такъв, какъвто е, и Ричърдс се движеше в него като остра коса, която не иска нищо друго освен работа. Смени повече от сто различни дневни и полудневни назначения. Чистеше слузестата тиня от вълноломите и шахтите на мръсната канализация, докато другите на улицата, които искрено вярваха, че търсят работа, не правеха нищо.
Хващай си пътя, боклук. Чупката. Няма работа. Изчезвай. Отивай да потанцуваш. Ще ти пръсна шибаната глава, татенце. Мърдай.
После нямаше никаква работа. Стана невъзможно да се намери каквото и да е. Една вечер, когато Ричърдс се влачеше към къщи след цял ден безплодно скитане, един богат мъж в копринена риза го спря на улицата и му каза, че ще му даде десет нови долара, ако си свали гащите, защото искал да види дали уличните отрепки наистина имат тридесетсантиметрови членове. Ричърдс го удари, повали го на земята и побягна.
Тъкмо тогава, след девет години опити, Шийла забременя. „Той е чистач на двигатели“ — казваха хората в блока. — „Можете ли да си представите, че е бил чистач шест години и въпреки това й е напълнил корема? Ще се роди чудовище“ — казваха хората в блока. — „Ще има две глави и нито едно око. Радиация, радиация, децата ти ще са чудовища.“
Но вместо чудовище се роди Кати. Пълничка, здрава и пищяща. Една акушерка от квартала помогна на Шийла при раждането и взе за това петдесет цента и четири кутии грах.
Сега, за пръв път след смъртта на брат си, Ричърдс бе отново сам. Никой не зависеше от него, дори временно напрежението от преследването беше изчезнало. Мислите й гневът му сега бяха насочени към Федерацията на игрите с нейната огромна и мощна комуникационна мрежа в целия свят. Дебели хора с филтри в носа, нощи, прекарани с красавици в копринено бельо. Искаше му се да види как пада гилотината. Как пада и как хвърчат глави. Но нямаше начин да достигне тези хора. Те се извисяваха над всички, неясни, защитени като небостъргача на Игрите. И въпреки всичко, защото остана верен на себе си и защото беше сам и променящ се, Ричърдс мислеше за това. Той не знаеше, затворен в стаята си, че докато мислеше, на лицето му се появяваше озъбената, зловеща гримаса на вълка, достатъчно силна, за да помете улиците и да разбие стените. Същата гримаса бе на лицето му в онзи почти забравен ден, когато беше повалил богаташа и бе избягал с празни джобове и пламнал мозък.
…междинно отчитане — минус 055…
Понеделникът премина точно както неделята (работещият свят вече нямаше строго определен ден за почивка) до шест и половина вечерта.
Отец Огдън Граснър поръча вечеря в стаята си — руло Стефани (всеки, свикнал с по-добра храна от хамбургерите и таблетките с концентрати, би намерил ястията на ресторанта за отвратителни, но на Ричърдс те му се струваха превъзходни) и бутилка вино „Тандърбърд“ и се настани пред екрана, за да гледа „Бягащият човек“. Първата част, посветена на Ричърдс, протече почти по същия начин, както предишните две вечери. Звукът на записите бе заглушен от публиката в студиото. Боби Томпсън очароваше всички. В Бостън се претърсваше всяка къща. Всеки, който укрива беглеца, бе осъден на смърт. Докато излъчваха рекламите, Ричърдс се усмихваше. Не беше зле, донякъде всъщност дори бе смешно. Можеше да издържи всичко, само не и повторното излъчване на убитите полицаи.
Втората част на програмата бе съвсем различна. Боби Томпсън се усмихна широко:
— След последния запис, изпратен от чудовището, което носи името Бен Ричърдс, аз се радвам, че мога да ви съобщя една добра новина…
Бяха хванали Лафлин.
