Мъртвата зона

мръсна!“

После всичко изчезна.

„Колко ли сме стояли така с него?“ — щеше да се пита по-късно Джони. Предполагаше, че около пет секунди. След това Стилсън задърпа ръката си, направо се опитваше да я отскубне, въпреки че продължаваше все тъй хипнотизирано да го гледа със зяпнали уста и пребледняло под дълбокия загар лице. Джони виждаше чак пломбите на кътните му зъби.

По лицето на Стилсън се бяха изписали ужас и отвращение.

„Много добре! — на Джони му се щеше да извика. — Прекрасно! Разтрепери се, та да се разпаднеш на парчета! Тегли си чертата! Самоунищожи се! Пръсни се в черупката си! Превърни се в пепел! Направи услуга на света и на човечеството!“

Двама от мотоциклетистите тичаха към него и този път палките от скъсени кийове за билярд бяха излезли от задните джобове. Джони бе обзет от абсурдния страх, че ще го ударят, че ще го удрят с палките си по главата, ще си играят с нея на билярд, ще я вземат за осмата топка в играта и ще я запратят със страшна сила право в мрежичката отстрани, отново в мрака на комата, откъдето вече нямаше да се завърне, нямаше да може никому да каже какво бе видял, нямаше да може нищо да промени.

Каква гибел и разруха — господи! Беше загинал целият свят!

Опита се да се отдръпне. Хората се блъскаха, напираха назад, крещяха от ужас (а може би и от възбуда). Стилсън се беше посъвзел, беше се обърнал към телохранителите си и с жестове ги възспираше от прибързани действия.

Джони не разбра какво стана после. Той се олюля на краката си, главата му увисна, премигна мъчително като алкохолик, стигнал до горчивия край на цяла седмица безпросветно пиянство. Сетне го заля топлата, надигаща се вълна на забравата и Джони с огромно удоволствие се отпусна в нея. Загуби съзнание.

ГЛАВА XXI

1

— Не — отвърна началникът на полицията в Тримбъл в отговор на въпроса на Джони, — не си обвинен в нищо. Не си задържан. И не си длъжен да отговаряш. Просто ще ти бъдем много благодарни, ако го сториш.

— Много благодарни — подкрепи го човекът в строгия официален костюм. Той се казваше Едгар Ланкт и работеше в Бостънския отдел на ФБР. Според него Джони Смит имаше вид на много болен. Над лявата му вежда една грамадна подпухнала синина бързо се наливаше с мораво. При загубата на съзнание Джони бе паднал като дъска и се бе ударил или в обувката на някой музикант, или в тежкия ботуш на мотоциклетист. Ланкт вътрешно отдаваше предпочитание на второто. При това, изглежда, по време на удара въпросният ботуш е бил в движение.

Смит беше силно пребледнял и докато пиеше вода от картонената чаша, която му подаде полицейският началник Бейс, ръцете му здравата трепереха. Клепачът на едното му око играеше в нервен тик. Изобщо видът му напълно се покриваше с класическата представа за потенциалния убиец, макар че най- смъртоносният предмет, намерен сред личните му вещи, бе една щипка за нокти. Ала Ланкт нямаше да забрави първото си впечатление, защото такъв си бе по природа.

— Какво ви интересува? — Джони бе дошъл в съзнание върху кушетката в някаква килия, оставена незаключена. Болеше го глава до пръсване, но сега болката го отпускаше и той започваше да усеща в себе си странна празнота. Сякаш вътрешностите му бяха измъкнати и заменени с разбит на сняг белтък. В ушите му нещо издаваше постоянен остър звук — не че пищяха, но се чуваше някакво непрекъснато тъничко бръмчене. Беше девет часът вечерта. Свитата на Стилсън отдавна се бе измела от града. Топлите кренвирши бяха изядени до последния.

— Разкажи ни какво точно се случи — подкани го Бейс.

— Беше много горещо. Сигурно съм припаднал от превъзбуда.

— Да не си нещо болен? — подпита уж случайно Ланкт.

Джони го изгледа изпитателно.

— Няма смисъл от такива хитрости, мистър Ланкт. По-добре кажете дали знаете кой съм.

— Знам. Ти май наистина си ясновидец.

— Не е нужно ясновидство, за да се досетиш, че един агент на ФБР все ще знае как да те надхитри.

— Ти си от Мейн, Джони. Там си роден и там си расъл. Каква работа има един жител на Мейн в Ню Хампшир?

— Частни уроци.

— За сина на Чатсуърт?

— Още веднъж — като знаете, защо питате? Освен да ме подозирате в нещо.

Ланкт запали цигара.

— Чатсуъртови са богати.

— Да, богати са.

— Ти да не си запален по Стилсън, а, Джони? — попита Бейс. Джони не обичаше хората, които му заговаряха на „ти“ веднага след запознанството, а тук и двамата го правеха. Това го изнервяше.

— А вие?

Бейс свирна презрително.

— Преди около пет години в Тримбъл решиха да организират целодневен рок-концерт. Градският съвет се колеба известно време, но накрая се съгласи, защото младежта си иска своето и трябва нещо да получи. Очаквахме около двеста местни младежи да се съберат на източното пасище на Хейк Джеймисън, за да слушат музика. А дойдоха хиляда и шестстотин, всички пушеха марихуана и пиеха концентрати направо от бутилките. Направиха грамадни поразии. В съвета се ядосаха и казаха, че никога повече няма да разрешат подобно нещо. А те само дето не се разплакаха от обида: „Че защо? Нали няма пострадали?“ Значи могат да безобразничат както си щат, стига да няма пострадали. И с този Стилсън е същата история. Спомням си веднъж…

— Да не би да имаш зъб на Стилсън, Джони? — намеси се Ланкт. — Някаква лична обида?

Той се усмихна по бащински, сякаш казваше: „Хайде, признай си и ще ти олекне!“

— Допреди шест седмици дори не знаех, че съществува.

— Може, може, но това не е отговор на въпроса ми.

Джони помълча известно време и рече:

— Той ме тревожи.

— И това не е отговор на въпроса ми.

— Напротив.

— Искаше ни се повече да ни помогнеш — въздъхна Ланкт.

Джони погледна към Бейс.

— Всички ли, които припадат на публични събрания в града ви, се удостояват с разпит от ФБР?

— Ами… не. Разбира се, че не — измънка смутено Бейс.

— Ти се ръкуваше със Стилсън, когато се свлече на земята — заговори Ланкт. — Имаше ужасен вид. И Стилсън бе позеленял от страх. Голям късмет извади, Джони. Голям късмет, че някой от неговите юначаги не превърна главата ти във ваза. Те помислиха, че си извадил пистолет да го застреляш.

Джони бе започнал да разбира. Той премести удивено поглед от Ланкт към Бейс и обратно.

— Вие сте присъствували! — възкликна той. — Бейс не ви е повикал по телефона, а сте присъствували на митинга.

Ланкт смачка цигарата си.

— Да, присъствувах.

— Защо ФБР се интересува от Стилсън? — едва ли не изрева Джони.

— Нека да поговорим за теб, Джони. Какъв е твоят…