на човек, предвкусващ нещо много интересно. Джони също се обърна към екрана.
„… Стилсън — чу се отново гласът на Кронкайт. — Този четиридесет и три годишен застрахователен агент и посредник предприемач определено представлява една от най-ексцентричните фигури на изборния маратон седемдесет и шеста, но в трети избирателен окръг кандидатът на републиканците Харисън Фишър, както и съперникът му от демократите Дейвид Боус са сериозно разтревожени, защото сондажите на общественото мнение дават значителна преднина за Грег Стилсън. Нашият пратеник Джордж Хърман ни предаде следния репортаж…“
— Кой е Стилсън? — попита Джони.
Чатсуърт се изсмя.
— О, ти непременно трябва да видиш този тип, Джони. Той е луд за връзване. Но мога да ти обещая, че през ноември трезвомислещите избиратели от трети окръг ще го изпратят във Вашингтон — стига да не се затърчи на пода с пяна на устата, нещо, което не бих изключил напълно.
На телевизионния екран приятен млад мъж в отворена бяла риза говореше пред неголяма група хора от украсена със знамена трибуна посред паркинга на някакъв супермаркет. Младият мъж назидателно поучаваше слушателите си. Слушателите никак не се трогваха. Хърман започна коментара си:
„Това е Дейвид Боус, кандидатът на демократите. Пратен на заколение, както биха казали някои, за мястото в Конгреса на трети избирателен окръг в Ню Хампшир. Боус бе подготвен за борба без реални шансове за успех, тъй като в трети избирателен окръг на Ню Хампшир
На екрана се появи мъж на около шестдесет и пет години, който произнасяше реч на богат обяд за събиране на дарения във фонда на избирателната кампания. Слушателите имаха охранения, самодоволен и леко запечен вид, който сякаш е патент на бизнесмените републиканци. Ораторът поразително приличаше на Едуард Гърни от Флорида, макар да му липсваше стройната стегната фигура на Гърни.
„Харисън Фишър — продължи коментара си Хърман. — От 1960 г. насам избирателите на трети окръг най-редовно всеки две години го изпращат във Вашингтон. Той е влиятелна фигура в Камарата на представителите, член на пет комисии и председател на Комисията по националните паркове и плавателните реки. Очакваше се, че той ще победи с лекота младия Дейвид Боус. Но нито Фишър, нито Боус бяха предвидили, че сред раздадените карти ще има още едно асо — ето ТОВА.“
Започна нов репортаж.
— Велики боже! — потресе се Джони.
До него Чатсуърт се запревива от смях и се запляска по бедрата.
— Виждал ли си някога такова чудо?
Нямаше я заспалата тълпа от паркинга пред супермаркета. Нямаше го и разкошния обяд за дарителите в официалната зала на хотел „Хилтън“ в Портсмут. Грег Стилсън се бе качил на някаква естрада в Риджуей — града, в който живееше. Зад гърба му стърчеше статуя на герой от гражданската война с пушка в ръка и нахлупена на очите фуражка. Улицата бе преградена и претъпкана с възторжено ревяща тълпа, предимно от млади хора. Стилсън бе облечен с избелели джинси и войнишка дочена риза с две джобчета. На едното бяха избродирани думите „Дайте шанс на мира“, а на другото „За бащин дом, за родна стряха“. На главата му, дръзко килната, се мъдреше яка пластмасова каска на строителен работник. Отпред на каската бе лепнато зеленото знаме на защитниците на околната среда. Редом със Стилсън се виждаше някаква метална количка. От двойката говорители над главата му се носеше песента на Джон Денвър „Слава богу, аз съм селско момче“.
— Що за количка е това? — учуди се Джони.
— Ще видиш — каза Роджър, все още ухилен до ушите.
Двамата отново се заслушаха в гласа на Хърман:
„Петото асо в колодата се казва Грегъри Амас Стилсън, четиридесет и три годишен, бивш пътуващ търговец на компанията за издаване и разпространяване на религиозна литература «Път към истината», бивш бояджия, а за хората от родния му щат Оклахома — прочут в миналото магьосник заклинател на дъждовете.“
— Заклинател на дъждовете? — повтори недоумяващо Джони.
— О, това също влиза в политическата му платформа. Ако го изберем, той ще ни осигурява дъжд по поръчка.
