въздуха. Направо можем да вкараме кюнеца от печката в стаята, да изключим телевизора и да чакаме.
— Някой ще те убие — каза Ричърдс. — Някой доносник ще те изпорти и ще свършиш в мазето с избити вътрешности. Ти или Стейси. Или майка ти.
Нещо мрачно проблесна в очите на Брейдли.
— Въпреки това лош ден се задава. Лош ден за копелдаците, напълнили стомасите си с месища. Виждам кръв по луната. Това е за тях. Виждам брадви и факли. Едно проклятие ще тръгне по улиците.
— Всичко това го е имало в продължение на две хиляди години…
Един звънец сигнализира за изтичането на петте минути и Ричърдс потърси с ръка дръжката на вратата.
— Благодаря ти. Не знам как да го кажа по друг начин…
— Тръгвай — отвърна Брейдли, — преди да са ме глобили. — Здравата му тъмна ръка сграбчи расото: — И когато те пипнат, отнеси няколко със себе си.
Ричърдс отвори задния капак и бръкна в багажника, за да вземе оттам една голяма черна чанта. Брейдли мълчаливо му подаде облечен в кожа бастун. Колата меко отлепи и се включи в движението. Ричърдс остана още малко на тротоара, за да я изпрати с поглед, като се надяваше, че отстрани погледът му изглеждаше късоглед. Задните светлини пробляснаха на ъгъла, после колата зави и се скри. Брейдли щеше да я остави в гаража и да се върне в Бостън с другата.
Ричърдс почувства странно облекчение — установи, че се радва заради Брейдли. „Колко ли е доволен, че най-накрая слязох от гърба му!“
Нарочно пропусна първото стъпало на входа за хотела и портиерът му помогна да влезе.
…междинно отчитане — минус 056…
Минаха два дни.
Ричърдс играеше добре своята роля — тоест като нещо, от което зависи животът му. И двата дни вечеря в стаята си. Ставаше в седем, четеше Библията си във фоайето, а след това излизаше за „срещата“ си. Персоналът на хотела се отнасяше към него учтиво и приветливо, с малко снизхождение, така както се отнасят с полуслепи, препъващи се свещеници (ако, разбира се, си плащат сметките) в дните, когато „ограниченото убийство“ е законно, в Египет и Южна Африка се води бактериологична война, а в Невада е в сила прословутият закон за абортите по правилото „имаш едно, убий второто“. Папата представляваше един мънкащ деветдесет и шест годишен старец, чиито малоумни укази във връзка с подобни събития се съобщаваха заедно с хумореските в края на новините в седем часа. Ричърдс прекарваше самотните си „срещи“ в една библиотечна кабина под наем, където заключваше вратата и четеше за замърсяването. За периода след 2002 година съществуваше много малко информация, а и тя изобщо не се връзваше с данните от по-рано. Правителството, както обикновено, бавно, но сигурно успяваше да убеди хората едновременно в две противоположни неща. По обед се отправяше към една закусвалня близо до хотела, блъскаше се в минувачите и непрекъснато се извиняваше. Някои му казваха „няма нищо, отче“, но повечето просто го изругаваха, без да му обръщат много внимание и го избутваха встрани. Следобедите прекарваше в стаята си и вечеряше, гледайки „Бягащият човек“. По сутрешния си маршрут към библиотеката вече бе изпратил четири записа. Препращането им от Бостън изглежда вървеше гладко.
Авторите на програмата бяха предприели нова тактика, за да заглушат съобщенията на Ричърдс за замърсяването. Той продължаваше с тях и сигурно приличаше на някакъв озъбен маниак в опитите си да говори така, че да може да бъде разбран по движението на устните. Сега тълпата заглушаваше гласа му в нарастваща буря от викове, свиркания, ругатни и мръсотии. Шумът ставаше все по-неистов, грозен и налудничав.
През дългите следобеди Ричърдс си мислеше за нежеланата промяна, която бе настъпила у него по време на петдневното бягство. Брейдли бе виновен. Брейдли и малкото момиче. Вече не играеше сам, не беше единакът, борещ се за семейството си, обречен на заколение. Сега отвън бяха много и всички, включително и неговото семейство, рано или късно щяха да умрат, просто защото дишат.
Никога не бе минавал за общителен тип. Беше отбягвал всякакви обществени каузи с презрение и яд. Смяташе, че те са за разни недорасли наивници или хора с прекалено много пари и време, като онези трътлести колежанчета с лъскавите си копчета и своите неорок групи.
