слепец в непозната стая.
Той сложи месото във фурната, отиде във всекидневната, включи телевизора и пак го изключи. Седна и се замисли за Сара. „Бебето — изведнъж му хрумна. — Бебето ще ни пази, ако дойде рано.“ Значи нямаше страшно. Защитата бе бетон.
И все пак Джони не можа да се успокои и да престане да размишлява надълго и нашироко.
2
Тя пристигна на другия ден в дванадесет и четвърт с едно пъргаво червено „Пинто“, което вкара в двора и паркира пред къщата. Излезе от колата — висока и красива, с развени от лекия октомврийски ветрец тъмноруси коси.
— Здравей, Джони! — извика тя и махна с ръка.
— Сара!
Той слезе да я посрещне. Тя повдигна лице и той докосна с устни бузата й.
— Чакай да измъкна императора! — Сара отвори вратата към мястото до шофьора.
— Да ти помогна ли?
— Неее, ние двамата се справяме чудесно, нали, Дени? Хайде, майче.
Със сръчни движения Сара разкопча коланите, с които бе привързан към седалката един малък дундьо. Тя го вдигна на ръце. Дени заоглежда двора с диво любопитство и настойчивост, после погледът му попадна на Джони и се закова. Детето се усмихна.
— Гус! — каза то и размаха ръчички.
— Май иска да го гушнеш — преведе Сара. — Като никога. Той е бащичко, републиканец, много е резервиран. Искаш ли да го вземеш?
— Разбира се — отвърна Джони малко неуверено.
Сара се засмя.
— Не се бой, няма да се счупи, нито пък ще го изпуснеш — успокои го тя и му връчи Дени. — А и да го изпуснеш, сигурно ще отскочи като гумена топка. Ужасен шишко!
— Ика оши ино! — Дени обви безгрижно ръчичка около врата на Джони и погледна доволно майка си.
— Чудна работа! — удиви се Сара. — Той никога не се е привързвал към хората, както… Джони?
Смесица от най-различни чувства се надигна в Джони, сякаш го заля мека, топла вълна, когато бебето го прегърна през врата. Нямаше нищо тъмно, нищо тревожно. Всичко бе много просто. В мислите на бебето не съществуваше понятие за бъдеще. Не съществуваше чувство за тревога. Нито чувство за преживяно нещастие. Нито думи, а само ярки представи: топлина, чистота, майката, собствената му личност.
— Джони? — Тя го гледаше уплашено.
— Да?
— Наред ли е всичко?
Пита за Дени, сети се той. Наред ли е всичко с Дени? Виждаш ли нещо лошо? Някакви неприятности?
— Всичко е наред — увери я той. — Можем да влезем вътре, но аз обикновено дремя на терасата. И без това съвсем скоро ще има по цял ден да се въртим около печката.
— На терасата е идеално. А и на Дени му се иска да поразгледа двора. Казва, че е чудесен. Нали, бебчо? — Тя разроши косата му и Дени се изкиска.
— Няма ли да му стане нещо?
— Няма, освен ако не се опита да глътне някоя от онези трески.
— Цепих дърва — обясни Джони и сложи Дени на земята тъй внимателно, сякаш бе старинна китайска ваза. — Много полезно упражнение.
— Как се чувствуваш със здравето?
— Мисля — заяви Джони, като си спомни как преди няколко дни бе блъснал Ричард Дийс, — че по-добре не би могло да се очаква.
— Чудесно. Когато се видяхме миналия път беше доста отчаян.
Джони кимна.
— Операциите.
— Джони?
Той я погледна и отново изпита онази странна смесица от желание, чувство за вина и нещо като очакване с цялото си същество. Тя се взираше открито в очите му.
— Да?
— Опомняш ли си… за венчалния ми пръстен?
Той кимна утвърдително.
— Там беше. Където каза. Аз го изхвърлих.
— Така ли? — Той не беше много учуден.
— Изхвърлих го и скрих от Уолт. Не мога да обясня защо. И не мога да го забравя — все ме тревожи.
— Не заслужава да се тревожиш.
Бяха застанали на стълбите с лице един към друг. Бузите й бяха пламнали, но тя не свеждаше очи.
— Има нещо, което бих желала да довърша — призна тя без заобикалки. — Нещо, което не успяхме да довършим.
— Сара… — започна Джони и млъкна. Не знаеше как да продължи. Долу Дени изтопурка пет-шест стъпки и седна тежко на земята. Това ни най-малко не го смути и той продължи да си гука.
— Да — поде отново Сара. — Не знам дали съм права или не. Обичам Уолт. Той е добър, лесно е да го обичаш. Ако не от друго, от добри и лоши мъже поне разбирам. Дан, с когото ходех в университета, беше лош. Ти ми създаде вкус към другия тип, Джони. Ако не беше ти, нямаше да оценя Уолт.
— Сара, не е нужно.
— Нужно е — възрази Сара тихо, но натъртено. — Защото такива неща се казват само веднъж. И каквото се получи, това ще бъде, защото втори път човек няма да се престраши да заговори за него. — Тя го погледна умолително. — Нали разбираш?
— Разбирам.
— Обичам те, Джони. Никога не съм преставала да те обичам. Опитвах се да си внушавам, че бог ни раздели. Но не можах да го повярвам. Нима божият пръст ще се скрие в развален хот дог? Или в две хлапета, които посред нощ хукват да се надбягват с колите си по глухо шосе? Не искам нищо повече, освен… — Думите й се понесоха в равен ритъм в хладния октомврийски следобед, сякаш малко ювелирно чукче почукваше по тънка лента благороден метал. — …освен онова, което ни бе отнето. — Гласът й секна. Тя сведе поглед. — Искам го с цялото си сърце, Джони. А ти?
— И аз! — Той протегна ръце, но се почувствува неловко, защото тя поклати глава и отстъпи назад.
— Не пред Дени — извини се Сара. — Сигурно е глупаво, но за мен това е равносилно на публична изневяра. Аз те искам докрай, Джони. — Бузите й отново пламнаха и като гледаше тази прелестна руменина, Джони усети, че и собствена му възбуда расте. — Искам да ме прегръщаш, да ме целуваш и да ме любиш — една успя да изрече тя през свито гърло. — Мисля, че не постъпвам правилно, но нямам друг избор. Нямам право, но имам оправдание.
Той изтри с показалец сълзата, която се стичаше бавно по бузата й.
— За един-единствен път, нали?
Тя кимна.
— С един-единствен път ще трябва да приключим всичко. Всичко, което би било, ако не бяха се объркали нещата. — Тя вдигна очите си, плувнали в сълзи, и по-ярко зелени от всякога. — Можем ли да приключим всичко с един-единствен път, Джони?
— Не — усмихна се той, — но можем да се опитаме, Сара.
Тя погледна нежно Дени, който се мъчеше безуспешно да се покатери на дръвника и рече:
