— Той ще заспи.
3
Те седнаха на терасата и се загледаха в играта на Дени по двора под бездънното синьо небе. Не бързаха, не изгаряха от нетърпение, но и двамата чувствуваха, че се наелектризирват. Тя бе разкопчала палтото си и седеше, кръстосала глезени, на пейката люлка в сивосиня плетена рокля и с небрежно разпиляна по раменете от вятъра коса. Бузите й не престанаха да пламтят през цялото време. Високо горе бели облаци прекосяваха небето от запад към изток.
Говореха си за незначителни неща — не бързаха. За пръв път, откакто се бе измъкнал от клопката му, времето не беше враг за Джони. То им беше дало тази малка пауза в замяна на основния поток, който им отне, и тя щеше да трае толкова, колкото им бе необходимо. Говореха си за сватбите на своите познати, за една ученичка от тяхната гимназия, която с високия си успех бе спечелила университетска стипендия, за независимия губернатор на Мейн. Сара го сравни по външност с иконома, напомнящ на Франкенщайн, в комедията „Семейство Адамс“, а по манталитет — с Хърбърт Хувър41 и двамата се разсмяха.
— Погледни го. — Сара кимна към Дени.
Седнал на тревата до бръшляна на Вера Смит, малкият си смучеше палчето и ги гледаше сънено.
Сара извади походното креватче от задната седалка на колата.
— Дали ще му е добре на терасата? — попита тя Джони. — Времето е толкова приятно. Много ми се иска да поспи на чист въздух.
— Според мен ще му бъде много добре.
Тя разпъна креватчето на сянка, сложи в него детето и го зави с две одеялца до брадата.
— Спи, мъничък — подкани го Сара.
Той й се усмихна и веднага затвори очи.
— И нищо повече? — учуди се Джони.
— И нищо повече — потвърди тя, върна се при него и обви ръце зад тила му. Той долови съвсем определено лекото прошумоляване на комбинезона под роклята й. — Искам да ме целунеш — каза спокойно Сара. — Пет години чакам да ме целунеш отново, Джони.
Той я прегърна през кръста и нежно я целуна. Устните й се разтвориха.
— О, Джони — сгуши се в него тя. — Обичам те.
— И аз те обичам, Сара.
— Къде ще отидем? — попита тя като се откъсна от него. Сега очите й бяха бистри и наситено зелени като изумруди. — Къде?
4
Той постла избеляло войнишко одеяло, което, макар и старо, бе чисто, върху сламата в горния плевник. Наоколо упойващо ухаеше на дъхаво сено. Високо над главите им се вдигна олелия от птича глъч и пърхане, но не след дълго се уталожи. През едно малко прашно прозорче се виждаше къщата и терасата. Сара изчисти част от стъклото и погледна през нея Дени.
— Добре ли е тук? — попита Джони.
— Да. По-добре тук, отколкото в къщата. Там щеше да е все едно, че… — Тя сви рамене.
— Че сме направили баща ми съучастник?
— Да. А това засяга само нас.
— Наша работа.
— Наша работа — съгласи се Сара и легна по корем върху избелялотo одеяло с oбърнато встрани лице и сгънати в коленете крака. С пръстите на краката тя свали една по една обувките си. — Дръпни ми ципа, Джони.
Той коленичи до нея и дръпна ципа, който раздра тишината. Над белия комбинезон бронзовият й гръб бе като кафе в чаша мляко. Той я целуна между плешките и тя потръпна.
— Сара — промърмори Джони.
— Какво?
— Трябва да ти кажа нещо.
— Казвай.
— Докторът сбъркал при една от операциите и ме скопил.
Тя го бъсна с юмрук по рамото.
— Ти си непоправим! Все същият Джони, чийто приятел някога си счупил врата на Пумпала в Топсам.
— Разбира се — потвърди той.
Ръката й го погали нежно като коприна.
— Струва ми се, че нямаш никакви фатални повреди. — Блесналите й очи потърсиха неговите. — Абсолютно никакви. Искаш ли да проверим?
Заля го упойващото ухание на дъхавото сено. Времето препусна. Усещаше жилото на грубото одеяло. Усещаше милувката на гладката й плът, физическото присъствие на голото й тяло. Той потъна в нея като в стар, незабравящ се сън.
— О, Джони, мили…
Възбудата в гласа й расте. Движенията се забързват. Гласът й иде отдалеч. Огнено-парлива, косата й докосва рамото и гърдите му. Той заравя лице в нея и изчезва в тъмнорусия й мрак.
Времето препуска сред упойващото ухание на дъхавото сено. Одеялото жили. Старият плевник поскърцва като кораб, носен от октомврийския вятър. Мека, бяла светлина се процежда през цепките в покрива и осветява прашинките плява в десетки тънки снопчета слънчеви лъчи. Прашинките, увлечени в танц, кръжат.
Тя извиква. По едно време тя извиква името му отново, и отново, и отново, като в заклинание. Пръстите й, сякаш шпори, се впиват в плътта му. Сливаща в едно езда. С вкус на старо, превъзходно вино, отворено след дълго чакане.
После двамата седнаха до прозореца и се загледаха в двора. Сара облече на голо роклята си и излезе за малко. Той продължи да седи, без да мисли, доволен, че може да я наблюдава, когато пак се появи смалена пред погледа му през прозореца и пресече двора към терасата. Наведе се над бебешкото креватче и оправи завивките. След това тръгна обратно, а вятърът развяваше косите и дърпаше игриво края на полата й.
— Ще поспи още половин час — съобщи тя.
— Тъй ли? — усмихна се Джони. — И аз бих поспал.
С босия си крак тя го погали по корема.
— По-добре недей.
Те се любиха отново и този път тя застана отгоре, в нещо близо до молитвена поза, с наведена глава и разпиляна върху лицето коса. Любиха се без да бързат. И все пак краят дойде.
5
— Сара…
— Не, Джони. По-добре не говори. Времето изтече.
— Исках да кажа, че си красива.
— Наистина ли?
— Наистина — прошепна той. — Милата ми Сара.
— Сега приключихме ли всичко? — попита тя.
Джони се усмихна.
— Поне направихме каквото можахме.
