Стивън Кинг
Увод: Творец на (почти) отмиращо изкуство
Ето какво направих. Извадих от колодата карти всички пики плюс един жокер От асо до поп = 1 — 13. Жокер = 14. Разбърках картите и ги раздадох. Порядъкът, в който ги обръщах една след друга, определи подреждането на разказите. Получи се много сполучлив баланс между „литературните“ и по- комерсиалните… СЪДБОВНО, не мислите ли? По моя преценка добавих и обяснителна бележка преди или след всеки разказ.
Неведнъж съм описвал радостта от съчиняването на истории и не смятам за необходимо да подхващам тази поизтъркана тема, след като в момента не мога да добавя нищо ново… но ще ви издам една тайна — като всеки аматьор изпитвам малко налудничавото удоволствие да се правя на делови човек. Обичам да „си чеша крастата“, да провеждам самостоятелно проучване на общественото мнение и да търся нови начини за привличане на интереса на читателите. Експериментирах с писането на филмови сценарии („Най- страховитата буря на века“, „Червена роза“), на роман с продължения („Зеленият път“) и роман с продължения, който се разпространява чрез интернет („Растението“). Правя всичко това не за да спечеля повече пари и дори не за да търся нови пазари, а за да погледна от различен ъгъл на писателското изкуство, което неминуемо ще доведе до обновяване на процеса и ще съхрани интереса към получените артефакти — тоест разказите.
На предишния ред написах „ще съхрани уникалността [на разказите]“, после изтрих фразата, подтикван от желание да бъда почтен. Как мислите, дами и господа, след толкова много години кога ли мога да заблудя освен самия себе си? Първия хонорар за литературно произведение получих, когато бях на двадесет и една и карах първи курс в колежа. Сега съм петдесет и четири годишен и съм написал милиони думи на моя компютър, който е най-добрият ми приятел и никога не ми е изневерявал. Отдавна съчинявам романи и разкази, но работата още не е загубила очарованието си за мен. Ако не намирам начин да поддържам прозата си жива и интересна, тя на бърза ръка ще се превърне в грохнала старица. Не ми се ще да го допусна, защото не желая да мамя хората, които четат творбите ми (отнася се за теб, скъпи мой Верни читателю), както и самия себе си. В края на краищата с теб сме партньори, нали? Определили сме си среща. Трябва да се забавляваме. Трябва да танцуваме.
Като заговорих на тази тема, ето още нещо, което искам да споделя. Не знам дали ви е известно, че със съпругата ми притежаваме две радиостанции — WZON — AM, по която излъчват спортни предавания, и WKIT — FM — за класически рок (помежду си я наричаме „Рокът на Бангор“). Право да ви кажа, напоследък не е лесно да се занимаваш с радио, камо ли в град като Бангор, където има прекалено малко слушатели и прекалено много станции. Едни излъчват съвременна кънтри музика, други — „класическо“ кънтри; имаме станции за стари мелодии, за почитателите на Ръш Лимбо, на Пол Харви и на Кейси Кейсъм. От доста време насам радиостанциите на Стиви и Таби Кинг са на червено — още не сме на дъното, но сме затънали достатъчно, че да не ми дава покой. Разбирате ли, харесва ми да печеля, но макар все да сме на първо място според „Арбс“ (рейтингът „Арбитрон“, който е еквивалент на телевизионния „Нилсън“), в края на годината излиза, че сме загубили пари. Обясниха ми, че в Бангор няма достатъчно рекламодатели, че баницата е нарязана на прекалено много парчета.
Полека-лека в главата ми назря идея. „Ще напиша радиопиеса — помислих си, — като онези, дето слушах заедно с дядо, докато растях (а той остаряваше) в Дърам, щата Мейн. Пиеса, и то страховита!“ Разбира се, знам историята с прочутата — или злощастната — адаптация „Война на световете“, дело на Орсън Уелс. Хрумването му (което между другото е блестящо) да преработи класическия фантастичен роман на Хърбърт Дж. Уелс в серия от новинарски бюлетини е имало страхотно въздействие. Толкова страхотно, че е предизвикало национална паника и на Уелс (Орсън, не Хърбърт) му се е наложило след седмица да се изправи пред публиката в Мъркюри Тиътър, за да поднесе публичното си изявление. (Бас държа, че го е направил с усмивка; самият аз щях да се хиля като смахнат, ако бях измислил толкова опашата, но правдоподобна лъжа.)
