Продължаваха да се чуват сирени, но далеч зад тях, някъде на запад. Бяха пресекли Марджинъл Уей и оттогава Паракис го насочваше само по странични пътища. Сега се движеха на север по 9-о шосе и предградията на Портлънд се смаляваха отвъд покритата със сухи шубраци октомврийска пустош извън града. Дървосекачите бяха минали оттук като ято скакалци и резултатът от работата им представляваше гъсто преплетени храсти и блатна трева.
— Знаеш ли накъде ме водиш? — попита Ричърдс.
Чувстваше се като огромен факел от пламтяща болка. Почти сигурен беше, че глезенът му е счупен, а за носа нямаше съмнение. Едва успяваше да си поема въздух през устата.
— Към едно познато място — каза Елтън Паракис и изкашля още кръв. — Тя ми казваше, че най-добрият приятел на всяко момче е неговата майка. Можеш ли да повярваш? Аз вярвах. Дали ще й направят нещо? Ще я вкарат ли в затвора?
— Не — отвърна мрачно Ричърдс, без да е сигурен в това.
Часът беше осем и двадесет. Бяха излезли от Синята врата в седем и десет. Имаше чувството, че оттогава са изминали десетилетия.
Далеч назад още сирени се присъединяваха към общия вой. „Ако не понасяш жегата, излез от кухнята“ — помисли си Ричърдс. Беше се справил с двата полицейски патрула с една ръка. Още премии за Шийла. Пари от кръв. И Кати. Дали ще се отврати и ще умре от млякото, купено с тези пари? „Как сте, мили мои? Обичам ви. Тук, на този извит, побеснял път, добър само за влюбени, които си търсят местенце, и за бракониери, аз ви обичам и искам всичките ви сънища да са сладки. Искам…“
— Завий вляво — извика дрезгаво Елтън.
Ричърдс зави по един равен асфалтов път, който пресичаше гъсто сплетените голи брястове, смрадлики, борове и смърчове — все хилави млади дървета и храсти, пораснали през последните години. Усети тежката сериста миризма на някаква река, отровена от индустриални отпадъци. Ниски клони, надвиснали над пътя като скелети, дращеха покрива на колата. Минаха покрай един знак, на който пишеше „СТРОЕЖ НА СУПЕРМАРКЕТ „ПАЙН ТРИЙ“. НЕ ПРЕМИНАВАЙ! НАРУШИТЕЛИТЕ ЩЕ БЪДАТ НАКАЗАНИ».
Изкачиха последното малко възвишение по пътя и пред тях се появи строежът. Сигурно работата е била прекратена преди повече от две години, а и съвсем не са били стигнали далеч, когато са спрели. Мястото представляваше лабиринт от недостроени складове и магазини, захвърлени тръби, купове пепел и дъски, бараки и навеси, всичко това обрасло в суха хвойна, треволяк, къпини и тръни. Площта покриваше километри. Зейнали правоъгълни дупки на основите като гробове, изкопани за римски богове. Ръждясали стоманени скелети. Криптограми, изписани по бетонните стени от сенките на оголени кабели. Обрасли с трева заравнени площадки, които е трябвало да бъдат паркинги.
Дебнеща кукумявка летеше някъде над тях, разперила тихите си криле.
— Помогни ми… зад волана…
— Не си в състояние да караш — каза Ричърдс и силно блъсна вратата, за да я отвори.
— Поне това мога да направя — звучеше нелепо, но Елтън, целият в кръв, говореше сериозно. — Аз ще съм заекът… Ще карам колкото мога по-надалеч.
— Не.
— Остави ме да тръгна! — Той изкрещя, а пълното му бебешко лице изглеждаше ужасно и гротескно. — Умирам и е по-добре да ме пуснеш да т-т-т-т-ръг-вам… — задави се в противна суха кашлица и изкара още кръв, вече полусъсирена. Въздухът в колата беше влажен, миришеше на кланица. — Помогни ми — прошепна той. — Много съм дебел, за да се оправя сам. За Бога, помогни ми.
