Чък отново правеше мили очи. Джони въздъхна. Обикновено успяваше да го накара да се занимава по- дълго, но този следобед нямаше да стане. Пък и момчето днес бе докретало криво-ляво до затвора в Амити през мрежата уловки, поставени от Джон Шербърн, и бе проследило злия Червен ястреб, когато се промъкна вътре и уби Дани Джунипър.
— Е, добре! Тогава довърши само тази страница — отстъпи Джони. — Думата, на която засече, е „призля“. Хайде, Чък, не бой се, няма да те ухапе.
— Ей, страхотен си! — Усмивката стигна чак до ушите на момчето. — И няма да ми задаваш въпроси накрая, нали?
— Ммммм… може би само един-два.
Чък направи кисела физиономия, но тя бе чиста преструвка — беше се отървал с малко и си го знаеше. Той отново разтвори книгата с меки корици и картинка на безстрашен каубой, който нахълтва в кръчма през летящите вратички, и бавно засрича с глас, до такава степен различен от нормалния му, че преспокойно би могъл да бъде и чужд.
— „Не е чудно, че от това ми пре… призля начаса. Ала то бе не… бе нищо в сравнение с гледката, която ме очакваше при смъртния одър на Том Кейн… Кениън. Той бе прострелян в гърдите и вече белеше душа, когато аз…“
— Береше душа — спокойно го поправи Джони. — Следи смисъла, Чък.
— Белеше душа — повтори Чък и се изсмя. После продължи да чете: — „… и вече БЕРЕШЕ душа, когато аз прес… прис… когато аз пристигнах.“
Джони почувствува как в него се прокрадва една дълбока тъга за това момче, като го гледаше тъй сгънато над евтиното издание на „Мълниеносният“, най-обикновено каубойско романче, което би трябвало да се гълта като топъл хляб. А вместо това момчето пъшкаше и кълвеше с показалец непретенциозното повествование на Макс Бранд. Бащата на момчето, Роджър Чатсуърт, бе собственик на текстилни заводи и действително голяма клечка в Южен Ню Хампшир. Притежаваше тази къща в Дърам с нейните шестнадесет спални и с прислуга от петима души, включително и виетнамеца Нго Фат, който ходеше в Портсмут веднъж седмично на курсове за получаване на американско поданство. Чатсуърт се возеше във фантастичен, реставриран „Кадилак“, модел 1957 г., със сгъваем покрив. Съпругата му, много мила, около четиридесетгодишна жена с ясни ведри очи, караше „Мерцедес“. Чък имаше „Корвет“-а. Състоянието на семейството възлизаше кръгло на пет милиона долара.
А седемнадесетгодишният Чък изглеждаше така, както бог сигурно си е представял човека, когато е вдъхвал живот в глината, често си мислеше Джони. Физически момчето бе чудесен екземпляр. Високо метър и осемдесет и пет, то тежеше деветдесет килограма — само мускули, никаква тлъстинка. Лицето му, може би не достатъчно интересно, за да бъде истински красиво, бе чисто, без младежки пъпки и украсено с великолепни зелени очи, покрай което Джони осъзна, че познава само още един човек с действително зелени очи — Сара Хазлет. В гимназията си Чък бе апотеоз на училищен лидер — едва ли не до степента на абсурда. Беше капитан и на бейзболния, и на футболния отбор, старши на долните класове през изминалата година и избран да оглави съвета на ученическото самоуправление през следващата. И което бе най- удивителното, въпреки всичко ни най-малко не си бе навирил носа. Както се бе изразил Хърб Смит, който веднъж намина да види Джони на новата работа, Чък бе „момче на място“. Хърб просто нямаше в речника си по-висока оценка. А в добавък един прекрасен ден това момче на място щеше да стане и ужасно богато.
Но ето го сега: залегнал в мрачна решителност над книгата, като картечар, останал сам на изоставена огнева позиция, една по една той изстрелваше думите, както му идваха на устата. По този начин увлекателната, изпълнена с много действие книга на Макс Бранд за единоборството на симпатичния нехранимайко Джон Шербърн — „Мълниеносният“ с бандита Червения ястреб от племето на команчите зазвучаваше в устата на Чък не по-вълнуващо от реклама за полупроводници или за железопътни вагони.
