— Да. Сега…
— Сега ме слушай. Не се обадих, за да ти разказвам живота си. Изпрати фотографи. Бързо. А разговора излъчи веднага. С предимство. Имам заложница. Името й е Амелия Уилямс. От… — той я погледна.
— Фалмът.
— От Фалмът. Искам чист път или ще я убия.
— Господи, надушвам Пулицър!
— Ами! Насрал си се в гащите, това надушваш — на Ричърдс започваше да му се вие свят. — Искам всички да знаят, че не съм сам. И щатските ченгета да разберат, че всички знаят. Трима от тях се опитаха да ни убият.
— Какво стана с ченгетата?
— Аз ги убих.
— И тримата? По дяволите! — Гласът, отдалечен от телефона, изкрещя: — Дики, включвай националната!
— Ще я убия, ако стрелят — каза Ричърдс, като едновременно се опитваше да звучи убедено и си припомняше старите гангстерски филми, които бе гледал като дете. — Ако искат да спасят момичето, по- добре да не ми пречат.
— Кога…
Ричърдс затвори и излезе от кабината.
— Помогни ми.
Тя го прихвана през кръста и се намръщи при вида на кръвта.
— Разбирате ли в какво се забърквате?
— Да.
— Това е лудост. Ще ви убият.
— Карай на север — изломоти той. — Просто карай на север.
Напъха се в колата, като едва дишаше. Светът на тласъци влизаше и излизаше от съзнанието му. Висока, фалшива музика кънтеше в ушите му. Жената подкара и излезе на пътя. Кръвта му беше изцапала спретнатата й зелена блуза. Старецът Джили отвори остъклената врата на магазина и насочи към тях един много стар «Полароид». Фотоапаратът изщрака, той нави лентата и зачака. На лицето му бяха изписани ужас, възбуда и удоволствие.
В далечината се чуваха сирените, усилващи се и приближаващи.
…междинно отчитане — минус 040…
Изминаха пет мили и хората започнаха да излизат пред къщите си, за да ги видят. Много от тях имаха фотоапарати и Ричърдс се успокои.
— Те стреляха по въздушните дюзи на онази блокада — каза тихо Амелия. — Беше грешка. Това беше. Грешка.
— Ако копелето се е целило в дюзите, когато улучи стъклото, мерникът на пистолета му трябва да е бил висок един метър.
— Беше грешка!
Навлизаха в жилищните райони на някакъв град — Ричърдс предположи, че е Роклънд. Летни къщи. Черни пътища, водещи към крайбрежни вили.
Трескави очи и жадни лица надничаха иззад дърветата. През разбитото предно стъкло се чуваше тихото бръмчене на камерите. Идиотско, налудничаво празнично настроение се усещаше във въздуха.
— Всичко, което тези хора искат да видят, е кръв — каза Ричърдс. — Колкото повече, толкова по-добре. Ако може, кръвта и на двама ни. Вярваш ли?
— Не!
— Поздравявам те тогава.
Възрастен мъж с посребряла коса, обут в индийски бермуди, изтича до пътя. Носеше голям фотоапарат с щръкнал нагоре, приличащ на кобра, обектив.
Започна да снима като побеснял, приклякваше и се навеждаше непрекъснато. Краката му бяха бели като рибешки корем. Ричърдс изведнъж избухна в смях, който накара Амелия да подскочи.
— Какво…
— Не е свалил капака на обектива. Забравил е да свали… — нов изблик задуши думите му.
Изкачиха нисък хълм и се спуснаха към скупчените постройки на Роклънд, а от двете страни на пътя се трупаха коли. Вероятно някога градът е бил живописно крайбрежно рибарско селище, пълно с мъже в жълти дъждобрани, които всяка сутрин излизат в морето в малки лодки, за да ловят хитрите раци. Ако е било така, било е отдавна. По главната редица се редяха дискотеки, барове и автоматични магазини. От хълмовете към улицата гледаха спретнатите къщи на средната класа, а отдолу, струпани по брега до вмирисаната вода, надничаха съборетините на бедняците. Морето на хоризонта беше непроменено. Блестеше синьо и вечно със своите игриви кръгчета и мрежи от светлина, окъпано в късното следобедно слънце.
Две полицейски коли бяха препречили пътя. Сините им светлини проблясваха без синхрон, накъсано и диво. На левия банкет беше спрял брониран автомобил, който ги следеше с късото си тъпо оръдие.
— Тук ще е краят — каза тихо Амелия почти със съжаление. — Трябва ли и аз да умра с вас?
— Спри на петдесет метра пред блокадата и прави, каквото ти казах преди — Ричърдс се свлече ниско в седалката. Нервен тик играеше по лицето му.
Тя спря и отвори вратата, но не се показа навън. Беше тихо като в гробница.
— Страх ме е — каза тя. — Моля ви. Много ме е страх.
— Няма да те застрелят. Има прекалено много хора. Те не убиват заложници, освен ако никой не ги гледа. Такива са правилата на играта.
Амелия го погледна за миг и на него му се прииска да могат да изпият чаша кафе заедно. Ще я слуша внимателно и ще разбърква истинска сметана в горещото кафе — купено от нея, разбира се. Могат да разговарят за социалното неравенство, за това как ти се смъкват чорапите винаги, когато носиш гумени ботуши, и за това колко е важно да бъдеш почтен.
— Хайде, мисис Уилямс — каза той с лека, напрегната ирония. — Очите на света ви гледат.
Тя се показа навън.
Шест полицейски коли и още една бронирана машина бяха спрели на десетина метра зад тях и блокираха пътя им назад.
«Сега единственият път е нагоре, към небето» — помисли си Ричърдс.
…междинно отчитане — минус 039…
— Казвам се Амелия Уилямс. Бенджамин Ричърдс ме държи като заложник. Ако не му осигурите свободно преминаване, ще ме убие.
За момент тишината беше толкова пълна, че Ричърдс успя да чуе далечното изсвирване на някакъв кораб. И след това — безполов, гърмящ, многократно усилен глас:
— ИСКАМЕ ДА РАЗГОВАРЯМЕ С БЕНДЖАМИН РИЧЪРДС.
— Не — бързо каза той.
— Той казва, че не иска.
— ИЗЛЕЗТЕ ОТ КОЛАТА, ГОСПОЖО.
— Ще ме убие — изкрещя диво тя, — не чувате ли? Там за малко не ни убиха. Той казва, че не ви пука кого ще застреляте. За Бога, вярно ли е това?
Един груб глас от тълпата изкрещя:
— Пуснете ги да минат!
— ИЗЛЕЗТЕ ОТ КОЛАТА ИЛИ ЩЕ СТРЕЛЯМЕ.
— Пуснете ги да минат! Пуснете ги да минат! — тълпата крещеше като публика от запалянковци на
