Това е. Отивам си.
Отново изкрещя и светът мъчително се върна на мястото си. Не още. Не трябва.
Тръгна през коридорчето, а червата му висяха около него като въжета. Толкова са много. Удивително. Толкова кръгли, толкова стегнати, толкова плътно подредени.
Настъпи част от себе си и нещо в него се опъна. Взривът от болката беше невероятен, нечовешки, той изрева и опръска с кръвта си отсрещната стена. Изгуби равновесие и щеше да падне, ако стената не го беше спряла. В червата. Прострелян съм в червата.
ТРАК-ТРАК-ТРАК — отвърна полудял мозъкът му.
Остава още едно нещо.
Смяташе се, че да те застрелят в червата е най-лошо. Веднъж в почивката за ядене в полунощ бяха говорили за най-лошите начини да умреш — това беше, когато още работеше като чистач на двигатели. Здрави и жизнени, пълни с кръв и семена, те дъвчеха сандвичите си и сравняваха относителните преимущества на радиационното отравяне, замръзването, падането отвисоко, пребиването с тояги, удавянето. И някой беше споменал прострелването в корема. Май Харис. Дебелият, който пиеше бира, докато работеше, въпреки забраната.
— В корема боли — беше казал Харис. — Умираш бавно.
И всички се бяха съгласили и кимнали, без да познават Болката.
Ричърдс продължи по тесния коридор, като се подпираше и от двете страни. Покрай Донъхю. Покрай Фридмън и безвъзвратната му стоматологична операция. Започваше да не чувства ръцете си, но болката в корема (това, което беше коремът му) ставаше все по-силна. И въпреки всичко той се движеше и осакатеното му тяло се опитваше да изпълнява командите на лудия Наполеон, затворен в мозъка му.
Господи, нима това е краят на Рико?
Сякаш пламналият му мозък се обръщаше навътре и се самоизяждаше в последните си мигове.
Още. Едно. Нещо.
Падна върху тялото на Холоуей и изведнъж му се доспа. Да, ще дремне малко. Много е трудно да стане. Апи тихо бръмчи. Приспива доброто момче след рождения ден. Нани-на. Нани-на. Овчицата е на полянката, а кравата е в царевицата.
Ричърдс повдигна главата си — огромно усилие, главата му беше от стомана, от чугун, от олово — и погледна уредите за управление, които продължаваха да танцуват. Под него, зад стъклото, беше Хардинг. Твърде далеч. Спи дълбоко под сеното.
…междинно отчитане — минус 004…
От радиото разтревожено се обадиха:
— Си-едно-девет-осем-четири, обадете се. Много ниско летите. Обадете се.
— Да го духаш — прошепна Ричърдс.
Започна да пълзи напред. Нагоре-надолу вървяха педалите.
Напред-назад се поклащаха щурвалите. Нов взрив от болка го накара отново да изкрещи. Част от червата му се беше закачила под брадичката на Холоуей. Запълзя обратно. Освободи се. Запълзя отново. Ръцете му омекнаха и за момент остана с нос, забит в дебелия мек килим. После пак тръгна.
Сядането в креслото на Холоуей беше изкачването на Еверест.
…междинно отчитане — минус 003…
Ето го. Огромен, правоъгълен и извисяващ се в нощта. Черният му силует властваше над всичко. Луната го превръщаше в алабастър.
Съвсем леко бутна щурвала. Подът потъна наляво. Ричърдс едва се задържа на седалката. Дръпна щурвала обратно и подът потъна надясно. Хоризонтът диво се люлееше.
Сега педалите. Да. Така е по-добре.
Бутна предпазливо щурвала. Една стрелка на таблото пред очите му мигновено се премести от 650 на 500. Върна щурвала в предишното положение. Вече виждаше много зле. Едното му око беше почти ослепяло. Странно, че си отиваха едно по едно.
Отново бутна щурвала. Стори му се, че самолетът изведнъж загуби теглото си. Стрелката се плъзна към 500, към 350, към 250.
— Си-едно-девет-осем-четири — сега в гласа имаше паника. — Какво става? Обадете се.
— Кажи, момко — изграчи Ричърдс. — Бау! Бау!
…междинно отчитане — минус 002…
Големият самолет плуваше в нощта като ледена отломка, а под него Кооп сити приличаше на гигантска смачкана картонена кутия.
Приближаваше. Приближаваше към небостъргача на Игрите.
…междинно отчитане — минус 001…
Самолетът прелетя над Канала, сякаш направляван от Божията ръка, огромен, ревящ. Един наркоман вдигна поглед и помисли, че има халюцинации, последно видение от дрогата, дошло да го прибере от този свят, вероятно да го отведе в рая на „Дженеръл Атомикс“, където храната е безплатна и никой не работи.
Хората чуваха рева на двигателите, излизаха от вратите и извръщаха към небето лица като бледи пламъци. Стъклените витрини звънтяха и се чупеха. Едно ченге изпусна палката си и хвана с ръце главата си, крещеше и не можеше да се чуе.
Самолетът продължаваше да пада и сега се движеше над покривите като сребрист прилеп. Краят на едното му крило мина на четири метра от стената на небостъргача „Гламър“.
В цял Хардинг екраните на Безплатната телевизия побеляха от смущенията в ефира и хората ги гледаха тъпо, ужасено и невярващо.
Грохотът изпълни света.
Килиън вдигна очи от бюрото и погледна към прозореца, който заемаше цялата стена на стаята. Изгледа към града, от Южните квартали до крестънт, го нямаше. Приближаващият се „Локхийд Тритар“ заемаше целия прозорец. Светлините му блестяха и само за един миг, един кратък миг на пълна изненада, неверие и ужас Килиън видя втренчения в него Ричърдс. Лицето му беше в кръв, черните му очи горяха като очите на демон.
Ричърдс се усмихваше.
— Господи… — каза Килиън.
Не му стигна времето за повече.
…междинно отчитане — минус 000…
Леко наклонен настрани, самолетът се заби в седемдесетия етаж на Сградата на игрите. Една четвърт от резервоарите му беше все още пълна. Връхлетя със скорост малко над петстотин мили в час.
Експлозията беше ужасна. Освети нощното небе като гняв Божи и огнен дъжд се изсипа над кварталите.
Информация за текста
© 1982 Стивън Кинг
© Георги Генчев, превод от английски
