— Казаха ми да ви се обадя.
Капачето на шпионката изскърца и едно кафяво око надникна отвътре. После капачето хлопна на мястото си.
— Не те познавам — кратко и ясно.
— Казаха ми да потърся Елтън Паракис…
Неохотно:
— А, ти си от ония…
Зад вратата започнаха да се превъртат ключалки, едно по едно да се издърпват резета. Освобождаваха се вериги. Чу се изщракване, когато се прибра езичето на една брава „Йейл“, после на още една. Тежката греда на резе „Трапболт“ издрънча, освободена от скобите си.
Вратата се отвори и Ричърдс се изправи пред една кокалеста жена с възлести ръце и без никакъв бюст. Лицето й беше гладко, почти като на ангел, но изглеждаше така, сякаш бе понесло безброй невидими удари, юмруци и ъперкъти в нерегламентирания си двубой с времето. Вероятно времето печелеше, но и тя не се даваше лесно. Беше почти метър и осемдесет висока дори с тънките, безформени чехли на краката, а подутите й от артрита колене приличаха на два дънера. Беше увила косата си в тюрбан от хавлиена кърпа. Кафявите й очи, които го гледаха дълбоко изпод веждите (самите вежди отчаяно се държаха над пропастта като планински храсти, борещи се с безводието и височината), бяха умни, но сякаш подивели от страх или от ярост. По-късно Ричърдс разбра, че тя е просто объркана, наплашена, олюляваща се на ръба на лудостта.
— Аз съм Вирджиния Паракис — каза глухо тя. — Майката на Елтън Паракис. Влезте.
…междинно отчитане — минус 051…
Когато влязоха в кухнята, за да запари чая, тя все още не го бе познала.
Къщата беше стара, рушаща се и мрачна, обзаведена с добре познатите на Ричърдс от собствения му дом вехтории.
— Елтън сега го няма — каза тя, надвесена над очукания алуминиев чайник върху газовия котлон. Тук светлината беше по-ярка, виждаха се кафявите петна от влага по тапетите, умрелите мухи по первазите — спомени от последното лято, почернелите ръбове на издутите парчета линолеум по пода, купчина мокра амбалажна хартия под прокапалата водопроводна тръба. Миришеше на някакъв дезинфекционен препарат и Ричърдс си представи умиращи хора в болнични стаи.
Тя прекоси стаята и подутите й пръсти с усилие затърсиха нещо сред боклуците, струпани върху шкафа, докато най-накрая извади две торбички чай, едната вече използвана. Даде му използваната. Ричърдс не се изненада.
— Той работи — жената слабо наблегна на втората дума и фразата прозвуча като обвинение. — Праща те оня човек от Бостън, дето Елти му пише за замърсяването, нали?
— Да, мисис Паракис.
— Запознаха се в Бостън. Моят Елтън оправяше автоматите за цигари и други дреболии. — Изпъчи се самодоволно и после пое обратно пътя към печката през дюните от линолеум. — казах на Елти, че това, дето го прави Брейдли, е противозаконно. Казах му, че може да го доведе до затвор или нещо по-лошо. Той не ме слуша. Не и мен, старата му майка. — Тя се усмихна мило, най-после наклеветила сина си. — Той все си строеше нещо… Когато беше момче, построи къща под бряста с четири стаи. Това беше, преди да отсекат дървото. Но да построиш станция за измерване на замърсяването в Портлънд беше идея на оня, черния.
Тя потопи торбичките в две купи и остана с гръб към Ричърдс, докато сгряваше ръцете си на котлона.
— Пишат си. Казах му, че пощите не са сигурни. Ще стигнеш до затвора или нещо по-лошо, му казвах. А той вика: „Ама, майко, ние го пишем с шифър. Той иска дузина ябълки, аз му пиша, че чичо ми е зле.“ Аз му разправям: „Елти, мислиш ли, че те няма да се сетят за тая шпионска измишльотина.“ Той не ме слуша. А преди го правеше. Бях най-добрият му приятел. Но нещата се промениха. Откакто влезе в пубертета, нещата се промениха — гнусни списания под леглото, ей такива неща. И сега оня, черният. Сигурно са те хванали да взимаш проби за смога, за канцерогени или нещо друго и сега те гонят.
