много лед, и слушаше разказа на домакина за проблема на сина му.
— Мислите ли, че това е алексия? — попита накрая той.
— Не. По-скоро прилича на пълна фобия спрямо четене.
Чатсуърт трепна.
— Синдромът на Джаксън?
Джони бе удивен, както без съмнение се очакваше да бъде. Майкъл Кери Джаксън бе специалист по английски език от университета в Южна Калифорния, който преди девет години бе предизвикал доста вълнения с книгата си „Невъзприемчивият читател“. В нея се описваха голям брой прояви на затормозяване при четенето, които впоследствие бяха наречени синдром на Джаксън. Книгата беше хубава, ако човек успееше да преодолее високия й научен стил. Фактът, че Чатсуърт го бе преодолял, беше достатъчен за Джони да разбере колко е загрижен да разреши проблема на сина си.
— Нещо такова — потвърди Джони. — Но разбира се, аз още не съм виждал сина ви, не съм го чувал как чете.
— Има поправителни от миналата година — по американска литература, история и по обществено устройство, представете си. Скъсали го на изпита, защото не могъл да прочете проклетото билетче. Имате ли разрешително за преподаване в Ню Хампшир?
— Не, но веднага мога да си извадя.
— А как смятате да подходите към проблема?
Джони му описа метода. Чък щеше да чете много на глас, предимно увлекателни неща като приключения, научна фантастика, уестърни и книжки от типа на „Любознайко в гаража“. Постоянно щеше да отговаря на въпроси върху прочетенето. Щеше да се направи опит да бъде освободен от напрежението по начина, описан в книгата на Джаксън.
— Обикновено най-тежко страдат способните ученици — обясни Джони. — Те се престарават, с което само задълбочават затормозяването. Получава се нещо като заекване на мисълта…
— Това Джаксън ли го казва? — рязко го прекъсна Чатсуърт.
— Аз го казвам — засмя се Джони.
— Добре. Продължавайте.
— Понякога, ако непосредствено след упражнение ученикът успее напълно да се разтовари и ако в този момент върху него не тегне мисълта, че ще трябва да се мъчи да повтори прочетенето, блокираните връзки в паметта сякаш от само себе си се прочистват. Когато това стане, ученикът започва да преосмисля стратегията си на атака — един вид позитивно мислене…
Чатсуърт слушаше със светнали очи. Джони бе попаднал тъкмо в сърцето на неговата собствена философия — в сърцето на философията може би на повечето хора, които се издигат със собствени сили.
— Нищо не помага на успеха, както успехът, нали?
— Да, нещо такова.
— Колко време ще ви трябва да си извадите разрешителното?
— Колкото трае обработката на заявлението. Навярно около две седмици.
— Тогава ще можете ли да започнете от двадесети?
— Искате да кажете, че съм назначен?
— Стига да желаете, работата е ваша. Можете да се настаните в къщата за гости, тъкмо да се отървем от нашествието на роднините, да не говорим за приятелите на Чък — много държа той да залегне здраво над книгите. Ще ви плащам по шестстотин долара на месец — не е царска заплата, но ако Чък се оправи, ще има и солидна премия. Солидна, повярвайте ми.
Чатсуърт свали очилата и прекара ръка по лицето си.
— Аз много обичам сина си, мистър Смит. Искам той да е добре. Помогнете ни, ако можете.
— Ще се опитам.
Чатсуърт сложи обратно очилата си и се върна към автобиографията на Джони.
— Не сте преподавали отдавна. Не ви ли понасяше?
„Започна се“ — помисли си Джони.
— Напротив, понасяше ми, но преживях злополука.
Чатсуърт бе преместил погледа си върху белезите по шията на Джони, където бяха частично удължили атрофиралите му сухожилия.
— Автомобилна катастрофа?
— Да.
— Тежка ли?
— Да.
— Изглеждате ми добре сега.
Той взе автобиографията, пъхна я в някакво чекмедже и колкото и да бе чудно, това бе всичко. Така че след прекъсване от пет години Джони щеше да преподава отново, макар и само на един-единствен ученик.
2
— „И макар че аз ко… косвено бях до… дор… допринесъл за смъртта му, той хвана ръката ми в отпуснатите си пръсти и ми се усмихна, за да ми покаже, че ми про… прощава. Това бе тежък момент и аз си тръгнах с чувството, че съм направил повече злини на този свят, отколкото бих могъл да ис… изкупя.“
Чък затвори с трясък книгата.
— Готово. Който влезе последен в басейна, е магаре.
— Само за момент, Чък.
— Оооох… — Чък се тръшна отново на шезлонга и по лицето му се изписа гримасата, за която Джони вече си имаше име: „Ох, тези въпроси!“ Изтерзаното добродушно търпение бе главното в нея, но отдолу понякога прозираше и един по-различен Чък: смръщен, тревожен, изплашен. Ужасно изплашен. Защото светът принадлежеше на четящите. За неграмотните нямаше място в Америка — те бяха като изкопаеми, осъдени да се лутат в задънена улица. Чък бе достатъчно умен да го осъзнае. Той изпитваше ужас от онова, което можеше да му се случи в училище наесен.
— Само един-два въпроса, Чък.
— Има ли смисъл? Все едно, няма да мога да отговоря.
— Ще можеш, ще можеш. Този път ще отговориш на всичките.
— Нали знаеш, че не разбирам нищо от онова, което чета? — Чък гледаше кисело и нещастно. — Чудя ти се защо ли се мъчиш с мен. Трябва много да са ти нужни тези мангизи.
— На тези въпроси ще отговориш, защото не се отнасят до книгата.
Чък вдигна очи.
— Не се отнасят до книгата? Тогава защо ще ги задаваш? Мислех, че…
— Направи ми удоволствие, моля те.
Сърцето на Джони биеше лудо и той не се учуди особено, като разбра, че го е страх. Отдавна чакаше този момент, чакаше да се създадат подходящи условия. И едва ли щеше да дочака по-подходящи от сегашните. Нямаше я мисис Чатсуърт, която обикновено кръжеше загрижено наоколо и притесняваше още повече Чък. Нямаше ги приятелите, които се цамбуркаха из басейна и го караха да се чувствува неудобно, че чете на глас като изоставащ четвъртокласник. И най-важното: баща му, на когото Чък най-много държеше да са хареса, също го нямаше. Беше заминал за Бостън, където Комитетът на Нова Англия по опазването на околната среда се събираше да обсъжда замърсяването на водите.
Откъс от книгата на Едуард Стани „Обзор върху дефектите, спъващи обучението на децата“:
„Рупърт Дж. бил седнал на третия ред в киносалона. Всички други седели поне с шест реда по-далеч от екрана и той бил единственият, който можел да забележи, че малка купчинка боклук на пода се е подпалила. Рупърт Дж. станал и понечил да извика: «П-П-П-П-П-», а публиката зад гърба му се разкрещяла да сяда и да мълчи.
— Как се почувствувахте тогава? — попитах Рупърт Дж.
