Ричърдс се обърна с лице към машината. Изведнъж се усети съвсем спокоен, почти безчувствен. Измъкна пистолета на Брейдли от джоба си, докато отстъпваше назад. Други ченгета не се виждаха. Само този. Колата ревеше срещу тях, понесла се по голата октомврийска пръст на парка, а колелата й изтръгваха огромни късове черна земя и ги изхвърляха назад.
Стреля два пъти в предното стъкло. То се напука, но не се счупи. В последния момент скочи настрани и се претърколи. Сухата трева притисна лицето му. Изправи се на колене и стреля още два пъти в задното стъкло. Без да намали, колата направи обратен завой, занесе настрани и отново полетя напред, а сините й светлини превърнаха нощта в безумен кошмар от побеснели сенки. Тя преграждаше пътя на Ричърдс към паркираната му кола, но Елтън беше отскочил на другата страна и сега трескаво сваляше кабелите от вратата.
От прозореца на полицейския автомобил някой се бе показал до кръста. Плътен, оглушителен, насечен звук заля тъмнината. Автомат. Куршуми разораха почвата около Ричърдс. Пръст полетя към лицето му и засипа челото му. Той коленичи сякаш за молитва и стреля още веднъж. Този път на стъклото се появи малка дупка. Но колата вече беше над него… Ричърдс отскочи вляво и стоманената броня удари левия му крак, премаза глезена му и го захвърли по очи на земята.
Пренатоварен, двигателят дрезгаво изпищя, когато машината направи втори обратен завой. Фаровете й отново го заслепиха и превърнаха всичко в свръхконтрастен черно-бял негатив. Ричърдс се опита да се изправи, но глезенът му не го държеше.
Поемаше въздух на големи жадни глътки и наблюдаваше приближаващото се чудовище. Предметите станаха огромни, нереални. Адреналинът го потопи в някакъв делириум, в който всяко движение беше забавено, целенасочено, предварително изчислено. Приближаващата кола приличаше на голям ослепял бик.
Отново изтрещя автоматът и този път един куршум прониза дясната му ръка и го повали настрани. Тежкият автомобил се опита да завие и да го прегази и за момент Ричърдс съвсем ясно видя човека зад волана. Стреля още веднъж и стъклото на вратата хлътна навътре. Колата бавно се завъртя, заора в пръстта, преобърна се настрани, после изведнъж се изправи на предницата си, стовари се върху покрива си и легна настрани. Двигателят се задави и млъкна. В неочакваната шокираща тишина ясно се чуваше пращенето на полицейското радио. Ричърдс не можеше да се изправи на крака и запълзя към колата си. Паракис вече беше вътре, опитваше се да запали, но в паниката си явно бе забравил да отвори дюзите. При всяко завъртане на ключа се чуваше кухото кашляне на въздуха в цилиндрите.
Приближаващи сирени постепенно изпълваха нощта. Ричърдс беше на петнадесетина метра от колата, когато Елтън разбра грешката си. При следващото завъртане на ключа двигателят диво изръмжа и колата се повдигна над земята.
Когато Елтън я докара до него, Ричърдс се изправи, доколкото можа, отвори вратата и се стовари вътре. Паракис зави наляво по 77-мо шосе, което пресичаше Стейт стрийт веднага след парка. Долната част на колата беше на сантиметри от настилката и всеки момент можеше да задере в нещо и да се разпадне. Елтън поемаше дълбоко въздух и бързо го издишаше, а устните му потрепваха като щори на прозорец при силен вятър.
Още два патрула изскочиха зад тях. Сините им лампи заблестяха и Елтън ускори.
— Не сме достатъчно бързи — извика той. — Не сме…
— Те са на колела! — изкрещя в отговор Ричърдс. — карай по насипа отстрани!
Колата зави надясно и подскочи над бордюра. Сгъстеният въздух заблъска в дюзите и тя отново ускори. Патрулите се понесоха зад тях и започнаха да стрелят. Ричърдс чуваше как стоманени пръсти пробиваха ламарината. Задното стъкло се разби с оглушителен трясък и ги засипа с малки остри парченца. Елтън изкрещя и започна да кара с непрекъснати завои вляво и вдясно.
Една от полицейските коли, понесла се с над седемдесет мили в час, не успя да се справи с бордюра. Сините светкавици от лампите й насякоха тъмнината. Колата се преобърна и продължи да се носи, легнала настрани, а металът нажежаваше камъните под себе си. Обшивката на резервоара се свлече, искрите докоснаха бензина и автомобилът избухна в ослепителен бял пламък.
