деветдесетия етаж на Телевизионните игри и ще хвана копелетата, които са ги измислили. Може би просто ще ги избия всичките.
— Не говори повече — Стейси изведнъж избухна. — Не говори повече за това.
В другата стая Каси спеше, упоена и умираща.
…междинно отчитане — минус 061…
Брейдли не бе посмял да пробие дупки в пода и Ричърдс се сви неудобно на кълбо с уста и нос, притиснати в малката светла ивица на ключалката на багажника. Брейдли бе махнал част от уплътненията и оттам влизаше още малко въздух.
Колата рязко се отдели от асфалта и Ричърдс удари главата си в капака. Брейдли му бе казал, че ще пътуват поне час и половина, като очакваше да ги спрат поне два пъти за проверка. Преди да затвори багажника, му бе дал един голям револвер с думите:
— Преглеждат основно всяка десета или дванадесета кола. Вдигат и задния капак, за да видят какво има вътре. Шансовете ни са добри — единадесет към едно. Ако не успеем, гръмни някоя свиня и това е.
Колата се издигаше и потъваше над изровените и напукани улици на града. Някакъв хлапак изкрещя и се чу ударът от хвърлено парче асфалт. После шумът от все по-оживения трафик се усили, започнаха да спират по-често, за да изчакват светофарите.
Ричърдс лежеше неподвижен, с дясната си ръка върху револвера. Мислеше си колко различен изглеждаше Брейдли в костюма на бандата — двуреден, строг, явно купен от Дилън стрийт, сив като цвета на бетонните стени на водохранилище. Довършваха го вратовръзката и една златна значка на Националната асоциация за подпомагане развитието на чернокожите. Брейдли се бе превърнал от опърпано гангстерче (бременните да се пазят; някои от наш’те момчета ще ви изядат зародишите) в сериозен чернокож бизнесмен, който знае точно какво иска.
— Добре изглеждаш — беше му казал Ричърдс с възхищение. — По дяволите, направо невероятно.
Майката се бе обадила:
— Слава Богу.
— Надявах се, че ще ти хареса превъплъщението. Сега съм областен мениджър на Рейгон Кемикълс. Въртим преуспяващ бизнес в този район. Хубав град е Бостън. Всички са толкова приятелски настроени.
Стейси бе избухнал в смях.
— Ти по-добре млъквай, чернилко! Иначе ще те накарам да се изтропаш в обувката си и да си го изядеш.
— Толкова добре го играеш, Брейдли — Стейси бе продължил да се киска, необезпокоен от заплахата. — Като истински си.
Колата зави надясно по гладка настилка. Започна да се спуска по спиралата на някаква входна рампа. Включваха се в 495-а магистрала или друго, странично шосе. Сякаш медни проводници с високо напрежение бяха пъхнати в краката му.
«Едно към единадесет. Не е лошо.» Колата се повдигна, набра скорост, Брейдли смени предавката, а после рязко намали и изключи.
Един силен глас, ужасяващо близък, повтаряше:
— Отбийте и спрете… пригответе книжката и регистрационния талон… отбийте и спрете… пригответе…
«Започна се. Започна се вече.»
«Търсят те под дърво и камък, човече.»
Достатъчно ли е това, за да проверяват багажника на всяка осма кола? Или всяка шеста? Или просто всяка?
Спряха. Очите на Ричърдс подскачаха в орбитите си като зайци в капан. Той стисна револвера.
…междинно отчитане — минус 060…
— Излезте от превозното средство, сър — каза отегчен заповеднически глас. — Шофьорската книжка и регистрационния талон, ако обичате.
Вратата се отвори и затвори. Двигателят приглушено боботеше и държеше колата на три сантиметра от настилката.
— …областен мениджър на Рейгон Кемикълс — Брейдли бе започнал представлението.
«Господи, какво ще стане, ако документите му не са наред? Ако Рейгон Кемикълс изобщо не съществува!»
Отвори се задната врата и някой започна да тършува по седалката. Ричърдс имаше чувството, че ченгето (или правителствен наемник) всеки момент ще допълзи в багажника.
Вратата се затръшна. Стъпки заобиколиха колата и спряха до задния капак. Ричърдс облиза устни и стисна още по-силно пистолета. Представяше си мъртви полицаи с ангелски лица и дебели сгърчени тела. Зачуди се дали ченгето ще го засипе с куршуми, когато вдигне капака на багажника и го види, легнал там като свит на кълбо саламандър. Зачуди се дали Брейдли ще хукне, дали ще се опита да избяга. Щеше да се напикае. Не го беше правил от дете, когато брат му го гъделичкаше, докато мехурът му не издържи. Ами да, мускулите му там долу вече се разхлабват. Ще забие куршума във вдлъбнатината между носа и челото на ченгето. Размазан мозък и парчета от разбития череп ще плиснат към небето като тънки весели знаменца. Ще остави още малко сираци. Да. Точно така. Знам, че Господ ме обича и мехурът ми не го отрича. Господи Боже, побърквам ли се вече? Шийла, толкова те обичам, а за колко ли време ще ти стигнат шест бона? Година може би, ако не те убият за тях. После пак на улицата, нагоре-надолу, покрай ъгъла, с разлюлени бедра и кокетна дамска чантичка. Хей, мистър, правя го с уста, чиста съм, момченце, ела, ще те науча…
Някой потупа с ръка капака. Ричърдс преглътна писъка си. Прах изпълваше ноздрите му и гъделичкаше гърлото му. Час по биология, на последния ред, драскащ инициалите си и тези на Шийла върху стария чин. «Кихането е рефлекторна функция на мускулите.» Така ще кихна, че ще ми хвръкне главата, но пак ще мога да забия куршума право в тиквата му и…
— Какво има в багажника, сър?
Безгрижният, малко отегчен глас на Брейдли:
— Резервен цилиндър, нещо не работи както трябва. Ключът е на таблото. Изчакайте, ще го донеса.
— Ако ми трябваше, щях да го поискам.
Отвори се другата задна врата. Затвори се.
— Тръгвайте.
— Пипай здраво, приятел. Дано го хванете.
— Тръгвай, мистър. Размърдай си задника.
Цилиндрите заработиха. Колата се повдигна и ускори. Още веднъж намали, но вероятно им дадоха знак да продължат — Брейдли включи на скорост и ускорението залепи Ричърдс за задната преграда на багажника. Дишаше с къси, уморени хрипове. Вече не му се кихаше.
…междинно отчитане — минус 059…
Пътуването му се струваше доста по-дълго от час и половина. Спряха ги още два патрула. Първия път изглежда беше обичайна проверка на документите, а на втория някакво ченге с провлачен говор и глас на бавноразвиващ се започна да обяснява на Брейдли как проклетите комуняги с моторите помагали на Ричърдс и на оня, другия тип. Лафлин още не бил убил никого, но се говорело, че изнасилил някаква жена в Топека.
След това единствените звуци бяха монотонното свистене на вятъра и писъкът на собствените му вдървени мускули. Ричърдс не заспа, но съсипаният му мозък най-накрая се предаде и потъна в някакво замаяно, полубудно състояние. Във въздушните коли, слава Богу, нямаше въглероден окис.