Ала Чък съвсем не беше глупав. Имаше хубав успех по математика, отлична памет и сръчни ръце. Лошото бе, че много трудно запомняше думи от печатен текст. Говорният му речников запас бе богат, лесно схващаше на теория как звуците се свързват в думи, но очевидна не можеше да го приложи на практика. Освен това случваше се и безупречно да прочете цяло изречение, но ако трябваше да го преразкаже, ставаше ясно, че нищо не му е влязло в главата. Баща му се боеше, че момчето страда от алексия, но Джони имаше друго мнение — до ден-днешен той не беше срещал дете с такова увреждане, въпреки че много родители се хващаха за думата, за да обяснят или оправдаят лошото четене на децата си. И тук явио нямаше локализирано мозъчно заболяване, а нещо от по-широко естество: обща и пълна фобия спрямо четенето.
Проблемът се бе задълбочавал все повече и повече през последните пет години от учението на Чък, но родителите му, както и той самият, го бяха приели на сериозно едва когато недостатъкът бе започнал да застрашава участието на момчето в спортните отбори. А имаше и по-лошо. До зимата най-късно Чък трябваше да издържи матурата си, ако искаше от есента на 1977-а да бъде студент. С математиката нямаше страшно, но с останалите предмети… ех, ако можеше да му зададат въпросите устно, би изкарал без всякакви усилия над средния успех. Ама не дават да си водиш на матура четец, колкото и голяма клечка да е баща ти в щата.
— „Но пред мен беше един нов… един нов човек. Знаеше какво го чака и бе изпълнен с поразителна сме… смес… смелост. Не искаше нищо и не съжаляваше за нищо. И ужасът, и нап… напрежението, които го вла… владя… владееха, докато бе ис… ис… испавен… изправен пред неизвестна участ…“
Джони бе прочел обявата за частен учител във вестник „Мейн Таймс“ и се бе кандидатирал, без да храни особена надежда, че ще го наемат. От средата на февруари живееше в Китъри, за да бъде по-далеч от Паунъл, от ежедневно претъпканата поща, от растящия поток репортьори, които нахълтваха в къщата, от притеснените жени с тъжни погледи, които „по случайност минавали оттук и решили да се отбият“. (Колата на една от тези, които „по случайност минавали оттук и решили да се отбият“, имаше номер от щата Мериланд; друга бе пристигнала със стар, измъчен „Форд“ с номер от Аризона.) Тези жени протягаха ръце да го докоснат…
В Китъри за пръв път бе открил, че едно анонимно име като Джон Смит, без инициал по средата, си има своите предимства. На третия ден от пристигането си в града бе предложил услугите си за готвач на бързи закуски, изтъквайки своя опит от университетския бюфет и лагера край езерата Рейнджли, където едно лято бе готвил на децата. Собственицата на закусвалнята, калена в огъня вдовица на име Руби Пелетие, мина с поглед по данните в заявлението на Джони и каза:
— Не смяташ ли, че си мъничко по-учен, отколкото се иска, за да разливаш чорбата, а, мързеланко?
— Така си е — отвърна Джони. — Толкова се преучих, че от мен вече става само безработен.
Руби Пелетие сложи ръце на кокалестите си хълбоци, отметна назад глава и се затресе в дълбок гърлен смях.
— А мислиш ли, че ще устискаш да не се подрискаш, когато в два часа през нощта нахълтат глутница моторизирани хлапаци и презглава започнат да поръчват бъркани яйца, шунка, наденици, препечени филийки и палачинки?
— Надявам се, че ще устискам.
— Надявай се, ама още нямаш представа за какво ти говоря и какво те чака — подигра се Руби. — Но ще ти дам да опиташ, студентче, пък да видим. Иди да си извадиш медицинско, за да сме на чисто пред здравните органи, и гледай да не ти открият нещо. Ще те взема на работа веднага.
Беше изпълнил всичко и след две кошмарни седмици (през които между другото бе успял да си направи няколко болезнени мехура на дясната ръка — бе цопнал по-бързо, отколкото трябваше, телената кошничка с картофките във врящото олио) вече той гонеше работата, а не тя него. Когато видя обявата на Чатсуърт във вестника, Джони изпрати автобиография на указания адрес. В описанието на квалификацията си включи и специализацията, която бе получил на едносеместриален семинар по проблемите на изоставащи в учението и затруднени в четенето деца.
В края на април, два месеца след постъпването му в закусвалнята, се получи писмо от Роджър Чатсуърт, който го канеше за разговор на пети май. Той си взе свободен ден и в 14,10 ч през един чудесен следобед вече седеше в кабинета на Чатсуърт. Пролетта беше в разгара си. Джони държеше в ръка чаша пепси с