Вторият патрул продължаваше да ги следва. Бяха доста пред него, но той щеше бързо да скъси дистанцията. Бензиновите коли на колела бяха близо три пъти по-бързи от въздушните. А ако автомобилът на въздушна възглавница се отклонеше много встрани от пътя, неравната повърхност под дюзите можеше да го обърне, както почти стана, когато Паракис премина бордюра.
— Завий вдясно! — изкрещя Ричърдс.
Паракис рязко изви, без да намалява, и ускорението притисна стомасите им. Излязоха на 1-во шосе. Пред тях се намираше големият разклон Коуст. Ако влезеха в него, вече нямаше да имат избор. Единственият вариант щеше да остане смъртта.
— Отбий! Отбий, по дяволите! В алеята!
За момент престанаха да виждат полицейската кола, скрита от предишния завой.
— Не! Не! Ще бъдем като мишки в капан!
Ричърдс се пресегна и дръпна силно волана, като едновременно с това изблъска ръката на Елтън от ръчката на газта. Колата се отклони под прав ъгъл и се блъсна в бетона на сградата при входа на алеята. Ударът ги запрати настрани, тъпата муцуна на автомобила се зарови в купчина метални отпадъци, консервни кутии и празни щайги и се разби в стената зад боклуците.
Ричърдс бе изхвърлен върху таблото, носът му силно изпращя и от него бликна кръв.
Колата остана накриво спряла в алеята. Единият й цилиндър все още кашляше. Паракис представляваше безмълвна купчина, превита над волана. Сега Ричърдс нямаше време за него.
Блъсна с рамо огънатата врата. Тя се отвори и Ричърдс заподскача на един крак към входа на алеята. Напълни отново револвера с патроните, които Брейдли му беше дал. Бяха мазни и студени при допир. Изпусна няколко на земята. Ръката му бе започнала да пулсира болезнено, като зъб с гангрена, и отново му прилоша.
Мощни фарове превърнаха нощта над пустото шосе в ярък ден без слънце. Патрулната кола поднесе на завоя, задните й колела забуксуваха, борещи се за сцепление, и въздухът силно замириса на изгоряла гума. Криволичещи черни следи нашариха настилката. После машината отново полетя напред. Ричърдс държеше револвера с две ръце, облегнат на стената на сградата от лявата страна на пътя. След секунда те щяха да видят, че задните светлини пред тях са изчезнали. Ченгето с автомата ще огледа алеята, ще се усети…
С кръв, изпълнила премазания му нос, Ричърдс започна да стреля. Беше се прицелил добре и при нищожното разстояние до колата куршумите минаваха през блиндираното стъкло като през хартия. Откатът на тежкото оръжие разтърсваше ранената му ръка и той крещеше от болка…
Колата се удари в бордюра на тротоара от другата страна на алеята и прелетя късото разстояние до голата тухлена стена зад него. Избухна, преди да падне на плочките. Един избелял надпис върху тухлите казваше: „РЕМОНТ НА ТЕЛЕВИЗОРИ. ЗА ДА СИ ГИ ГЛЕДАТЕ, НИЕ ГИ ПРЕГЛЕЖДАМЕ.“ Но идваха още коли. Винаги имаше още.
Задъхан, Ричърдс се запъти обратно към автомобила си. Здравият му крак едва го държеше.
Паракис тихо стенеше:
— Ранен съм. Много лошо съм ранен. Къде е мама? Къде е моето мамче?
Ричърдс коленичи, наведе се, пропълзя под колата по гръб и започна трескаво да измъква боклука и мръсотиите от въздушните дюзи. Кръвта от счупения му нос се стичаше по бузите и правеше локвички на земята зад ушите му.
…междинно отчитане — минус 048…
Работеха само пет от шестте цилиндъра на колата и тя се движеше с по-малко от четиридесет мили в час, наклонена на една страна. Паракис посочваше пътя от дясната седалка, където го бе преместил Ричърдс. Една от ръчките за управление се беше забила в корема му и Ричърдс очакваше всеки момент да умре. Гъста топла кръв по волана лепнеше на дланите му.
— Много съжалявам — каза Елтън. — Тук сме наляво. Аз съм виновен. Трябваше да се сетя. Тя… тя вече не разсъждава нормално. Тя не… — закашля се, черна кръв изпълни устата му и той я изплю в скута си.
