— Млъквай — сряза го Ричърдс.
Изчака, докато ужасът го изпълни като мътна вода. Странно чувство за обреченост. Много го болеше. Раната му още кървеше, усещаше краката си немощни и много далеч от него. Не знаеше дали ще може да се изправи и да довърши тази игра на отгатване, когато дойде моментът. Изпъшка, наведе се напред и натисна копчето. "На екрана се появи ярка и контрастна картина. Лицето, което го изпълваше, беше много черно и много познато. Дан Килиън. Седеше зад махагоново бюро във форма на бъбрек с емблемата на игрите върху плота.
— Здрасти — каза нежно Ричърдс.
За малко не падна от седалката, когато Килиън се изправи, усмихна се и каза:
— Здравейте и вие, мистър Ричърдс.
…междинно отчитане — минус 017…
— Не мога да ви видя, но ви чувам. Съобщителната система на самолета е свързана с нас. Казаха ми, че сте ранен.
— Не е толкова страшно, колкото изглежда. Одрасках се в гората.
— О, да. Известното „Бягство в горите“. Боби Томисън снощи го възхваляваше в ефира. Заедно със сегашното ви приключение, разбира се. Утре мястото ще се изпълни с хора, които ще търсят парче от ризата ви или дори гилзи.
— Жалко. Там имаше зайци.
— Вие сте най-добрият участник, който сме имали. Чрез комбинацията от късмет и ум станахте наистина най-добрият. Достатъчно добър, за да ви направим едно предложение.
— Какво предложение? Публичен разстрел пред камерите?
— Отвличането на самолета беше много зрелищен трик, но и много глупав. Знаете ли защо? Защото за пръв път сте далеч от своите хора. Оставихте ги зад себе си, когато излетяхте. Не мислете за жената, която ви прикрива. Не мислете, че е ваша, дори тя да мисли така. Тя не е ваша. Там горе сме само ние. Мъртъв сте, Ричърдс. Най-после.
— Все ми го повтарят и аз все още дишам.
— През последните два часа дишате по изричната заповед на Федерацията на игрите. По моя заповед. Аз успях да се наложа и да утвърдя предложението, което искам да ви направя. Старата гвардия остро се противопостави — такова нещо не било правено, но аз ги убедих. Питахте кого ще убиете, ако се качите с автомат на последния етаж. Един от тези хора съм аз, Ричърдс. Това учудва ли ви?
— Ами да. Взех те за прислужника на сградата.
Килиън отметна глава и започна да се смее, но смехът му не беше искрен. Смееше се като човек, който е заложил твърде много и играе под голямо напрежение.
— Ето предложението, Ричърдс. Кацате в Хардинг. На летището ви чака кола на игрите. Привидно ще бъде изпълнена екзекуцията ви. После преминавате в нашия отбор.
Маккоун извика изумен:
— Черно копеле…
Амелия Уилямс изглеждаше смаяна.
— Браво — каза Ричърдс. — Знаех, че те бива, но това наистина е велико. От теб можеше да стане чуден търговец на стари автомобили, Килиън.
— Според Маккоун излъгах ли?
— Маккоун е добър артист. Представлението му на летището заслужава Наградата на академията.
Но нещо смущаваше Ричърдс. Когато изглеждаше, че Амелия ще се хвърли към динамита, Маккоун веднага я изпрати за кафе. Ловецът сякаш ненавиждаше Килиън, когато се обади преди малко. Всичко това не пасваше. Или напротив? Мозъкът му трескаво заработи.
— Може би си го измислил, без той да знае. Разчиташ на реакцията му, за да изглежда истинско.
— Вашият театър с динамита свърши, мистър Ричърдс. Ние знаем — знаем, че блъфирате. Но тук на бюрото ми има едно копче, което не е блъф. Едно малко червено копче. Двадесет секунди след като го натисна, самолетът ще бъде разкъсан от ракети „земя-въздух“ „Дайъмъндбек“ с ядрени бойни глави.
— Динамитът също не е блъф. — Но нещо се съсирваше в устата му. Вече не му вярваха.
— О, блъф е. Не можете да се качите на самолет „Джи Ей“ с пластичен експлозив. Не и преди да сте обезвредили алармените системи. Има четири отделни детектора на борда за защита от терористи. Пети беше монтиран в парашута, за който помолихте. Искам да ви кажа, че всички с интерес и вълнение следяхме датчиците на летището, когато се качихте. Бяхме решили, че в края на краищата сте намерили динамит. През цялото време действахте толкова уверено, че изглеждаше логично да ви повярваме. Облекчението ни беше далеч немалко, когато нито един датчик не помръдна. Мисля, че не сте имали възможност да обезвредите поне един от детекторите. Може изобщо да не сте се сетили до последния момент. Но това е без значение. Влошава положението ви, но…
Маккоун изведнъж се изправи зад Ричърдс и се усмихна:
— Сега. Сега ще ти пръсна главата, копеле.
Той насочи пистолета към слепоочието на Ричърдс.
…междинно отчитане — минус 016…
— Мъртъв си, ако го направиш — каза Килиън.
Маккоун се поколеба, отстъпи и зяпна екрана в недоумение. Лицето му отново се изкриви и сви. Устните му се сгърчиха в напразен опит да проговорят. Когато успяха, в шепота им кипеше ярост:
— Мога да го довърша. Сега. Веднага. Край на опасността.
— И сега си в безопасност, глупако — каза Килиън уморено. — Донъхю също можеше да го довърши, ако искахме това.
— Този човек е престъпник — гласът на Маккоун ставаше все по-силен. — Той уби полицейски служители. Извърши терористични действия, призоваваше към бунт, към анархия! Той… той публично унижи мен и институцията, която представлявам.
— Седни — каза Килиън и гласът беше студен като вакуума между планетите. — Време е да се сетиш кой ти плаща заплатата, ловецо.
— Ще стигна до президента с това — беснееше Маккоун. От устата му хвърчеше слюнка. — Ще береш памук, когато всичко свърши, чернилко. Гаден, безполезен, проклет кучи син.
— Хвърлете пистолета на пода, ако обичате — обади се нов глас.
Ричърдс се огледа изненадан. Беше Донъхю, навигаторът. Изглеждаше по-студен и по-убедителен от всякога. Брилянтинът по косата му блестеше на меката светлина в салона. Държеше автоматичен пистолет „Магнум/Спрингстън“, който бе насочен към Маккоун.
— Робърт Донъхю, старче. Съвет за контрол на игрите. Хвърлете го на пода.
…междинно отчитане — минус 015…
Маккоун го изгледа продължително и след това пистолетът тупна на дебелия килим.
— Ти…
— Мисля, че вече достатъчно се упражнихте в риторика — каза Донъхю. — Върнете се във втора класа и седнете като добро момче.
Маккоун, ръмжащ, отстъпи няколко крачки. На Ричърдс му заприлича на вампир, подгонен с кръст в стар филм. Когато излезе от салона, Донъхю подигравателно козирува с пистолета си и се усмихна.
— Той няма да ви безпокои повече.
— Пак ми приличаш на педераст — каза Ричърдс равно.
Малката усмивка се стопи. Донъхю го изгледа с неприязън и тръгна към пилотската кабина. Ричърдс се обърна към екрана. Откри, че пулсът му е останал съвсем нормален. Не се беше задъхал, краката му не бяха омекнали. Смъртта беше станала нещо обикновено.
— Там ли сте, Ричърдс?