Ричърдс се предаде. Повдигна го и го избута зад волана, а ръцете му се пързаляха и потъваха в кръвта му. Седалката приличаше на скотобойна. А Елтън (кой би помислил, че човек може да има толкова много кръв) продължаваше да кърви. Най-сетне успя да се закрепи зад кормилото, колата се повдигна и започна да завива. Удари леко няколко дървета, докато Елтън намери пътя. Ричърдс се ослушваше за звука от по- силно сблъскване, но Паракис продължаваше да кара. Чуваше се дивото бучене на двигателя, работещ с един цилиндър по-малко. После звукът отслабна и изчезна. Изчезна всеки звук, освен далечното бръмчене на самолет. Ричърдс със закъснение се сети, че е забравил патериците в колата.
Безразлични, съзвездията се въртяха над него. Виждаше дъха си като малки замръзнали облачета. Вечерта беше студена.
Обърна гръб на пътя и влезе в джунглата на строежа.
…междинно отчитане — минус 047…
В дупката за някакво мазе Ричърдс забеляза куп изхвърлена изолация и се спусна вътре, като се хващаше за стърчащите от стените кабели. Намери една дъска и разрови купчината, за да изгони плъховете. Посрещна го гъст прах от стъклена вата, който го накара да кихне и да изкрещи от болката, която взриви носа му. Нямаше плъхове. Всички бяха в града. Изсмя се дрезгаво, а звукът накъса мрака и се разпиля в него. Ричърдс се уви във ватата и накрая заприлича на пашкул, но му беше топло. Облегна се на стената и потъна в полудрямка.
Когато се събуди, луната — едно петно от студена светлина — висеше над източния хоризонт. Все още беше сам. Никакви сирени. Беше вероятно около три часът.
Ръката му продължаваше да пулсира, но кръвта беше спряла от само себе си. Разбра това, когато махна изолацията от нея и изчисти внимателно стъкълцата от съсирената коричка. Куршумът бе откъснал доста голямо триъгълно парче месо малко над лакътя. Добре че не беше смазал костта. Но туптящата дълбока болка в глезена не преставаше. Чувстваше стъпалото си странно, безплътно, едва-едва прикрепено към крака. Трябваше да сложи шина на счупеното място. Докато мислеше за всичко това, отново се унесе.
Когато се събуди, главата му беше по-бистра. Луната се бе издигнала в небето, но все още нямаше и следа от зората.
Чувстваше, че забравя нещо.
Изведнъж мозъкът му пламна и се сгърчи, когато се сети какво е. Трябваше да изпрати два записа до обяд, за да могат да бъдат излъчени в шест и половина вечерта. Значи трябваше да тръгва или да не получава повече пари.
Но Брейдли го преследваха и можеше вече да са го хванали.
И Елтън Паракис така и не му даде адреса в Кливлънд.
И глезенът му беше счупен.
Нещо голямо (елен — не бяха ли изчезнали вече в източните територии?) изведнъж се стрелна през храсталака някъде вдясно и го накара да подскочи. Лентите стъклена вата се свлякоха от него като змии и той отново ги струпа върху себе си, като дишаше тежко през счупения си нос.
Той беше жител на града, седнал сред основите на ново разширение, върнато на пустошта, преди да бъде довършено. Нощта изведнъж му се стори жива и злобна, сама подплашена от себе си, пълна с влудяващи удари и пукот.
Ричърдс обмисли възможните изходи и техните последствия.
1. Да не прави нищо. Просто да остане тук и да изчака нещата да се успокоят. Последствия: парите, които се натрупват, сто долара на час, ще спрат в шест часа вечерта. Ще бяга безплатно, но преследването няма да бъде прекратено, дори и след изтичането на трийсетте дни. Ловът ще спре тогава, когато го сложат върху носилката.
2. Да изпрати записите в Бостън. Това няма да навреди на Брейдли и семейството му, тъй като Ловците вече бяха разбрали номера. Последствия:
(1) Ловците, наблюдаващи пощата на Брейдли, без съмнение ще изпратят записите в Хардинг, но
(2) ще разберат къде се намира. Препращането от Бостън вече няма да върши работа.
3. Да изпрати записите директно до Игрите в Хардинг. Последствия: играта щеше да продължи, но вероятно ще го разпознаят във всеки град, достатъчно голям, за да има поща.
Всички варианти бяха еднакво гадни.
«Благодаря, мисис Паракис. Благодаря.»
Той се изправи, изчисти стъклената вата от себе си и хвърли безполезния бинт от главата си върху нея. Помисли малко и го зарови в купчината.
