— Ричърдс — Килиън се наведе напред, без да се опитва да скрие напрежението си.
— Реших да приема.
Килиън се облегна назад. Усмихваха се само очите му.
— Много се радвам — каза той.
…междинно отчитане — минус 010…
— Господи — каза Ричърдс, застанал на прага на царството на пилотите.
Холоуей се обърна:
— Здрасти.
Говореше в микрофона на нещо, което наричаше „Радарна кула Детройт“. Дънинджър пиеше кафе. Никой не докосваше синхронизираните лостове, щурвали и педали за управление, но те непрекъснато се клатеха, въртяха и обръщаха, сякаш направлявани от призрачни ръце и крака. Блестяха светлини. Въртяха се стрелки на скали.
— Кой кара колата? — попита Ричърдс удивен.
— Апи.
— Апи?
— Автопилотът. Загря ли? Съкратено — Апи. — Дънинджър изведнъж се усмихна. — Добре дошъл в отбора, приятел. Много се радвам. Може да не повярваш, но някои от нас доста здраво ти стискаха палци.
Ричърдс кимна уклончиво. Холоуей се обади и наруши неловкото мълчание:
— Апи и на мен ми взима акъла. Дори и след двадесет години летене. Но е много сигурен. И много сложен. Сравнен с него, някой от по-старите модели би приличал на… ами на щайга за портокали до бюро „Чипъндейл“.
— Наистина ли? — Ричърдс гледаше в тъмнината отвън.
— Да. Вкарваш местоназначението и Апи поема всичко, направляван от радар. Пилотите са почти излишни, освен при излитане и кацане. И при аварии.
— Можете ли изобщо да направите нещо, ако има авария?
— Можем да се молим — каза Холоуей. Вероятно се опита да се пошегува, но в думите му имаше странна искреност, която остана да виси в кабината.
— Тези колела наистина ли управляват самолета?
— Само нагоре и надолу — отвърна Дънинджър. — Педалите го отклоняват настрани.
— Звучи като електронна игра.
— Малко по-сложно е — каза Холоуей. — Да речем, че просто трябва да се натискат повече копчета.
— Какво ще стане, ако Апи се побърка?
— Това не се случва — отвърна Дънинджър с усмивка. — Но ако стане, просто ще го изключим. Само че компютрите никога не грешат, приятелю.
Ричърдс искаше да излезе, но въртенето на щурвалите, малкото, сякаш незначително отклоняване на педалите и лостовете го задържаха. Холоуей и Дънинджър продължиха работата си. Нищо незначещи за него числа и фрази се смесваха с пращенето на радиостанцията.
След малко Холоуей се обърна и се изненада, че Ричърдс е още там. Усмихна се и посочи нещо в тъмнината.
— След малко ще видим Хардинг.
— Кога?
— След пет или шест минути.
По-късно, когато Холоуей отново извърна глава, Ричърдс си беше отишъл. Той каза на Дънинджър:
— Радвам се, че този човек се успокои. Имаше нещо призрачно в него.
Дънинджър гледаше надолу и зелената луминесцентна светлина къпеше лицето му.
— Той не хареса Апи, знаеш ли?
— Знам — каза Холоуей.
…междинно отчитане — минус 009…
Ричърдс тръгна назад по тесния коридор. Фридмън не го погледна. Нито пък Донъхю. Той влезе в помещението на стюардесите и спря. Миризмата на кафе беше силна и приятна. Наля си една чаша, добави сметана и седна на една от служебните седалки. От кафето в огнеупорната кана се вдигаше пара.
В хладилниците имаше всякакви изискани замразени ястия. Шкафът за алкохол беше пълен с миниатюрни шишенца. „Можеш хубаво да се натряскаш“ — помисли си Ричърдс. Отпи от кафето. Беше вкусно и силно. В огнеупорната кана на котлона тъмната течност вреше.
„Ето ме и мен“ — помисли си и отпи. Да, в това нямаше съмнение. Беше тук, седеше си и си пиеше.
Всички прибори бяха подредени. Мивката от неръждаема стомана блестеше като шлифовано стъкло. И, разбира се, огнеупорната кана, бълбукаща и димяща. Шийла винаги бе искала такава. Казваше, че може да се използва години.
Заплака.
Имаше малка тоалетна, където бяха клякали само дупета на стюардеси. Вратата беше полуотворена и той виждаше чистата синя дезинфекцирана вода в чинията. „Кензайте в изисканост и лукс на петнадесет хиляди метра височина.“
Пиеше кафето си, гледаше парата над каната и плачеше. Плачеше съвсем тихо, без глас. Сълзите и кафето му се свършиха едновременно.
Стана и остави чашата в мивката. Взе каната, като я държеше за кафявата пластмасова дръжка и внимателно изля кафето в канала. Мънички мехурчета от пара останаха по дебелото стъкло. Избърса очите си с ръкава и се върна в коридора. Влезе в кабинката на Донъхю, като държеше с една ръка каната.
— Искаш ли кафе? — попита Ричърдс.
— Не — отвърна кратко Донъхю, без да го погледне.
— Напротив — каза Ричърдс и с всичка сила стовари тежката кана върху наведената глава на Донъхю.
…междинно отчитане — минус 008…
Усилието отвори раната му за трети път, но каната не се счупи. Ричърдс се зачуди дали стъклото не е подсилено по някакъв начин, за да не се счупи, ако падне при случай на турбуленция. На каната се появи учудващо голямо петно кръв. Донъхю тихо падна върху картите си. Поточе кръв пресичаше, най-горната, стигаше до края на масата и капеше на пода.
— Всичко е наред, прието, Си-едно-девет-осем-четири — обади се весел глас от радиото.
Ричърдс все още държеше каната. По нея бяха полепнали сплетени кичури от косата на Донъхю. Пусна я, но тя не издрънча на пода. Дори тук имаше килим. Кръглата кана се затъркаля към краката му. Приличаше на примигващо кърваво око. Неканена, полицейската снимка на Кати в люлката отново изскочи в съзнанието му и той потрепера.
Повдигна натежалата мъртва глава на Донъхю и бръкна под синьото му яке. Пистолетът беше там. Готвеше се да пусне главата обратно върху масата, когато се сети за нещо друго. Дръпна я още назад. Челюстта на Донъхю увисна в някаква идиотска ухилена гримаса. Кръвта се стичаше в нея. Ричърдс избърса кръвта от едната ноздра и погледна в нея. Беше там — малък, много малък. Една блестяща мрежичка.
— Потвърдете разчетеното време на пристигане, Си-едно-девет-осем-четири — каза радиото.
— Хей, това ти ли си? — извика Фридмън от мястото си. — Донъхю…
Ричърдс излезе, накуцвайки от кабинката. Чувстваше се много слаб. Фридмън вдигна глава.
— Ще кажеш ли на Донъхю да си размърда задника и да потвърди…
Ричърдс го простреля точно над горната устна. Зъбите се разхвърчаха като от скъсаната огърлица на
