да си продава мястото и първо: някакъв странен мор удари по петнадесетината му кокошки, второ: запали се складът му за картофи, трето: неотдавна, като се завърна една неделя вечер от посещение при сестра си в болницата край Кийн, бедният човечец намери дневната и столовата си омазани с кучешка тор, четвърто: имотът бе продаден и пето: комплексът „Лоръл“ сега бе действителност.
И може би шесто: Съни Елиман, този моторизиран демон, пак се навърташе насам. Те с Грег изглежда дружаха и ако не бяха станали обект на хорските клюки, то бе само защото Грег поначало се движеше извънредно много сред всякакви наркомани, хипита и нехранимайковци от бандите мотоциклетисти покрай дейността си както в основания от него самия Консултативен център за наркомани, така и в доста необичайната програма, приета в Риджуей, за борба срещу употребата на наркотици и алкохол сред младежта и хулиганствуването по шосетата. Вместо да ги глобяват и затварят, градските власти ги караха да си отработват. Идеята принадлежеше на Грег и бе прекрасна — банкерът пръв би потвърдил. Тя бе една от заслугите, заради които Грег бе избран за кмет.
Ала това — това бе същинска лудост.
Грег бе казал още нещо, но Джендрън не беше сигурен какво.
— Прощавай, не чух — извини се той.
— Попитах как гледаш на това да станеш организатор на предизборната ми кампания? — повтори Грег.
— Грег… — Джендрън трябваше да се изкашля и да започне отново. — Грег, ти, изглежда, не разбираш. Харисън Фишър е представителят от Трети окръг във Вашингтон. Харисън Фишър е републиканец, уважаван човек и вероятно вечен.
— Никой не е вечен — възрази Грег.
— Но Харисън е много близо до вечността. Питай Харви. Те са били съученици някъде в началото на миналия век.
Грег не обърна никакво внимание на този плах опит за остроумничене.
— Ще започна да се наричам лос-мъжкар40 или нещо подобно… и всички ще си мислят, че се будалкам… докато накрая тъй както си се смеят, добрите избиратели от Трети окръг не ме закарат чак във Вашингтон.
— Ти си луд, Грег!
Усмивката на Грег изчезна, сякаш никога не бе съществувала. Нещо ужасно стана с лицето му. То застина, а очите му се изцъклиха, така че се показа огромна част от бялото им. Приличаха на очите на кон, подушил застояла вода.
— И насън да не си казал такова нещо, Чък.
Сега банкерът изстина съвсем.
— Извинявам се, Грег. Аз просто…
— Такива думи не бива да казваш и насън, ако не искаш да намериш някой ден Съни Елиман на задната седалка на вонливия си Ноев ковчег — „Империал“-а, — когато го подкараш след работа към къщи.
Джендрън размърда устни, но не можа да произнесе и звук.
Грег се усмихна отново и сякаш слънчев лъч проби градоносните облаци.
— Както и да е. Не си струва да се чепкаме, щом ще работим заедно.
— Но Грег…
— Нужен си ми, защото познаваш до един проклетите бизнесмени в тази част на Ню Хампшир. Веднъж да тръгне колата, паричките ще потекат, но мисля, че за начало ще трябва да подлеем нещичко — за да се завъртят колелата. Сега му е времето да поизрасна, за да ме възприемат хората като политик не само от градски, но и от щатски мащаб. Мисля, че като начало петдесет хиляди долара ще свършат работа.
Банкерът, който бе участвувал в последните четири кампании на Харисън Фишър, бе тъй потресен от политическата наивност на Грег, че в първия момент не знаеше какво да каже. После започна да обяснява:
— Грег, бизнесмените финансират предизборни кампании не от добро сърце, а защото след изборите ще им бъдат задължени. Когато резултатът не е предварително ясен, те залагат на всеки, който има някакъв шанс да спечели, защото могат да минат хвърлените на вятъра пари за сметка на данъците. Но ключовата фраза е „шанс да спечели“. А Фишър е…
— Кандидат и половина — услужливо подсказа Грег и извади от задния джоб на панталона си един плик. — Хвърли един поглед тука!