— Аз…
— Няма значение — извика тя злобно, обърната към прозореца. Той гледаше към някакъв заден двор, пълен с гниещи боклуци и автомобилни джанти. В двора имаше детски пясъчник, който сега, години по- късно, беше пълен с мъртви октомврийски клони.
— Няма значение — повтори жената, — черните са виновни. — Тя се обърна към Ричърдс, а очите й бяха потъмнели, гневни и объркани. — Сега съм на шестдесет и пет, но бях деветнадесетгодишно младо и свежо момиче, когато започна всичко. Беше 1979 и черните бяха навсякъде. Навсякъде. — Тя почти крещеше, сякаш спореше с Ричърдс. — Навсякъде. Пращаха черните на училище заедно с белите. Пуснаха ги в правителството, вечно недоволни, вечно протестиращи, вечно бунтовници. Не съм…
Тя изведнъж спря, сякаш някой бе извадил думите от устата й. Гледаше Ричърдс, виждайки го за пръв път.
— Господи помилуй! — прошепна тя.
— Мисис Паракис…
— Не! — извика тя с дрезгав от страха глас. — Не! Не! О, не! — Тя тръгна към него, като спря за малко до шкафа, колкото да измъкне от неразборията по него един пробляскващ кухненски нож. — Вън! Вън! Вън! — Ричърдс стана и бавно заотстъпва, първо през късия коридор между кухнята и мрачната дневна, а после и през самата стая. На стената видя стар телефонен апарат, който сигурно висеше там от дните, когато мястото наистина е било хотел. „Синята врата. Гости“. Кога е било това? Преди двадесет години? Четиридесет? Преди да изтърват черните или след това?
Вече беше в коридора и наближаваше външната врата, когато в нея щракна ключ. Двамата се заковаха на местата си, сякаш невидима ръка бе спряла филма, докато реши какво да прави по-нататък.
Вратата се отвори и Елтън Паракис влезе.
Беше много дебел, а тъмнорусата му коса, нелепо сресана назад на започващи от челото му вълни, откриваше бебешко лице с постоянно учудено изражение. Беше облечен с униформата на някакъв сервиз за автомати — синя със златни ивици. Той погледна внимателно Вирджиния Паракис.
— Остави този нож, майко.
— Не — изкрещя тя, но поражението вече отпускаше лицето й.
Паракис затвори вратата и тръгна, леко клатушкайки се, към майка си. Тя се дръпна назад:
— Трябва да го накараш да си иде, сине. Той е оня лош човек. Оня Ричърдс. Това ще означава затвор или нещо по-лошо. Не искам да отидеш в затвора. — Тя се разплака, изтърва ножа и се сгуши в ръцете му. Паракис я прегърна и започна нежно да я люлее, докато тя хлипаше.
— Няма да отида в затвора. Хайде, мамо. Не плачи. Моля те, не плачи — той се усмихна притеснено на Ричърдс над свитото и потрепващо рамо на жената, сякаш искаше да каже „Ужасно съжалявам за това“. Ричърдс чакаше.
— Слушай сега — започна Паракис. Майка му се бе поуспокоила и тихо подсмърчаше. — Мистър Ричърдс е добър приятел на Бренди Трокмортън и ще остане два дни при нас.
Тя започна отново да крещи и той запуши с ръка устата й. Намръщи се, явно му беше неприятно да го направи.
— Да, мамо. Така е. Ще закарам колата му в парка, за да й прикача кабелите. А утре сутринта ти ще отидеш да пуснеш в пощата един пакет за Кливлънд.
— Бостън — обади се автоматично Ричърдс. — Записите отиват в Бостън.
— Сега отиват в Кливлънд — каза Елтън с търпелива усмивка. — Подгонили са Брейдли.
— О, господи.
— И теб ще подгонят — мисис Паракис викаше — и ще те хванат! Много си дебел!
— Ще заведа мистър Ричърдс горе, мамо, за да му покажа стаята.
— Мистър Ричърдс? Мистър Ричърдс? Защо не го наричаш с истинското му име? Отрова!
Той я отстрани много внимателно от себе си и Ричърдс го последва нагоре по тъмното стълбище.
