— И тъй, виждате…
Ричърдс изведнъж се сепна. Този човек го хипнотизираше. Минутите летяха, а от Ню Йорк идваше хеликоптер с три ампули «Раздрусай ме и ще си кажа» (а щом Маккоун беше казал четиридесет, това означаваше двадесет минути) и Ричърдс си стоеше тук и слушаше омайната му песен. «Господи, той наистина е чудовище!»
— Слушай ме — Ричърдс грубо го прекъсна. — И когато я инжектирате, тя пак ще повтаря същото. Динамитът е в мен. Зацепваш ли? — той впи поглед в Маккоун и тръгна напред. — Довиждане, говняр!
Маккоун се дръпна встрани и Ричърдс го подмина, без да го погледне. Ръкавите им се докоснаха.
— Бяха ми казали колко силно трябва да се дръпне халката, за да е наполовина изтеглен спусъкът. Мисля, че съм улучил. Решавай какво ще правиш.
С удоволствие чу ускореното дишане на Маккоун.
— Ричърдс?
Вече на стълбите, той обърна поглед назад. Маккоун го гледаше отдолу и позлатените ръбове на очилата му проблясваха.
— Когато излетиш, ще те свалим с ракета «земя-въздух». Версията за пред публиката ще бъде, че Ричърдс е станал малко нервен на спусъка. Почивай в мир.
— Но вие няма да го направите.
— Защо?
Ричърдс се усмихна и отвърна:
— Ще летим ниско над гъсто населени райони. Към петте килограма динамит прибави още двадесет резервоара с гориво и ще се получи много, много мощен взрив. Прекалено мощен. Щяхте да го направите, ако можехте да си го позволите, но не можете — Ричърдс замълча за миг. — Толкова сте ми умнички. Нали се сетихте, че ще ми трябва парашут?
— О, да — спокойно каза Маккоун. — Той е в предния салон. Но това е толкова изтъркано, Ричърдс. Нямаш ли друга хитрина в торбата?
— Не сте толкова тъпи, че да ме изпързаляте с парашута, нали?
— О, не. Много лесно се забелязва. А и ти ще можеш да дръпнеш този несъществуващ спусък точно преди да скочиш, предполагам. Доста ефектно.
— Довиждане, дребосък.
— Довиждане, Ричърдс. И приятно пътуване — той се засмя. — Да, много добре играеш. Затова ще ти покажа още една карта. Само една. Няма да действаме, преди да е дошъл каногинът. Напълно прав си за ракетата. Засега е само блъф. Но аз мога да си позволя да чакам. Разбираш ли, никога не греша. Никога. И знам, че блъфираш. Затова можем да си позволим да чакаме. Но аз ви задържам, мистър Ричърдс… — Маккоун махна с ръка.
— До скоро виждане — каза Ричърдс, но не достатъчно силно, за да го чуе Маккоун. После се усмихна.
…междинно отчитане — минус 029…
Салонът за първа класа бе дълъг, а редиците седалки — разделени от две пътеки. Облицован беше в ламперия от истинска секвоя. Мек виненочервен килим, сякаш метри дълбок, покриваше пода. На преградата между салона и помещението на стюардесите имаше екран. Голямата раница на парашута бе оставена в креслото с номер 100. Ричърдс го потупа леко и влезе в отделението на стюардесите. Някой дори беше сложил кафе. Мина през втора врата и късия коридор след нея и се оказа в пилотската кабина. Вдясно от него радистът — около тридесетгодишен мъж с хубаво лице, погледна Ричърдс и отново се зае с апаратурата си. Малко по-напред вляво навигаторът седеше пред своите скали, екрани и целулоидни карти.
— Човекът, който ще убие всички ни, идва — каза той в ларингофона, като гледаше студено Ричърдс.
Ричърдс замълча. В края на краищата човекът беше почти прав. Накуцвайки, той отиде в предния край на кабината.
Капитанът беше около петдесетгодишен, старо куче със зачервен от пиене нос и ясните, проницателни очи на човек, който е много далеч от алкохолизма. Вторият пилот беше десетина години по-млад, с лъскава буйна червена коса, която се спускаше изпод шапката му.
— Здравейте, мистър Ричърдс — каза капитанът. Погледна първо издутия му джоб, преди да вдигне поглед към очите му. — Аз съм капитан Дан Холоуей. Това е моят втори пилот Уейн Дънинджър.
— Като се вземат предвид обстоятелствата, не ми е много приятно да се запознаем — каза Дънинджър.
Ричърдс сви устни:
— В същия дух, позволете ми да добавя, че не ми е особено приятно да съм тук. Капитан Холоуей, вие сте в постоянна връзка с Маккоун, нали?
— Така е. Чрез Кипи Фридмън, четвъртия член на екипажа.
— Дайте ми нещо, по което да говоря.
Холоуей много внимателно му подаде микрофон.
— Продължавайте с подготовката за полета. Пет минути.
— Искате ли да блокираме задната врата на товарния отсек? — попита нетърпеливо Дънинджър.
— Карайте както обикновено — отвърна студено Ричърдс.
Беше време да свършва, да направи последния залог. Главата му пламтеше от напрежение. Чувстваше, че всеки момент може да изгуби съзнание. «Плащам и отгоре». Такава беше играта. «Сега вече ще бъде много отгоре, Маккоун.»
— Мистър Фридмън?
— Да.
— Говори Ричърдс. Дайте ми Маккоун.
Половин минута тишина. Холоуей и Дънинджър вече не го гледаха. Подготвяха самолета, следяха скалите на уредите, проверяваха налягания, задкрилки, врати, натискаха копчета. Големите турбини отново зареваха, но този път звукът беше по-силен, пронизителен. Когато най-накрая се чу гласът на Маккоун, той звучеше немощен на фона на жестокия шум отвън.
— Маккоун.
— Хайде, боклук. Ти и жената ще се повозите. Ще ви чакам на вратата след три минути. Ако ви няма, дърпам спусъка.
Дънинджър се скова в креслото си, сякаш го бяха застреляли. Когато отново започна да брои в микрофона, гласът му бе треперещ и ужасен.
«Ако имат смелост, сега ще ме довършат. Това, че извиках и жената, издава всичко. Ако имат смелост.»
Ричърдс зачака. Един часовник отекваше в главата му.
…междинно отчитане — минус 028…
Когато Маккоун отново се обади, гласът му беше чужд, рязък. От страх? Може би. Сърцето на Ричърдс се обърна в гърдите му. Може би ще мине. Може би.
— Лъжеш, Ричърдс. Няма…
— Слушай ме! И докато слушаш, не забравяй, че всеки радиолюбител в радиус от шестдесет мили чува този разговор. За него ще научат много хора, дребосък. Вече не работиш зад кулисите. Вече си на голямата сцена. Идваш с мен, защото няма да имаш куража да играеш двойна игра, ако знаеш, че това ще ти струва живота. А жената идва, защото знае, къде отивам.
«Слабо. Притисни го по-силно. Не му разрешавай да мисли.»
— Дори да ти е писано да оживееш, когато всичко свърши с дърпането на спусъка, ти няма да си намериш работа дори като продавач на ябълки. — Напрегнат, Ричърдс трескаво мачкаше чантата в джоба