Джендрън изгледа в недоумение първо плика, после Грег, който му кимна насърчително, и накрая го отвори.
Чу се ужасено хлъцване, сетне в облицования с чамова ламперия кабинет настъпи дълго мълчание. Нищо не го нарушаваше, освен тихият напев на електрическия часовник върху бюрото на банкера и изсъскването на кибритената клечка, с която Грег запали една от тънките си пури „Филис“. По стените гравюрите на Фредерик Ремингтън висяха на местата си, в прозрачното кубче се мъдреха семейните фотографии, но върху бюрото бяха разпръснати снимки на банкера, заровил глава между бедрата на млада брюнетка, а може би червенокоса — от черно-бялото изображение на ездрозърнестата гланцова хартия бе трудно да се разбере. Лицето на жената личеше ясно. То не бе на съпругата на банкера. Някои от местните жители биха познали една от сервитьорките в Боби-Странговата закусвалня за шофьори на камиони през два града от Риджуей.
Снимките на банкера, забил глава между бедрата на келнерката, не бяха страшните — там се виждаше ясно нейното лице, но не и неговото. На другите обаче би го познала и собствената му баба. Джендрън и келнерката бяха снимани в цяла каскада от сексуални наслаждения — без да изчерпват номенклатурата на Кама Сутра, те включваха и няколко пози, които никога не биха влезли в главата „Полови връзки“ от учебника по здраве и хигиена на гимназията в Риджуей.
Джендрън вдигна очи. Лицето му бе прежълтяло, ръцете му трепереха. Сърцето препускаше бясно в гърдите му. Страхуваше се, че ще получи инфаркт.
Грег не го и поглеждаше. Зяпаше през прозореца късчето ярко синьо октомврийско небе между сградите на пета и десета улица в Риджуей.
— Вече задухаха нови ветрове — проговори той с унесен, умислен, почти мистичен израз на лицето. Обърна се и погледна Джендрън. — Знаеш ли какво ми даде един от онези, наркоманите от Центъра?
Джендрън поклати вдървено глава. С една от треперещите си ръце той масажираше гърдите си от лявата страна — за всеки случай. Очите му се връщаха непрестанно към снимките. Заклеймяващите снимки. Ами ако точно в този момент влезеше секретарката му? Той спря да масажира гърдите си и се зае да събира снимките и да ги пъха обратно в плика.
— Даде ми червената книжка с цитатите на председателя Мао — отговори си Грег. От мощните гърди, някога една тъй хилава част от тялото, изпълвало с отвращение бащата кумир, се изтръгна тътнежът на гърлен смях. — И една от мислите в нея… не я помня точно, но звучеше горе-долу така: „Онзи, който предусеща ветровете на промяната, трябва да строи вятърна мелница, а не да вдига стена срещу бурята.“ Това поне е есенцията на цитата.
Той се наведе напред.
— Харисън Фишър не е кандидат и половина, а кандидат за нафталина! И Форд е за нафталина, и Мъски, и Хъмфри. На мнозина от политиците — от най-дребните до най-едрите риби по цялата страна — им предстои да отворят очи на сутринта след изборите, за да видят, че са по-мъртви и от динозаврите. Никсън го изритаха. На другата година изритаха и онези, които го подкрепяха в разследванията по „Уотъргейт“, а догодина ще изритат и Джери Форд все по тази причина.
Грег Стилсън изгаряше с погледа си банкера.
— Искаш ли да видиш повея на бъдещето? Вгледай се в приятелчето Лонгли от Мейн. Републиканците искаха да пробутат някой си Ървин, а демократите — някой си Мичъл, но когато преброиха бюлетините в избора за губернатор на щата и двете партии останаха е пръст в устата, защото хората си избраха някакъв застрахователен агент от Луистън, който не искал да има нищо общо с нито една от тях. А сега за него говорят като за евентуален кандидат за президент, способен сериозно да обърка нечии сметки.
Джендрън все още не можеше да проговори.
Грег пое шумно дъх.
— Разбираш ли, те ще си мислят, че се будалкам. И за Лонгли тъй са мислили — че се будалка. Но аз не