Бяха го забелязали в Топека в петък, но усиленото претърсване на града в събота и неделя не бе довело до нищо. Ричърдс бе предположил, че Лафлин се е промъкнал през кордона, както самият той бе направил. Но днес следобед две деца забелязали Лафлин, свит в един хангар на Управлението на пътищата. Китката му била счупена.
Показаха децата — Боби и Мери Каулз — широко усмихнати в камерата. На Боби Каулз му липсваше един зъб. „Интересно дали феята на зъбките му е дала петаче“ — помисли си мрачно Ричърдс. Томпсън гордо обяви, че Боби и Мери, „граждани номер едно на Топека“, ще дойдат утре вечер в студиото и Хизънър, губернаторът на Канзас, ще им връчи почетни грамоти и чекове за хиляда нови долара и ще им осигури безплатно снабдяване с детски храни „Фантуинкс“ за цял живот. Публиката избухна във възторжени викове.
Ричърдс отвратен отклони погледа си. Доповръща му се. Тънки, невидими пръсти започнаха да притискат слепоочията му. Някъде отдалеч думите продължаваха да достигат до него. Тялото било изложено на показ в ротондата на Канзаското кметство. Пред него вече се редели дълги опашки. В интервю един полицай, който бил на мястото на убийството, каза, че Лафлин не е оказал силна съпротива.
„О, колко сте доволни от това“ — помисли си Ричърдс. Спомни си Лафлин, киселия му глас и прямия, подигравателен поглед в очите му.
„Една приятелка от автородеото“.
Сега оставаше само едно голямо шоу. Голямото шоу беше Бен Ричърдс.
Вече не му се ядеше.
…междинно отчитане — минус 054…
Тази нощ сънува кошмар. Това беше странно, защото старият Бен Ричърдс никога не сънуваше. Още по-странен беше фактът, че той не съществуваше в съня си. Беше невидим и само наблюдаваше.
Стаята беше мрачна, а встрани от погледа му — съвсем тъмна. Отнякъде капеше вода. Ричърдс имаше чувството, че се намира дълбоко под земята.
Брейдли седеше на един обикновен дървен стол в средата на стаята, а кожени ремъци стягаха краката и ръцете му. Главата му беше обръсната като на отшелник. Заобикаляха го фигури с черни качулки. „Ловците — помисли си Ричърдс с нарастващ ужас. — О, Господи, това са Ловците!“
— Не съм го направил — каза Брейдли.
— Точно ти го направи, малки братко — отвърна нежно една от фигурите в качулка и заби игла в бузата на Брейдли. Брейдли изпищя.
— Ти ли го направи?
— Да го духаш!
Друга игла меко влезе в окото му и когато я издърпаха обратно, от него започна да се процежда безцветна течност. Погледът в пробитото око стана блудкав и потискащ.
— Ти ли го направи?
— Заври си го отзад.
Електрическа палка притисна врата му. Брейдли отново изврещя и косата му се изправи. Заприлича на карикатура от комикс.
— Ти ли го направи, малък братко?
— Филтрите предизвикват рак. Целите сте изгнили отвътре, мърши!
Извадиха и другото око.
— Ти ли го направи?
Брейдли, ослепен, се изсмя в лицата им. Една от фигурите направи знак и Боби и Мери Каулз се появиха от сянката, весело подтичващи. Започнаха да подскачат около Брейдли и да пеят.
— Кой се страхува от големия лош вълк, големия лош вълк, големия лош вълк…
Брейдли започна да крещи и да се гърчи на стола. Изглежда се опитваше да вдигне ръце пред лицето си. Песента ставаше все по-силна, кънтеше в усойното помещение. Децата започнаха да се променят. Главите им се удължиха и потъмняха, изпълнени с кръв. Устните им се отвориха и в тях заблестяха змийски зъби, остри като скалпели.
— Ще кажа — изпищя Брейдли. — Ще кажа. Ще кажа. Не го направих аз! Бен Ричърдс го направи. Ще кажа! Господи… Ох, Госп…
— Къде е той, малък братко?
— Ще кажа. Ще кажа. Той е в…
