предавания, обиколки за изнасяне на лекции… И разбира се — твоята книга. Само си избери издателството. Те буквално затрупват с пари такива като теб. Кати Ноулън започна с договор като този, който ти предлагаме, а сега си докарва по двеста бона годишно. Основа си и собствена секта, и църква, така че данъчните не могат да пипнат и цент от парите й. Изобщо, нашата Кати знае всички тънкости на играта! — Дийс се наведе ухилен към Джони. — Казвам ти, Джони, възможностите са неограничени.
— Басирам се, че е така.
— Е, какво мислиш по въпроса?
Джони се наведе към Дийс, сграбчи с една ръка ръкава на новата му риза и с другата — яката на същата нова риза.
— Хей, какво по дяволите си въоб…
Джони намачка плата в ръце и придърпа към себе си Дийс. След пет месеца непрекъснати упражнения мускулите му бяха удивително заякнали.
— Какво мисля по въпроса ли? — изрече възмутено Джони. Болката заудря като с чук в главата му. — Ще ти кажа какво: мисля, че ти си един нечестив кръвопиец; един гробищен крадец, който ограбва хорските илюзии; мисля, че трябва да те накарат да чистиш помията от уличните канали; мисля, че майка ти е трябвало да умре в деня, в който те е заченала. И ако адският огън наистина съществува, надявам се да се пържиш на него.
— Как си позволяваш! — кресна Дийс пискливо като свадлива зарзаватчийка. — Мръсен перушан! Сърди се на себе си, селяндур такъв! Никой не ти е виновен — сам се прецака! И да не си посмял да дойдеш да ни хленчиш…
— А отгоре на всичко си стискаш устата като някоя кокона! — Джони се изправи и вдигна със себе си Дийс. Ризата на журналиста се измъкна от новите му джинси и отдолу се показа мрежест потник. Джони започна да го тресе напред-назад и забравил заканите, Дийс захленчи с цяло гърло.
Джони го довлече до стълбището на терасата, намести крак на дъното на новите му джинси „Ливайс“ и го изрита. Дийс взе на две грамадни крачки стъпалата додолу и разреван, разхълцан се просна в цял ръст в прахоляка. Когато се изправи и се обърна с лице към Джони, смешно новите му дрехи, в които трябваше уж да минава за „свой човек“, се бяха набили с прах и придобили по-истински вид — нещо, което Дийс едва ли би могъл да оцени.
— Заслужаваш да се оплача в полицията — изхриптя той. — И май ще го направя!
— Прави каквото щеш! — сряза го Джони. — Но по нашия край пазителите на реда и закона не гледат с добро око на онези, които си пъхат носа тук и там, без да са ги канили.
Лицето на Дийс се сгърчи в мъчителна гримаса на страх, яд и вцепенение.
— Бог да ти е на помощ, ако някога допреш до нас за нещо! — заплаши той.
Главоболието на Джони вече бе станало нетърпимо, но той се сдържаше да не повиши глас.
— Правилно! — съгласи се той. — И аз съм на същото мнение.
— Тепърва ще съжаляваш, тъй да знаеш! Три милиона читатели са нож с две остриета. Когато свършим с теб, хората в страната няма да ти вярват дори да предскажеш, че пролетта ще дойде през април. Няма да повярват, ако заявиш, че Коледа ще дойде през декември. Няма да повярват, ако… ако… — запени се в яда си Дийс.
— Пръждосвай се оттук, жалък педераст такъв!
—
— Ще те изхвърлят като мръсно коте от всичките издателства в Ню Йорк! Дори онези от „Четиво преди сън“ няма да те погледнат, когато те наредя както аз си знам! Има си начини да се поставят на място такива като теб и ние ги знаем, главо смотана! Ние…
— Защо ли не си взема карабината да застрелям този навлек? — сякаш на себе си рече Джони.
Дийс се оттегли към наетата кола, бълвайки нови и нови псувни и закани. Джони го гледаше от терасата пред входа на къщата, измъчван от ужасните удари на главоболието. Дийс влезе в колата, изфорсира безжалостно мотора и потегли със страхотен рев сред облаци от пепелак. На излизане колата му малко занесе и перна дръвника пред бараката, който литна във въздуха. Колкото и да го болеше главата, Джони не можа да не се изсмее. На него щеше да му е далеч по-просто да върне дръвника на място, отколкото на Дийс да обясни във фирмата „Хърц“ откъде е голямата вдлъбнатина на предния калник на „Форд“-а им.
