напълно.
Джони остави чашата си.
— Имаме още много път да извървим.
— Чък ме посрещна на летището. Не съм го виждал толкова щастлив, откакто бе на… колко? Десет? Единадесет? Когато най-после му подарих малокалибрената пушка, която бе чакал пет години. Прочете ми един пасаж от вестника. Прогресът му е просто… фантастичен! Дойдох специално да ти благодаря.
— Благодарете на Чък. Той е много схватливо момче. До голяма степен онова, което става с него сега, е резултат на едно ново, пораснало самочувствие. Той успя да си внуши вяра в собствените сили и сега смело върви напред. Това е най-точното обяснение, което мога да дам.
Роджър седна.
— Казва, че го учиш да сменя гарда.
Джони се засмя.
— Има такова нещо.
— Ще бъде ли в състояние да вземе матурата?
— Не знам. Но никак не ми се ще да го видя как рискува и се проваля. Матурата представлява голямо натоварване за психиката. Ако нещата се развият така, че като влезе в онази голяма зала и застане пред компютъра с въпросника в ръка изведнъж се скове, това би било истинска трагедия за него. Мислили ли сте да го пратите за година в някое добро подготвително училище? Нещо от рода на пансионата Питсфийлд?
— Тази идея се обсъждаше известно време между нас, но честно казано, аз винаги съм смятал, че така само се отлага неизбежното.
— А това е едно от нещата, които са в дъното на проблемите на Чък — чувството, че за него няма среден път между успеха и провала.
— Аз никога не съм насилвал Чък.
— Не съзнателно, знам. Знае го и Чък. Но от друга страна, вие сте богат, преуспяващ човек, завършил университет с пълно отличие. Мисля, че синът ви се чувствува в известен смисъл като излязъл на терена веднага след суперзвезда.
— Нищо не бих могъл да направя за това.
— Според мен една година в подготвителното училище, далеч от дома и гимназията, може да му помогне да види нещата в правилна светлина. Освен това той би желал да започне работа през идното лято в някой от вашите заводи. Ако това бяха моят син и моите заводи, аз бих се съгласил.
— Чък иска такова нещо? Защо никога не ми е казвал?
— За да не си помислите, че се подмазва.
— Той ли ти го каза?
— Да. Иска, защото счита, че практическият опит ще му бъде от полза по-късно. Момчето иска да върви по вашите стъпки, мистър Чатсуърт. А вие сте оставили доста внушителни стъпки след себе си. С това до голяма степен е свързан и проблемът му с четенето. Той болезнено желае да повтори вашия успех.
В известен смисъл Джони бе излъгал. Вярно, че Чък бе намеквал за тези неща, дори завоалирано бе споменавал някои от тях, но неговата откровеност съвсем не отиваше толкова далеч, колкото Джони я представяше пред Роджър Чатсуърт. Поне що се отнася до казаното от Чък на глас. Но от време на време Джони го бе докосвал и бе доловил сигнали в този смисъл. Бе разгледал снимките, които момчето носеше в портфейла си, и знаеше какви чувства храни то към баща си. Някои от нещата, които бе научил, не би казал за нищо на света на приятния, но малко хладен човек, седнал срещу него. Чък боготвореше земята под краката на баща си. Зад непринудено нехайния си вид (нещо, по което много си приличаха с Роджър) той бе разкъсван от вътрешното убеждение, че никога няма да може да се сравни с баща си — човека, превърнал десетпроцентов дял от една изправена пред фалит фабрика за вълнени платове в цяла текстилна империя с филиали навред из Нова Англия. Момчето вярваше, че това дали баща му ще го обича, или не, зависи от способностите му да извърши подобни титанични дела — да достигне върховете в спорта, да постъпи в реномиран университет,
— Сигурен ли си, че не се лъжеш? — попита Роджър.
— Да. Но бих желал Чък да не разбере, че сме имали такъв разговор. Аз ви доверявам негови тайни.
„И това е по-вярно, отколкото можеш да си представиш.“
— Бъди спокоен. А ние тримата с Чък и майка му ще обсъдим идеята за подготвителното училище. Междувременно това тук е за теб.
Той извади от задния си джоб един ненадписан бял плик за официална кореспонденция и го подаде на Джони.
— Какво е това?
— Отвори и виж.
Джони го отвори. Вътре имаше чек за петстотин долара.
— О!… Но аз не мога да го приема.
— Можеш и ще го приемеш. Бях ти обещал премия, ако постигнеш резултат, а аз държа на обещанията си. Ще има още един чек, когато приключиш.
— Сериозно, мистър Чатсуърт, аз просто…
— Шшт. Ще ти кажа нещо, Джони. — Чатсуърт се наведе напред. По устните му се плъзна някаква особена усмивка и Джони изведнъж почувствува, че вижда истинската същност под приятната външност на човека, извършил чудото с къщата, имението, плувния басейн, заводите, но насадил и фобията на сина си, която навярно би могла да бъде отнесена към истеричната невроза. — Джони, от опит знам, че деветдесет и пет процента от хората, които ходят по земята, са просто инертна маса. Един процент са светци и един — задници. Останалите три процента са онези, които правят каквото кажат. Аз съм от тях, също и ти. Тези пари си ги спечелил. В заводите си държа някои, които получават по единадесет хиляди долара годишно, за да се почесват тук и там, но не мъркам. Аз съм съвременен човек, което значи, че разбирам какво кара света да се върти. Горивото за това движение е смес от една част супер на девет части пикня. Ти не си от втората категория. Така че сложи сега парите в портфейла си и гледай за в бъдеще повече да не се подценяваш.
— Добре — примири се Джони. — Ще бъда откровен с вас — тези пари ще ми свършат добра работа.
— Болнични сметки?
Джони вдигна поглед към Роджър Чатсуърт. Очите му се присвиха.
— Знам всичко за теб — каза Роджър. — Нима допускаш, че няма да проуча човека, когото съм наел да обучава сина ми?
— Вие знаете, че…
— Че те считат за нещо като парапсихически феномен? Че си помогнал да се намери някакъв убиец в Мейн? Поне така пишеше във вестниците. Миналия януари си имал договор за учителско място, но се отвърнали от теб като от прокажен, когато името ти прогърмяло в пресата.
— Вие сте
— Отпреди да се преместиш при нас.
— И въпреки това ме наехте?
— Аз търсех частен учител, нали? Ти даваше вид на човек, който ще свърши работа. Мисля, че показах отличен усет, като те наех.
— Е, в такъв случай благодаря. — Гласът на Джони бе станал дрезгав.
— Казах ти, че няма за какво да благодариш.
Докато траеше разговорът им, Уолтър Кронкайт бе успял да приключи със сериозната част на бюлетина и бе преминал към евтини сензацийки от типа на „човек ухапал куче“, каквито понякога вървят в края на информационните емисии. В момента казваше: „… тази година пред избирателите иа Ню Хампшир се яви един независим51 кандидат в трети избирателен окръг…“
— Тези пари ще ми дойдат наистина навреме — отново захвана Джони. — Това е…
— Шшт, почакай! Искам да слушам.
Чатсуърт се бе навел напред към телевизора, с отпуснати между коленете длани и с доволната усмивка