„В политическата платформа на Стилсън има нещо доста… мм… свежо“ — заключи Джордж Хърман.
Джон Денвър завърши песента си с крясък и тълпата избухна в аплодисменти. После заговори Стилсън и гласът му загърмя на максимална мощ през усилвателите. Уредбата му поне бе на висота — нямаше почти никакви изкривявания на звука. Джони обаче бе обзет от смътна тревога, като чу гласа на този човек — той се носеше на високи, мощни вълни като проповедта на мисионер, дошъл да върне заблудените души в лоното божие. А от устата му, когато говореше, изскачаха ситни пръски слюнка.
„Питате какво ще правим във Вашингтон? Питате защо ни се ходи във Вашингтон? — тръбеше Стилсън. — Каква е нашата платформа? Нашата платформа има пет точки, приятели мои и съседи, пет не случайни, големи точки. И кои са тези точки? Ей сега ще ви ги кажа! Точка първа: ИЗМЕТЪТ ВЪН!“
От тълпата се изтръгна невъобразим възторжен рев. Някой хвърли към небето с две ръце конфети, а друг се провикна „Ухааааа!“ Стилсън се надвеси от катедрата.
„Да ви кажа ли защо съм сложил тази каска, приятели мои и съседи? Че защо да не ви кажа! Сложил съм я за Вашингтон — пратите ли ме там, ще ги започна и ще ги овършея всичките като не знам каква си хала. Ей така ще ги натръшкам!“
И пред смаяния поглед на Джони, Стилсън наведе глава като някой бик и надавайки дивашки бойни викове, се понесе в атака по подиума. Роджър Чатсуърт едва не падна от стола си от смях. Тълпата полудя. Стилсън изтърча обратно на катедрата, свали каската, развъртя я и я метна сред навалицата. Там веднага се сборичкаха кой да я докопа.
„Точка втора! — зина Стилсън в микрофона. — Всички в правителството, от най-големия до най-малкия, които бъдат хванати в леглото с чужди жени, ще изхвръкнат като тапи. Ако толкова им се е дощяло да спят с разни, няма защо да цоцат държавата за това!“
— Да КАКВО? — премигна Джони.
— О, това още не е нищо, просто разгрявка. — Роджър избърса рукналите сълзи от очите си и отново се затресе в бурен смях. Джони обаче не виждаше нищо смешно.
„Точка трета — дереше се Стилсън. — Ще хванем всичкия боклук, дето се е натрупал, и ще го изстреляме направо в космоса! Ще го натъпчем в кесийки! Ще го увием в торбички! Ще го запратим чак на Марс, на Юпитер, ще го разпилеем по пръстените на Сатурн! Ще дишаме чист въздух, ще пием чиста вода само след ШЕСТ МЕСЕЦА!“
Тълпата изпадна в екстаз. Джони съзря там не един и двама, които, подобно на Роджър Чатсуърт, направо си умираха от смях.
„Точка четвърта! Вече ще си имаме предостатъчно и бензин, и газ! Няма повече да си играем на шикалки с онези мръсни араби, ами ще подхванем работата както трябва! В Ню Хампшир повече няма да има старци, замръзнали на шушулки, както миналата зима!“
Последваха всеобщи мощни овации. Предната година в Портсмут една старица бе умряла от измръзване в таванската си квартира — очевидно не бе могла да си плати и й бяха изключили газта.
„Ние имаме достатъчно сили, приятели мои и съседи, и ще го направим! Има ли някой да се съмнява в това?“
„НЕ!“ — изрева тълпата.
„И последна точка. — Стилсън се приближи до металната количка, отхлупи някакъв капак и отвътре се вдигна облак пара. — ТОПЛИ КРЕНВИРШИ!!!“
Той загреба с две ръце кренвирши от количката, която, Джони най-сетне се досети, бе за сервиране на топли аламинути, хвърли ги в тълпата и загреба отново. Кренвиршите се разхвърчаха по всички посоки.
„Хот дог за всеки мъж, жена или дете в Америка! И когато пратите Грег Стилсън в Камарата на представителите, всеки ще викне: ХОТ ДОГ — ОТЛИЧНО! НАЙ-СЕТНЕ ДА СЕ НАМЕРИ ЕДИН, ДЕТО МУ ПУКА ЗА ХОРАТА!“
