони прекрасно помнеше техния разговор за майка му, както и много други неща от онази вечер. Тя цялата изпъкна в съзнанието му, докато четеше писмото на Сара и той й отговори в стил „смях през сълзи“, но с повече сълзи, отколкото смях. Все още обичаше Сара Бракнел и трябваше непрекъснато да си повтаря, че вече я няма, че е
