бузи.
— Много ви моля, недейте повече! Ужасно боли! — хлипаше той. — Моля ви, недейте! Моля ви!
— Нали ти казах — започна отново Съни. — Всичко зависи от теб. Няма да се безпокоиш какво щял да каже някой за тези… хора. Твоята работа е да внимаваш какво излиза от собствената ти уста. Твоята работа е добре да си помислиш какво ще говориш, когато онзи от „Джърнъл“ реши пак да те навести. Би могъл да поразмислиш например над това колко лесно е да се открие кой всъщност е така нареченият „информиран източник“. Би могъл да поразмислиш и над това как ще го загазиш, ако ти изгори къщата до основи. Няма да е лошо да помислиш и как ще платиш за пластична операция на жена ти, ако някой реши да плисне в лицето й акумулаторна киселина.
Мъжът зад Ричардсън запръхтя като див звяр в джунглата.
— Или пък, ако ме разбираш, би могъл да поразмислиш как няма нищо по-лесно от това някой да мине и да вземе сина ти на връщане от детската градина.
— Млъкни! — изкрещя прегракнало Ричардсън. — Млъкни, гнусно копеле!
— Само искам да ти обясня, че трябва да се позамислиш какво всъщност искаш. Изборите са празник за цяла Америка, разбираш ли? Особено в годината на двувековния юбилей. Всички трябва да се веселят. На никого няма да му е приятно, ако тъпи задници като теб започнат да дрънкат купища лъжи. Тъпи, завистливи задници като теб.
Ръката се махна съвсем. Задната врата на колата се отвори. „О, господи, благодаря ти, благодаря ти!“
— Просто трябва да се позамислиш — повтори Съни Елиман. — И така, разбрахме ли се?
— Да — едва чуто произнесе Ричардсън. — Но ако смятате, че Гр… че определена личност би могла да спечели изборите, като използува подобни методи, жестоко се лъжете!
— Не — отвърна Съни. — Ти се лъжеш. Защото всички си гледат веселбата. Гледай само ти да не останеш настрана от нея.
Ричардсън не отговори. Той седеше вцепенен зад волана. Вратът му пулсираше. Погледът му беше прикован в часовника на общината, сякаш това бе единственото разумно нещо, останало в живота му. Наближаваше пет и пет минути. Свинските пържоли трябва да са във фурната.
Човекът от задната седалка каза още нещо и си тръгна с бърза стъпка, без нито веднъж да се обърне назад. Краищата на дългите му коси се развяваха над яката на ризата му. Той зави зад ъгъла на сградата и изчезна от погледа на Ричардсън.
Последните му думи бяха „памуче на клечка“.
Цялото тяло на Ричардсън изведнъж неудържимо се затресе и трябваше да мине доста време, преди отново да бъде в състояние да кара кола. Първото му ясно изразено чувство бе гняв, ужасен гняв. Заедно с него дойде и поривът да кара право в столичното управление на полицията (което се помещаваше в сградата под часовника) и да съобщи за случилото се — за заплахите по адрес на жена му и сина му, за физическото насилие, упражнено върху личността му, както и от чие име бе извършено всичко това.
„Няма да е лошо да помислиш и как ще платиш за пластична операция на жена ти… няма нищо по-лесно от това някой да мине и да вземе сина ти…“
Но защо? Защо да рискува? Онова, което бе казал на онзи вагабонтин, си бе чистата истина. Всеки, който се занимава с недвижими имоти в Ню Хампшир, знае, че Грег Стилсън е затънал в нечисти машинации, че скубе бързи печалби и че това ще го докара до затвора, при това не рано или късно, ами рано и дори още по-рано. Изборната му кампания е формен идиотизъм. А сега на всичкото отгоре и бандитизъм! Никой в Америка не би могъл за дълго да си разиграва така коня — особено в Нова Англия.
Но нека друг да бие тревога.
Някой, който не рискува толкова много.
Уорън Ричардсън запали колата си и се прибра вкъщи при свинските пържоли, без да каже думица никому. Някой друг непременно щеше да сложи край на това безобразие.
