работа ще е да отиде в Кооп сити, където един час на улицата ще му е достатъчен, за да разбере всичко.
Били хулигани. Трима. (Или клиенти? Изведнъж му прималя. Шийла му се беше сторила малко потайна по телефона, сякаш криеща нещо…) Вероятно са били под въздействието на наркотици. Вероятно са направили някакво заплашително движение към Кати и Шийла се е опитала да защити дъщеря си. И двете са били убити с нож.
Ричърдс изведнъж дойде на себе си.
— Не ми говори глупости! Какво се е случило? Кажи ми какво се е случило! — той крещеше и Амелия се дръпна назад, скрила лице в шепите си.
— Нищо повече не мога да ти кажа. Жена ти е била намушкана повече от шестдесет пъти.
— Кати — механично произнесе Ричърдс.
Килиън сви вежди:
— Бен, искаш ли малко време, за да помислиш?
— Да. Да, наистина.
— Много, много съжалявам, приятелю. Кълна се в майка си, че нямаме нищо общо с това. Ние бихме ги отделили от теб, ако ти приемеше, без право да те виждат. Никой не работи за хората, които са избили семейството му. Знаем това.
— Трябва ми малко време.
— Като началник на Ловците — каза тихо Килиън — ти ще можеш да откриеш копелетата и да им го върнеш тъпкано. И на други като тях, на много други.
— Искам да помисля. Дочуване.
— Аз…
Ричърдс се пресегна, натисна копчето и екранът угасна. Седеше вдървен в креслото си. Ръцете му висяха между коленете. Самолетът глухо бучеше в тъмнината.
„Така — помисли си той. — Сега вече всичко е ясно. Всичко“.
…междинно отчитане — минус 012…
Измина един час.
Дойде време, каза тюленът, да си поговорим за много неща. За восък и за кораби. И дали прасетата имат криле.
Нови образи се втурнаха в съзнанието му. Стейси. Брейдли. Елтън Паракис с бебешкото си лице. Кошмарът на бягството. Последната клечка, която запалва вестниците в мазето. Ревът и писъкът на бензиновите автомобили. Автоматът, бълващ огън. Киселият глас на Лафлин. Онези две деца, младши агенти на Гестапо.
Защо пък не?
Никакви връзки сега и абсолютно никакви морални принципи. Как може моралът да има значение за човек, който е сам и без корен? Колко мъдър е бил Килиън, за да го разбере, за да му покаже кротко, внимателно и жестоко колко самотен е всъщност. Брейдли и замърсяването на въздуха изглеждаха далечни, нереални и незначителни. Филтрите. Да. Тогава въпросът за филтрите изглеждаше огромен и изключително важен. Вече не.
Бедните, които винаги ще бъдат с теб.
Вярно беше. Дори неговите възпроизводителни органи бяха доставили още месо за месомелачката. С течение на времето бедните ще се пригодят, ще мутират. След десет или двадесет хиляди години дробовете им ще изградят собствен пречистващ механизъм и те ще се надигнат, ще изтръгнат изкуствените филтри и ще гледат как собствениците им падат, ритат, гърчат се и умират, удавени в атмосферата, в която кислородът има незначителна роля, но какво общо имаше това с Ричърдс?
Ще има един тежък период, те ще го очакват, ще се подготвят. Ще има дори бунтове, въстания. Нови безплодни опити да се съобщи по телевизията за преднамереното отравяне на хора.
Може би. Те ще се погрижат за това. Ще се погрижат и за него в очакване на момента, когато той ще се грижи за тях. Инстинктивно чувстваше, че може да го направи. Дори предполагаше, че работата ще му се отдава. Те ще му помогнат. Ще го излекуват. Лекарства и доктори. Промяна на съзнанието.
После спокойствие.
Озлоблението му изчезна. Копнееше за спокойствие, както човекът в пустинята копнее за вода.
Амелия Уилямс тихо плачеше в креслото си дълго, след като всички сълзи отдавна би трябвало да са пресъхнали. Ричърдс се замисли разсеяно какво ще стане с нея. В сегашното й състояние едва ли можеха да я върнат при мъжа и семейството й. Тя просто не беше същата жена, която бе спряла на задължителния „Стоп“ с мисли за ястия, срещи, клубове и готвене в главата. Тя беше показала червено. Предполагаше, че съществуват лекарства и терапия, за да я излекуват. Точно определяне на причината за грешния избор на посока там, където пътят се разделя на две. Мрачен карнавал вътре в мозъка.
Изведнъж му се прииска да отиде при нея, да я успокои, да й каже, че съвсем не е съсипана, че два електрода ще я оправят веднага и ще се почувства по-добре и от преди.
Шийла. Кати.
Имената им непрекъснато нахлуваха и се повтаряха, кънтяха като камбани, като думи, изричани толкова често, че вече не означават нищо. Ако произнесеш двеста пъти името си, ще разбереш, че си никой. Не чувстваше мъка, а само неприятно раздразнение от това, че го победиха, че си изкара дробовете от бягане и в крайна сметка се оказа, че е пълен глупак. Спомни си за едно момче от училището, което се изправи, за да положи клетвата за вярност и гащите му се смъкнаха.
Двигателите на самолета продължаваха монотонно да бучат. Ричърдс се унесе в дрямка. Сега образите идваха и си отиваха мързеливо, виждаше цели случки, необагрени от никаква емоция.
Последната картина — цветна снимка в стандартен формат, направена от отегчен полицай, вероятно дъвчещ дъвка. Едно малко, изкормено и накълцано телце в детска люлка, прогизнала от кръв. Кръв по гипсовите стени и кончето на колелца, купено на безценица. Петна и потоци от кръв. Гъсто съсирена върху плюшеното мече с едно око. Ричърдс изведнъж се събуди, скочи и се изправи в креслото с уста, разтегната от неистов писък. Силата на дробовете му накара езикът да затрепери като платно на вятър. Всичко, всичко в салона за първа класа изведнъж стана ярко, крещящо, могъщо и ужасно. Истинско и контрастно като сензационен репортаж в новините. Както когато измъкваха Лафлин от онзи хангар в Топека например.
Подлудена, Амелия пищеше заедно с него, свита назад в креслото. Опитваше се да натъпче целия си юмрук в устата, а очите й бяха станали големи колкото напукани порцеланови топки за брава.
Донъхю връхлетя в салона и извади пистолет. Очите му бяха малки, черни и възбудени мъниста.
— Какво има? Маккоун?
— Не — сърцето на Ричърдс се бе успокоило точно колкото думите му да не звучат като вопли. — Лош сън. Момичето ми.
— Разбирам — очите на Донъхю се присвиха във фалшива гримаса на съчувствие.
Не знаеше да го прави добре. Сигурно цял живот щеше да си остане посредствен. Може пък и да се научи. Никой не знае. Навигаторът се обърна, за да излезе от салона.
— Донъхю?
Донъхю извърна глава.
— Бая те изплаших, нали?
— Не — каза той кратко и си тръгна. Вратът му беше буцест, а задникът в тясната униформа — хубав като на момиче.
— Мога да те изплаша повече. Мога да те заплаша, че ще извадя филтъра ти.
Донъхю излезе.
Ричърдс уморено затвори очи. Полицейската снимка отново се появи. Отвори ги. Затвори ги. Снимката я нямаше. Изчака и когато се убеди, че нищо няма да се появи отново (поне не веднага), пак ги отвори и включи екрана. Той блесна и показа лицето на Килиън.
…междинно отчитане — минус 011…
