— В Дери сме — каза тя.
Улиците бяха почернели от народ. Хората стърчаха по покривите, струпваха се по балконите и верандите, опразнени от летните мебели. Ядяха сандвичи и печени пилета, които вадеха от мазни кошници.
— Има ли знаци за летището?
— Да. Следвам ги. Но там просто ще затворят вратите.
— И аз просто ще заплаша да те убия, ако не ги отворят.
— Самолет ли ще отвличате?
— Ще се опитам.
— Не можете.
— Сигурен съм, че си права.
Завиха надясно, после наляво. Мегафони непрекъснато призоваваха тълпата да се оттегли и да се разпръсне.
— Тя наистина ли ви е съпруга? Жената от снимките.
— Да. Казва се Шийла. Бебето ни, Кати, е на година и половина. Болно е от грип. Дано вече да е по- добре. Оттам тръгна всичко.
Ниско над колата се спусна хеликоптер. Сянката му на пътя пред тях приличаше на паяк. Многократно усилен глас заповяда на Ричърдс да пусне жената. Когато отлетя и отново можеха да говорят, тя каза:
— Жена ви прилича на скитница. Може да полага повече грижи за себе си.
— Снимката беше ретуширана — каза спокойно Ричърдс.
— Нима го правят?
— Правят го.
— Летището. Наближаваме.
— Вратите затворени ли са?
— Не мога да видя… но почакайте… отворени са, но входът е блокиран от един танк. Оръдието му сочи към нас.
— Спри на десетина метра от него.
Колата бавно пълзеше по четирилентовото шосе между паркирани полицейски автомобили и сред непрестанните крясъци и викове на тълпата. Над тях проблясна надпис «ЛЕТИЩЕ ВОЙТ». Жената виждаше оградата, която прекосяваше блатистото и сякаш негодно за нищо поле от двете страни на пътя. По-напред на един пешеходен остров имаше малка будка за информация и регистрация. Зад нея — главният вход на летището, блокиран от един танк А-62, чиито снаряди бяха с мощност четвърт мегатон. Още по-нататък асфалтирани алеи и разпръснати покрити паркинги водеха към терминалите, които скриваха от погледа пистите. Контролната кула се извисяваше над всичко като някой от марсианците на Хърбърт Уелс, а залязващото слънце се отразяваше в наклонените напред прозорци на върха и ги превръщаше в пламъци. Служители и пътници се бяха струпали пред най-близкия паркинг, където ги спираха други полицаи. Пулсиращ, тежък, оглушителен вой отекна в ушите им и Амелия видя един устремен нагоре «Локхийд Джи Ей Сюпърбърд», който излиташе от някоя от пистите зад главните сгради.
— РИЧЪРДС!
Тя подскочи и го погледна уплашено. Ричърдс с безразличие махна с ръка. «Всичко е наред, майче. Аз само умирам.»
— НЕ ТИ СЕ РАЗРЕШАВА ДА ВЛЕЗЕШ — предупреждаваше мощният глас. — ОСВОБОДИ ЖЕНАТА. ИЗЛЕЗ.
— Сега какво? — попита тя. — Нямаме избор. Ще чакат, докато излезете.
— Я да ги понатиснем още малко. Да видим дали ще се хванат. Покажи се навън. Кажи им, че съм ранен и почти обезумял. Кажи им, че искам да се предам на Военновъздушната полиция.
— Искате какво?
— Военновъздушната полиция не е нито щатска, нито федерална институция. Тя е международна според споразумението на ООН от 1995-а. Говореше се, че ако се предадеш на тях, ти дават амнистия. Нещо като свободния паркинг, когато играеш на монопол. Пълни измислици, разбира се. Предават те на Ловците, а Ловците те замъкват в дъното на обора.
Тя се намръщи.
— Но може да си помислят, че съм повярвал. Или съм си внушил, че е вярно. Хайде, кажи им.
Тя се показа през прозореца и Ричърдс се стегна. Ако щеше да има нещастен случай, който да отстрани Амелия Уилямс от играта, той щеше да стане сега. Главата и горната част на тялото й бяха точно на мерника на хиляда пушки. Едно натискане на един спусък и фарсът бързо щеше да приключи.
— Бенджамин Ричърдс иска да се предаде на Военновъздушната полиция. — Прострелян е на две места! — Погледна назад през рамото си и гласът й рязко разцепи тишината, изведнъж настъпила след излитането на поредния самолет. — Вече губи разсъдъка си и… Божичко, страх ме е… Моля ви… Моля ви… МОЛЯ ВИ.
Камерите записваха всичко, цяла Северна Америка и половината свят щеше да ги гледа на живо след секунди. Това беше добре. Много добре. Ричърдс усети как крайниците му се напрягат — отново бе започнал да се надява.
Настъпи кратка тишина. Зад будката за регистрация се съвещаваха.
— Много добре го направи — каза нежно Ричърдс.
Тя го погледна:
— Мислите, че е трудно да звуча изплашена? Каквото и да мислите, ние не играем заедно. Единственото, което искам, е да си отидете.
Ричърдс за пръв път забеляза колко съвършени бяха гърдите й под изцапаната с кръв блуза. Съвършени и прекрасни.
Изведнъж стържещ рев разтърси въздуха и тя силно изпищя.
— Танкът е — каза Ричърдс. — Всичко е наред.
— Движи се. Ще ни пуснат.
— РИЧЪРДС! ЩЕ СЕ ПРИДВИЖИТЕ КЪМ 16-И ПАРКИНГ. ТАМ ЩЕ ВИ ПОСРЕЩНЕ ВОЕННОВЪЗДУШНАТА ПОЛИЦИЯ, ЗА ДА ВИ АРЕСТУВА.
— Добре — тихо каза Ричърдс. — Тръгвай. Половин миля след входа спри.
— Ще ме убият заради вас — гласът й бе отчаян. — Просто искам да отида до тоалетната, а заради вас ще ме убият.
Въздушната възглавница повдигна колата на десет сантиметра от асфалта и тя тихо се плъзна напред. Ричърдс се сви в очакване на засада, когато преминаваха през портала, но не се случи нищо. Равната настилка на алеята извиваше към сградите на летището. Един голям знак със стрелка показваше, че това е пътят към ПАРКИНГИ 16–20.
Тук полицаите бяха приклекнали зад жълти преносими прикрития. Ричърдс знаеше, че при най-малкото подозрително движение ще надупчат колата.
— Сега спри.
Тя се подчини. Полицаите, веднага реагираха:
— РИЧЪРДС! НЕЗАБАВНО СЕ ПРИДВИЖЕТЕ КЪМ ПАРКИНГ 16.
— Кажи им, че искам мегафон. Да го оставят на пътя на тридесет метра пред колата.
Тя изкрещя съобщението му. Зачакаха. Малко по-късно мъж в синя униформа изтича на пътя и остави един електрически мегафон. Остана за момент на място, вероятно осъзнал, че го гледат петстотин милиона души, а след това отново се оттегли в анонимността на прикритието.
— Карай.
Допълзяха до мегафона и когато той се изравни с вратата на колата, Амелия я отвори и го издърпа вътре. Беше червено-бял. От едната му страна над нарисувана мълния изпъкваха релефните инициали на «Дженеръл Атомикс».
— О’кей. На какво разстояние сме от централната сграда?
Тя присви очи:
— Около четиристотин метра, струва ми се.
— А от Паркинг 16?