Бащата на Ричърдс беше потънал в нощта, когато той бе петгодишен — спомените му за него сега бяха просто отделни проблясъци. Никога не го намрази за това. Разбираше много добре как един мъж с избор между гордостта и отговорността избира гордостта, ако отговорността му отнема мъжкото. Той не може да стои и да наблюдава как жена му изкарва пари за поредното ядене по гръб. Ако един мъж не може да бъде за жена си нещо повече от сводник, по-добре да се хвърли от прозореца.
До шестнадесетата си година Ричърдс и брат му Тод се издържаха от дребни кражби и джебчийство. Майка им умря, когато беше на десет години, а Тод — на седем. Пет години по-късно брат му беше убит — ръчната спирачка на един камион изпуснала, докато Тод го товарел с вестници. Кметството изпрати телата и на майката, и на сина в общинския крематориум.
Децата на улицата го наричаха „фабриката за пепел“ или „магазинът за кремчета“ — бяха озлобени, но безпомощни. Знаеха, че най-вероятно и те ще свършат по същия начин — изхвърлени на прах от комините направо във въздуха. На шестнадесет години Ричърдс остана сам. Започна работа — почистваше двигатели на пълна осемчасова смяна след училище. И въпреки смазващата умора от дните той изпитваше постоянен страх, породен от факта, че е сам и незабележим, че нищо не го свързва с друго човешко същество. Понякога се будеше в три сутринта от миризмата на гниещо зеле в квартирата си, а заедно с него се събуждаше ужасът в дъното на душата му. Живееше само за себе си.
И така той се ожени, а Шийла прекара първата година в гордо мълчание, докато приятелите им (и враговете на Ричърдс — беше си спечелил много с отказите си да участва във вандалските „експедиции“ и да се включи в една местна банда) чакаха да дойде бебето. Когато то не дойде, интересът им спадна. Оставиха ги в онази особена забрава, в която остават всички новобрачни в Кооп сити. Неколцина приятели и кръг от познати, които живеят в същата сграда. Ричърдс нямаше нищо против, дори бе доволен. Отдаде се изцяло на работата си, с усмивка и настървение, оставаше и след работно време, когато можеше. Заплатите бяха ниски, нямаше шансове за повишение, а инфлацията препускаше като дива, но те бяха влюбени. И останаха влюбени, защо не? Ричърдс беше от онези самотни мъже, които могат да си позволят да изразходват огромни заряди от любов, привързаност и вероятно психическа устойчивост за жената, която са избрали. До този момент чувствата му почти не се бяха променили. За единадесет години брак не бе възникнал никакъв сериозен спор.
Напусна работа през 2018-а, защото с всяка следваща работна смяна, прекарана зад старите и протекли антирадиационни екрани на „Дженеръл Атомикс“, шансовете му въобще да има деца намаляваха. Може би щеше да бъде в по-добро положение, ако бе отговорил с лъжа на огорченото „Защо напускаш?“ на началника си. Но Ричърдс му бе разказал просто и ясно какво мисли за „Дженеръл Атомикс“ и като завършек го бе приканил да вземе гама-екраните си и да си ги завре в естествения изход на стомаха. Един кратък, но свиреп сблъсък бе сложил край на разговора. Началникът беше набит и мускулест, но Ричърдс го бе накарал да закрещи като жена.
Черното колело се завъртя. Той е опасен. Дръжте го изкъсо. Ако толкова спешно ви трябва човек, назначете го за една седмица и след това го изхвърлете. На езика на „Дженеръл Атомикс“ Ричърдс бе „показал червено“.
През по-голямата част от следващите пет години той превозваше и товареше вестници, но и тук имаше все по-малко работа, докато накрая вестниците съвсем изчезнаха. Безплатната телевизия сложи окончателния край на печатания текст. Ричърдс започна да обикаля улиците. Гонеха го отвсякъде. От време на време го вземаха за един ден и това бе всичко.
Не обърна внимание на големите събития на десетилетието, тъй както невярващият в призраци не обръща внимание на разказите за тях. Не бе чул нищо за женското клане през 2019-а, докато жена му не му каза за него три седмици по-късно — двеста полицаи, въоръжени с автомати и високоволтови електрически палки, нападнали армията от жени, запътили се към югозападните хранителни складове. Шестдесет от жените били убити. Много малко знаеше и за употребата на нервно-паралитични газове в Средния изток. Но нищо не го впечатляваше. Протестът не водеше до никъде. Насилието не водеше до никъде. Светът беше
