Сякаш векове след първата пътна блокада Брейдли включи на по-ниска скорост и колата се наклони леко встрани, докато изкачваше спиралата на изходната рампа на магистралата. Ричърдс бавно примигна. Струваше му се, че ще повърне. За пръв път му прилошаваше в кола.
Преминаха през серия от завои, спускания и изкачвания на някакво голямо пътно разклонение. Пет минути по-късно вече се чуваше шумът от натоварен градски трафик. Ричърдс непрекъснато се опитваше да извърти тялото си в друго положение, но беше невъзможно. Накрая се отказа и неподвижен зачака всичко да свърши. Дясната му ръка, извита под тялото, беше заспала преди час. Сега я усещаше като парче дърво. Можеше да я докосне с върха на носа си, но усещаше единствено натиска върху носа. Завиха надясно, после продължиха направо, а малко по-късно отново завиха. Стомахът му се качи в гърлото, когато колата хлътна надолу по някакъв силен наклон. Ехтенето на цилиндрите му подсказа, че са в затворено помещение. Бяха стигнали гаража. Изпусна една неволна кратка въздишка на облекчение.
— Имаш ли жетон, приятел?
— Ето го.
— Пети вход.
— Благодаря.
Потеглиха надясно. Известно време се изкачваха, след това спряха, завиха пак надясно и веднага вляво. Брейдли изключи от скорост, после двигателят замря и колата меко легна върху бетона. Край на пътуването.
След малко се чу глухият звук от отваряне и затваряне на врата. Стъпките на Брейдли се приближиха до багажника и тънката ивица светлина изчезна, когато ключът влезе на мястото си.
— Вътре ли си, Бени?
— Не — изграчи той. — Изпусна ме на щатската граница. Отвори тая проклетия.
— След секунда. Сега наоколо е пусто. Твоята кола е паркирана до нас. От дясната страна. Можеш ли да излезеш бързо?
— Не знам.
— Трябва да се постараеш. Хайде!
Капакът на багажника рязко се вдигна и вътре нахлу полумракът на гаража. Ричърдс се изправи на една ръка, прехвърли единия си крак над ръба и не можа да помръдне по-нататък. Схванатото му тяло крещеше. Брейдли пое ръката му и го издърпа навън. Краката му се подгъваха. Брейдли го хвана под мишницата и наполовина го заведе, наполовина го избута до очукания зелен уинт. Отвори вратата до шофьора, напъха Ричърдс вътре и я затръшна. Миг по-късно и той се мушна в колата.
— Господи. Стигнахме. Стигнахме, братле.
— Да — каза Ричърдс. — Отново на «СТАРТ». Получаваш двеста долара от банката.
Пушеха, а цигарите светеха като очи в тъмнината. За известно време никой не проговори.
…междинно отчитане — минус 058…
— За малко ни се размина на първата блокада — каза Брейдли, докато Ричърдс масажираше ръката си и се опитваше да я съживи. Чувстваше я така, сякаш призрак бе забил ноктите си в нея. — Онова ченге за малко да вдигне капака.
Брейдли изпусна облак дим. Ричърдс мълчеше.
— Как си? — попита след малко Брейдли.
— Оправям се. Извади ми портфейла. Още не мога съвсем да раздвижа ръката си.
— По-късно. Сега трябва да ти обясня как с Рич сме нагласили нещата.
Ричърдс запали втора цигара от огънчето на първата. Изтръпналата му ръка бавно се отпускаше.
— Имаш запазена стая в хотел на Уинтроп стрийт. Името му е Уинтроп хаус. Звучи изискано, но всъщност не е. Регистрацията е на името на Огдън Граснър. Ще го запомниш ли?
— Да. Веднага ще ме разпознаят.
Брейдли се пресегна, взе една кутия от задната седалка и я пусна в скута на Ричърдс. Беше продълговата, кафява, завързана с канап. На Ричърдс му приличаше на онези кутии, в които ти изпращат взетия под наем костюм за абитуриентската вечер. Погледна въпросително Брейдли.
— Отвори го.
Върху някаква сгъната черна дреха лежаха чифт очила с дебели, много тъмносини стъкла. Ричърдс ги остави на таблото и извади дрехата. Беше свещеническо расо. Под него, на дъното на кутията, лежаха броеница, Библия и виолетов епитрахил.
— Свещеник?
— Точно така — отвърна Брейдли. — Още сега ще се преоблечеш. Ще ти помогна. На задната седалка има бастун. Ще се преструваш на не съвсем сляп, но много слабо виждащ човек. Блъскай се в разни неща. Дошъл си в Манчестър, за да присъстваш на среща на Съвета на църквите във връзка с употребата на наркотици. Разбра ли?
— Да — каза Ричърдс. Колебаеше се, хванал с пръсти копчето на ризата си. — Под това нещо панталони носят ли се?
Брейдли избухна в смях.
…междинно отчитане — минус 057…
Брейдли бързо говореше, докато караше из града.
— В куфара ти в багажника има кутия с етикети, готови за залепване. На тях пише: «След пет дни върнете пратката обратно до компания „Брикхил Манифакчъринг“, Манчестър, Ню Хемпшир“. Рич и едно друго момче ги отпечатаха на пресата на Стабърс на Боилдстън стрийт. Всеки ден ми изпращай с експресна поща записите си. Слагай лентите в кутия с една от тези лепенки. Аз ще ги пращам на Игрите от Бостън. За този номер никога няма да се сетят.
Колата спря до бордюра пред Уинтроп хаус.
— Ще я паркирам пак в автоматичния гараж. Не се опитвай да излезеш от Манчестър преди да си променил външния си вид. Трябва да бъдеш като хамелеон.
— Колко време, мислиш, че ще съм в безопасност тук? — попита Ричърдс.
Помисли си, че се е оставил изцяло в ръцете на Брейдли. Май вече не можеше да действа разумно сам. Чувстваше умствената умора като мирис на тялото — струваше му се, че я подушва.
— Резервацията ти е за една седмица. Може да е спокойно през цялото време. Може и да не е. Действай по инстинкт. В куфара има едно име и адрес. Наш човек в Портлънд, Мейн. Ще те скрият за ден- два. Ще ти струва пари, но е сигурно. Аз трябва да тръгвам. Това е петминутна зона. Време е за парите.
— Колко? — попита Ричърдс.
— Шестстотин.
— Глупости, това дори не покрива разходите.
— Покрива ги. Остава и малко и за семейството.
— Вземи хиляда.
— На теб ти трябват мангизите, приятел. Ъ-хъ.
Ричърдс го гледаше безпомощно.
— За Бога, Бр…
— Изпрати ни повече, ако успееш. Изпрати ни един милион. Това ще ни оправи.
— Мислиш ли, че бих могъл?
Брейдли се усмихна мило и тъжно. Не каза нищо.
— Тогава защо? Защо правиш толкова много? Разбирам защо не ме предаде. И аз не бих го направил. Но може да си вкарал в беля твоите хора.
— Това няма значение. Те знаят залога.
— Какъв е залогът?
— Танто за кукуригу, ето какъв. Но ако не държим на нашето си, свършени сме. Няма нужда да чакаме