ГЛАВА XIX
1
Един ден, скоро след като Чък бе постигнал първия си решителен успех в четенето, Джони Смит стоеше в банята на къщата за гости и търкаше страните си с електрическа самобръсначка „Норелко“. Напоследък, щом се видеше отблизо в огледалото, винаги изпитваше едно особено чувство, сякаш виждаше не себе си, а свой по-възрастен брат. Дълбоки хоризонтални бръчки се бяха вкопали в челото му. Други две ограждаха отстрани устата. А най-трудно бе да свикне с белия си кичур, както и с това, че цялата му коса бе започнала да се прошарва. При това сякаш от вчера.
Той изключи самобръсначката и влезе в кухнята със столовата. „Сега да го ударим малко на живот“ — помисли си Джони и пусна тънка усмивчица. Отново бе започнало да му се струва естествено да се усмихва. Той пусна телевизора, извади си бутилка пепси от хладилника и се настани удобно за новините. Тази вечер очакваха да се завърне Роджър Чатсуърт и на следващия ден Джони щеше да има изключителното удоволствие да му съобщи, че синът му е направил съществен напредък.
Два-три пъти месечно Джони навестяваше Хърб. Той бе много доволен, от новата работа на сина си и слушаше с жив интерес разказите му за живота на семейство Чатсуърт, за прекрасната им къща в приятния университетски град Дърам и за проблемите на Чък. На свой ред Джони слушаше за безплатния труд на баща си по къщата на Шарлен Маккензи в съседния район Ню Глостър.
— Мъжът й беше голям лекар, но много вързан в ръцете — обясни Хърб. Шарлен и Вера бяха приятелки от времето, преди Вера да се уплете безвъзвратно в най-невероятните разклонения на религиозния фундаментализъм. Това бе станало причина двете жени да се отчуждят. Съпругът на Шарлен, специалист по вътрешни болести, бе починал от инфаркт в 1973-та. — Къщата направо щеше да падне върху главата й — продължи Хърб. — За мен това бе най-малкото, което можех да направя. Ходя там в съботите и тя ми слага да хапна, преди да си тръгна за вкъщи. Не мога да си кривя душата, Джони, тя готви по-добре от теб.
— И по-добре изглежда — закачи го Джони.
— Вярно, тя е много привлекателна жена, но няма нищо
Но Джони подозираше, че имаше нещо
От екрана на телевизора коментаторът Уолтър Кронкайт поднасяше вечерната порция новини от политическия живот. Сега, когато предварителните гласувания бяха приключили и оставаха броени седмици до конгресите на двете партии, по всичко изглеждаше, че Джими Картър щеше да бъде избран от демократите като кандидат за президент. Форд бе този, който трябваше със зъби и нокти да воюва за политическото си бъдеще срещу Роналд Рейгън, бивш губернатор на Калифорния и кинозвезда. Шансовете на двамата бяха дотолкова изравнени, че журналистите включваха в сметките си всеки отделен делегат, а в едно от редките си писма Сара Хазлет съобщаваше: „Уолт стиска всички палци (и на краката!) да спечели Форд. Като кандидат за Сената на нашия щат, той вече се вижда във фрак и казва, че поне в Мейн Рейгън няма на какво да се надява.“
Докато работеше в закусвалнята в Китъри, Джони си създаде навик да отскача веднъж-дваж седмично до Дувър, Портсмут или кое да е от околните градчета на Ню Хампшир. Там задължително се появяваха всички кандидати за президентския пост и човек имаше изключителната възможност да види отблизо онези, които се стремят към Белия дом, при това без едва ли не кралските атрибути на властта, с които всеки от тях можеше по-късно да бъде увенчан. Тези излети се превърнаха за Джони в нещо като хоби, макар и осъдено да бъде кратковременно: щом завършеха предварителните изобори в Ню Хампшир — първи в цялата страна, — кандидатите заминаваха за Флорида, без да се обърнат нито веднъж назад. И, разбира се, сред тях имаше и такива, които погребваха политическите си амбиции насред пътя между Портсмут и Кийн48. Никога преди, освен по време на войната във Виетнам, Джони не се бе увличал от политика, но сега, когато се съвземаше след историята в Касъл Рок, той се бе превърнал в запален наблюдател на политическия живот и в това му увлечение определена роля играеше и неговата необикновена дарба или може би проклятие.