И отново следобедното слънце блесна по хромираната повърхност на бронята на колата, която Дийс гонеше бясно по алеята към шосето и разпиляваше чакъл по всички посоки. Джони пак се отпусна в люлеещия се стол, подпря чело с ръка и търпеливо зачака болката да премине.
2
— Какво си намислил? — изуми се банкерът. Под прозорците навън, по провинциално-идиличната главна улица на град Риджуей, щата Ню Хампшир, се разминаваха потоци от хора и коли. По облицованите с чамова ламперия стени на кабинета, който се намираше на третия етаж, бяха окачени гравюри на Фредерик Ремингтън39 и снимки на банкера по време на участието му в местни обществени прояви. На бюрото, в кубче от прозрачен материал, бяха сложени снимки на жена му и сина му.
— Намислил съм догодина да се кандидатирам за Камарата на представителите — повтори Грег Стилсън. Беше облечен в жълтокафяви панталони, синя риза с навити ръкави и черна връзка със син орнамент. Изглеждаше някак не на място в кабинета на банкера, сякаш всеки момент можеше да скочи и обзет от сляп разрушителен бяс да се хвърли да преобръща мебелите, да събаря на пода гравюрите на Ремингтън в скъпите им рамки и да къса пердетата от корнизите.
Банкерът — Чарлс, наричан още Чък, Джендрън, председател на местния клон на самарянската организация „Лъвовете“, се позасмя — не особено уверено. Имаше у Стилсън нещо, което караше хората да се чувствуват неуверени в негово присъствие. Може и да е бил кльоща като дете. Според собствените му приказки вятър да го духнел, щял да го събори, но в края на краищата гените на баща му си бяха казали думата и сега, седнал в кабинета на Джендрън, той твърде много приличаше на родителя си — здравеняка от нефтените полета на Оклахома.
Грег свъси вежди в отговор на Джендръновия кикот.
— А какво ще каже Джордж Харви по този въпрос, Грег? — Освен че дърпаше конците в градските политически среди, Джордж Харви бе кръстникът в републиканската мафия на Трети избирателен окръг.
— Джордж няма да каже и „гък“ — отвърна спокойно Грег. Косата му се бе попрошарила, но в лицето му изведнъж се появи нещо от човека, който преди доста време бе убил с ритници кучето в двора на една ферма в Айова. Говореше с търпелив тон. — Джордж ще гледа отстрани, но ще бъде на моя страна, схващаш ли? Нямам намерение да го настъпвам по мазола, защото ще се кандидатирам като независим. Не разполагам с двадесет години време да се уча как се дърпат конци и как се лижат подметки.
— Грег, признай, че се будалкаш — поколеба се Чък Джендрън. Облаците отново забулиха челото на Грег. Те не вещаеха нищо добро.
— Аз никога не се будалкам, Чък. Някои… си мислят, че се будалкам. Онези от „Юниън Лийдър“ например или хамелеоните от „Дейли Демократ“ — те си мислят, че се будалкам. Но ти иди да питаш Джордж Харви будалкам ли се, или като кажа нещо, го правя. Пък и сам би трябвало да го знаеш. В края на краищата с тебе сме били дружинка в няколко делца, нали, Чък?
Облаците се превърнаха в смразяваща усмивка — смразяваща навярно за Джендрън, защото се бе оставил да бъде въвлечен в някои от предприемаческите комбинации на Грег Стилсън. Не че бяха се измамили с печалбата, напротив, в това отношение нямаше грешка. Но някои страни в проекта за строителство и благоустройство в Сънингдейл (пък в интерес на истината — и в сделката по жилищния комплекс „Лоръл“) не бяха — хм, докрай в рамките на закона. Като например един подкупен служител от Агенцията по опазване на околната среда, а имаше и по-лошо.
В историята с комплекса „Лоръл“ едно старче, което живееше край черния път на Риджуей, не искаше
