— Не, нека да поговорим за Стилсън. Да поговорим за неговите юначаги, както ги нарекохте. Законно ли е те да носят палки, отрязани от кийове за билярд?
— Да — отговори Бейс. Ланкт го изгледа предупредително, но Бейс или не го видя, или се направи, че не вижда. — Билярдни кийове, бухалки за бейзбол или стикове за голф не се забраняват от закона.
— Чух, че тези типове са били от железните ездачи, от мотоциклетните банди.
— Някои са били в банди от Ню Джързи, други — от Ню Йорк…
— Бейс — прекъсна го Ланкт, — сега не е време…
— Не виждам какво толкова ще стане, ако му кажа — възпротиви се Бейс. — Те са безделници, негодяи, хулигани. Някои от тях са били обединени в банда преди четири-пет години по време на вълненията по плажовете на Хамптън. Други са участвували в мотоциклетна банда, „Дяволската дузина“, която се разформировала в хиляда деветстотин седемдесет и втора. Дясната ръка на Стилсън, Съни Елиман, е бил главатар на „Дяволската дузина“. Арестували са го поне шест пъти, но никога не са го съдили.
— Имаш грешка — Ланкт запали нова цигара. — Съден е в хиляда деветстотин седемдесет и трета за неспазване на правилата за движение — направил забранен ляв завой и карал от забранената страна по еднопосочна улица. Признал си вината и платил глобата: двадесет и пет долара.
Джони стана и бавно прекоси стаята към колонката за студена вода, където си наля втора чаша. Ланкт го наблюдаваше с интерес.
— Значи просто припадна, така ли? — попита той.
— Не — извърна се към него Джони. — Канех се да го застрелям с базука. Само че в критичния момент ми гръмнаха бушоните.
Ланкт въздъхна.
— Можеш да си вървиш, когато пожелаеш — каза Бейс.
— Благодаря.
— Но аз, както и мистър Ланкт, ще те посъветвам нещо. На твое място занапред бих се държал настрана от митингите на Стилсън, ако ми е мил животът. На хората, които Стилсън не харесва, току им се случва я едно, я друго…
— Така ли? — Джони си изпи водата.
— Това са въпроси извън твоята компетенция, Бейс. — Ланкт гледаше началника на полицията с очи, подобни на потъмняла стомана.
— Добре де — каза примирително Бейс.
— Няма да крия от теб, че митингите не минават без произшествия — поде Ланкт. — В Риджуей една бременна била пребита така, че пометнала. Това станало веднага след митинга, показан от Си Би Ес. Тя не можа да идентифицира престъпника, но имаме основания да смятаме, че е някой от хората на Стилсън. Преди месец на едно четиринадесетгодишно момченце му счупиха черепа, защото насочило към него воден пистолет. И то не можа да идентифицира престъпника. Но водният пистолет ни кара да мислим, че става въпрос за престараване от страна на охраната.
„Ама че формулировка“ — помисли си Джони.
— И пак не намерихте нито един очевидец?
— Никой не пожела да свидетелствува — усмихна се Ланкт мрачно и изтупа пепелта от цигарата си. — За хората той е избраникът.
Джони си спомни младия мъж на митинга, който вдигаше детето си, за да види Грег Стилсън. „Че кой го интересува? И без туй са само за фасон!“
— И по този случай ФБР му предоставя личен агент да го наблюдава?
Ланкт сви рамене и се усмихна обезоръжаващо.
— Какво да се прави? Само за твое сведение, Джони, задачата ми съвсем не е от леките. Понякога ме хваща страх. У този тип има невероятен магнетизъм. Ако на някой митинг реши да ме посочи с пръст и да каже кой съм, те сигурно в тоз миг ще ме линчуват на най-близкия стълб.
Джони си спомни тълпата от следобеда и красивото момиче, което размахваше в истеричен екстаз резена диня.
— Имате право — съгласи се той.
— Така че, ако можеш да ми кажеш нещо, което ще ми помогне… — Ланкт се наведе към него. В обезоръжаващата му усмивка се бе прокрадвало нещо хищническо. — Може да си имал прозрение за него. Може от това да ти е прилошало.
— Може — отвърна Джони сериозно.
— Е?
За един безумен момент Джони бе пред прага да им разкаже всичко, но после се отказа.
— Видях го по телевизията. Нямах какво да правя днес и реших да дойда да си създам лична представа за него. Бас държа, че не съм бил единственият външен човек сред публиката.
— Ни най-малко! — подчерта Бейс с отвращение.
— И това е всичко? — усъмни се Ланкт.
— Всичко — отряза Джони, но после добави: — Само дето ми се струва, че ще спечели избора.
— В това ние не се съмняваме — увери го Ланкт. — Работата е опечена, стига да не го хванем в явно нарушение. Междувременно аз напълно споделям мнението на Бейс, че трябва да стоиш настрана от митингите на Стилсън.
— Не се тревожете. — Джони смачка картонената си чаша и я изхвърли. — Много ми беше приятно да си поговорим с вас, господа, но ме чака дълъг път до Дърам.
— Кога се завръщаш в Мейн, Джони? — запита с нехаен тон Ланкт.
— Не знам. — Джони изгледа първо Ланкт — строен, с безупречна външност, почукващ с незапалена цигара по стъклото на електронния си часовник, после Бейс — уморен мъжага с добродушния израз на клепоухо куче. — Мислите ли, че той ще се кандидатира за по-висок пост?
— Боже опази! — Бейс завъртя очи.
— Такива като него са преходно явление. — Тъмнокафявите, почти черни очи на Ланкт не преставаха да изучават Джони. — Те са като редките радиоактивни елементи — толкова нестабилни, че бързо-бързо се разпадат. Стилсъновците не се издигат върху някаква трайна политическа основа, те са плод на кратковременна коалиция, която много скоро се разтурва. Нали видя днешната тълпа? Как може студенти и работници да викат в един глас за същия човек? Това, което ги обединява, не е политика. То е нещо като хула-хуп, кожените шапки или перуките с прическа „Битълс“. Ще отиде в Конгреса, ще пообядва на държавна сметка до хиляда деветстотин седемдесет и осма, и край. Можеш да не се съмняваш.
Но Джони се съмняваше.
2
На другия ден челото на Джони се бе обагрило в цветовете на дъгата. Моравочервената ивица над лявата му вежда преливаше в червено и после в зловещо яркожълто над слепоочието и към косата. Леко подутият клепач на окото му придаваше присмехулния вид на второстепенен герой от оперета.
Той преплува двадесет дължини в басейна и се просна задъхан върху един от плажните шезлонги. Чувствуваше се ужасно. Бе спал едва четири часа предната нощ и през цялото време бе сънувал кошмари.
— Здравей, Джони… как си?
Джони обърна глава и видя Нго, който кротко се усмихваше. Беше облечен в работните си дрехи и носеше градинарски ръкавици. Зад гърба си теглеше малка червена детска каручка, пълна с едва покарали борчета за разсад с увити в зебло корени. Джони си спомни как Нго наричаше борчетата и рече:
— Виждам, че пак се готвиш да садиш буренак.
Нго сбърчи нос.
— Да, за съжаление. Мистър Чатсуърт се побъркал по тях. Колко повтарям, че са боклук дръвчета, навсякъде има тези дръвчета в Нова Англия. А той прави такова лице — този път Нго сбърчи цялата си физиономия като карикатура на злодеите от късните телевизионни филми — и ми казва: „Засади ги, и точка!“
Джони се разсмя. Това бе съвсем в стила на Роджър Чатсуърт. Той не обичаше да му се