Казах си, че щом неговата идея е успяла, значи и моята ще проработи. За разлика от адаптацията на Уелс, започваща с оркестрово изпълнение на танцова музика, в началото на моята пиеса Тед Нъджънт ще надава вопли, пеейки прочутата си „Кат Скратч Фивър“. После един от известните водещи в нашата WKIT (вече никой не ги нарича дисководещи) ще каже: „Пред микрофона е Джей Джей Уест с новините по Дабълю Кей Ай Ти. Намирам се в центъра на Бангор, където около хиляда души са се събрали на Пикъринг Скуеър и наблюдават как някакъв грамаден предмет, напомнящ сребърен диск, се спуска към земята… почакайте, ако вдигна микрофона, може би ще чуете звука, който издава.“
И тъй ще влезем в играта. За аудиоефектите ще използвам нашето домашно студио, ролите ще се изпълняват от актьори от местния театър… а най-интересното… Знаете ли кое ще бъде най-интересното? Ще направим запис на реакциите на хората и ще го излъчим по радиостанциите в цялата страна. Хрумна ми (счетоводителят ми го потвърди), че приходите ще бъдат записани в графата „реализирани от радиоразпръсквателна дейност“, не от „писателска дейност“. Накратко, открих начин да намаля загубите от липса на рекламодатели и в края на финансовата година WZON — AM и WKIT — FM да излязат на печалба.
Идеята да напиша радиопиеса беше вълнуваща, още по-вълнуваща бе перспективата чрез писателското си умение да вдигна на крака моите радиостанции. Какво, мислите, се случи? Не можах да го направя, ето какво. Опитах какво ли не, мъчих се като грешен дявол, но все излизаше белетристика. Нямаше нищо общо с радиопиеса, при която, докато я слушаш, си представяш действащите лица и събития (онези от вас, достатъчно възрастни да си спомнят радиопрограми като „Напрегнато очакване“ и „Димящо дуло“, ще се досетят какво имам предвид) и повече напомняше аудиозапис на роман. Несъмнено и в този вид програмата щеше да бъде излъчена по националните канали и щях да изкарам някой и друг долар, обаче си давах сметка, че пиесата не струва… че е скучна и че ще измамя слушателите. Беше пълен провал, отгоре на всичко нямах представа как да я пооправя. Струва ми се, че писането на радиопиеси е отмиращо изкуство. Загубили сме някогашната способност да виждаме чрез слуха. Спомням си, че навремето слушах как някой почуква с кокалчетата на пръстите си по кухо дървено блокче… и ясно като бял ден виждах как Мат Дилан влиза в бар „Лонг Бранч“, а токовете на прашните му ботуши потракват по дървения под. Вече няма да се случи. Онези дни безвъзвратно са отминали.
Драматургията в Шекспиров стил — комедии или трагедии в бели стихове — също е отмиращо изкуство. Хората още посещават колежанските постановки на „Хамлет“ и „Крал Лир“, ала да погледнем истината в очите — според вас какъв успех ще има подобна пиеса, ако бъде излъчена по телевизията, в сравнение с „Най-уязвимата брънка“ или „Петимата оцеляващи“, дори при положение, че ролята на Хамлет се изпълнява от Брад Пит, а на Полоний — от Джак Никълсън? Макар че Елизабетински драми като „Крал Лир“ и „Макбет“ все още имат своите почитатели, удоволствието, което изпитваш от дадена форма на изкуството, съвсем не означава, че си способен да създадеш нов образец на това изкуство. От време на време някой се опитва да постави на Бродуей или в по-малак театър пиеса в бели стихове. Всеки опит неизменно е обречен на провал.
Поезията
Разказът също не е отмиращ, но според скромното ми мнение в сравнение с поезията този жанр е по- близо до опасността от загиване. Когато през прекрасната и далечна 1968 година продадох първия си разказ, вече оплаквах постепенното свиване на литературния пазар — отминала бе модата на булевардните романчета и на дайджестите, седмичните вестникарски издания (като „Сатърдей Ивнинг Поуст“) бяха на смъртно легло. През изминалите години се наблюдава намаляване на читателския интерес към разказите. Бог да поживи не дотам известните списания, в които все още се поместват разкази от млади писатели,
