спектри. Бледозелена светлина от скали и въртящи се очи на радарни екрани.
Прихванахме го. Прихванахме самолета.
Камиони се тресяха по прашни пътища и огромни чинии се носеха в нощното небе. Безкрайни потоци електрони летяха на невидими прилепови криле. Отекващ гръм. На радарен екран лъчът осветяваше за миг една точка и тя продължаваше да се движи на юг зад стъклото, докато лъчът не я освети при следващата си обиколка.
Точно местоположение?
Седемстотин мили южно от Нюарк.
Над Нюарк не може. Също и над Южен Ню Йорк.
Правителството ли забранява?
Точно така.
Можехме да го гръмнем над Олбъни.
Кротко, приятелю.
Камионите трещяха по пустите улици на затворени градове. Хората надничаха зад завесите на прозорците с ужас и омраза в очите. Виеха в нощта като праисторически зверове.
Подгответе ракетите.
Чудовищни, мощни двигатели с рев изблъскват огромни конусовидни бетонни капаци по блестящи стоманени релси. Отдолу се показват кръгли шахти като входове за преизподнята. Във въздуха се издигат облаци от течен водород.
Следим го. Хванали сме го, Нюарк.
Разбрано. Не прекъсвайте връзката.
Заспалите пияници по тротоарите се събуждат объркани от трясъка на преминаващите камиони и гледат безмълвно ивиците небе над покривите на сградите. Очите им са мътни и жълти, устните — набръчкани линии. Старчески рефлекс задвижва ръцете им и те посягат към вестниците, за да се стоплят, но вестници няма — Безплатната телевизия е убила последните. Безплатната телевизия е царят. Алилуя. Богатите момчета пушат готини парчета. Жълтите очи забелязват високо в небето примигващи светлини. Червена, зелена, червена, зелена. Грохотът на камионите е заглъхнал, останало е лутащо се в бетонните каньони ехо, което напомня на удари от жестоки юмруци. Пияниците отново спят. Като кучета.
Хванахме го отново южно от Спрингфийлд.
До пет минути чакаме заповед.
От Хардинг?
Да.
Готов е. Не може да ни се изплъзне.
През цялото небе невидимите прилепови криле летят и чертаят блестяща мрежа над североизточния ъгъл на Америка. Компютри на „Дженеръл Атомикс“ безпогрешно контролират машините за смърт. Хиляди ракети бавно се обръщат и накланят, за да следят мигащите светлини в небето. Приличат на стоманени змии, пълни с убийствена отрова.
Ричърдс виждаше всичко това и в същото време продължаваше да следи полета. Раздвоението на мозъка му странно го успокояваше. Сигурно беше вид лудост. Кървавият му пръст без усилие следваше придвижването им на юг по картата. Южно от Спрингфийлд, западно от Хартфорд.
Следим го.
…междинно отчитане — минус 019…
— Мистър Ричърдс?
— Да.
— Летим над Нюарк, Ню Джърси.
— Да, виждам на картата. Холоуей?
Холоуей не отговори, но Ричърдс знаеше, че слуша.
— През цялото време сме на мушката, нали?
— Да.
Ричърдс погледна Маккоун:
— Предполагам, че се опитват да решат дали могат да се лишат от своята професионална хрътка в самолета. Ами ако решат, че могат? В крайна сметка единственото, което трябва да направят, е да си обучат нова.
Маккоун ръмжеше срещу него. Ричърдс си помисли, че това е съвсем несъзнателна реакция, която може да се проследи вероятно чак до прадедите му — неандерталците, които са се промъквали с големи камъни зад гърбовете на неприятелите си, вместо да се бият до смърт по почтения, но глупав начин.
— Кога ще излезем над ненаселени райони, капитане?
— Няма да излезем. Не и докато се движим само на юг. Но ще стигнем морето, след като преминем над петролните кладенци на Северна Каролина.
— На юг оттук всичко са предградия на Ню Йорк?
— Горе-долу.
— Благодаря.
Нюарк се беше проснал и разпилял под тях като шепа бижута, хвърлени небрежно в подплатената с черно кадифе кутия на някоя дама.
— Капитане?
— Да — гласът му беше уморен.
— Тръгнете на запад.
Маккоун подскочи като попарен. Гърлото на Амелия издаде някакъв изумен хълцащ звук.
— На запад? — попита Холоуей. За пръв път звучеше притеснен и уплашен. — Наистина ли искате това? На запад ще летим над доста пусти територии. Между Харисбърг и Питсбърг в Пенсилвания има само ферми. На изток от Кливлънд няма друг голям град.
— Вие ли измисляте стратегията ми, капитане?
— Не, аз…
— Запад — повтори твърдо Ричърдс.
Нюарк избяга встрани под тях.
— Ти си луд — каза Маккоун. — Ще ни взривят.
— С теб и още пет невинни човека на борда? В тази хуманна държава?
— Ще го изкарат грешка — отвърна грубо Маккоун. — Преднамерена грешка.
— Не гледаш ли правителствените предавания? — Ричърдс се усмихваше. — Ние не правим грешки. Не сме правили от 1950-а насам.
Мрак заемаше мястото на Нюарк.
— Вече не се смееш — каза Ричърдс.
…междинно отчитане — минус 018…
След около половин час Холоуей отново се обади по интеркома. Звучеше възбуден.
— Ричърдс, информираха ни от Хардинг, че искат да излъчат извънредно предаване за нас. От Федерацията на игрите. Мисля, че си заслужава да включите екрана.
— Благодаря.
Ричърдс посегна към екрана, за да го включи, но отдръпна ръката си, сякаш гърбът на предната седалка беше горящ. Обзе го странно усещане за вече изживян ужас. Имаше чувството, че ще почне отначало. Шийла със слабото си, съсипано лице. Миризмата на зеле от стаята на мисис Дженър. Блясъкът на игрите. „Бъхтене за пари“. „Плувай с крокодилите“. Писъците на Кати. Никога няма да има друго дете, дори и да може да върне всичко в самото начало и да го зачеркне. Дори за Кати шансовете бяха невероятно малки.
— Включи го — каза Маккоун. — Може да ни… да ти предложат нещо.
