— МАККОУН?
— ДА.
— ИЗПРАЩАМ ВИ ЖЕНАТА. ТЯ ВИДЯ ДИНАМИТА — Амелия го погледна, вцепенена от ужас. — В ТОВА ВРЕМЕ ПО-ДОБРЕ СЕ ЗАДЕЙСТВАЙТЕ. ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТ МИНУТИ. НЕ БЛЪФИРАМ, ЗАДНИК ТАКЪВ. САМО ЕДИН КУРШУМ И ВСИЧКИ ОТИВАМЕ В ПЪКЪЛА.
— Не — прошепна тя. Гледаше го, зяпнала и невярваща. — Не можете да мислите, че ще излъжа заради вас.
— Ако не го направиш, мъртъв съм. Ранен съм, съсипан съм и едва говоря, но знам, че това е най- добрият начин. Слушай сега. Динакорът е бял и твърд, малко мазен при докосване. Прилича…
— Не, не! Не! — тя запуши ушите си.
— Прилича на сапун, но много твърд. Сега ще ти опиша взривателя…
Тя се разплака:
— Не мога, не виждате ли? Имам свой граждански дълг. Съзнание. Имам…
— Да, могат да открият, че лъжеш. Само че няма. Защото ако ме прикриваш, те ще ми се подчиняват. И ще отлетя като птичка.
— Не мога.
— РИЧЪРДС, ОСВОБОДИ ЖЕНАТА!
— Пръстенът на взривителя е златист. Около пет сантиметра в диаметър. Прилича на халка за ключове. Прикрепен е към метална пръчка, която прилича на автоматичен молив. Към нея пък е прикрепен спусъкът. Спусъкът прилича на гумичката на молива.
Тя се клатеше напред-назад и хлипаше. Беше хванала с ръце бузите си и ги мачкаше, сякаш бяха от тесто.
— Казах им, че съм го издърпал до половината. Това значи, че си успяла да видиш едно малко зъбче точно над повърхността на динамита. Разбра ли?
Тя не отговори. Плачеше и се поклащаше в седалката си.
— Сигурен съм, че си разбрала — каза меко Ричърдс. — Ти си умно момиче, нали?
— Няма да излъжа.
— Ако те попитат за още нещо, не знаеш. Не разбираш. Не си видяла, била си прекалено уплашена. Освен едно — пръстът ми е бил в халката още от първата блокада. Не си знаела какво е, но то е било непрекъснато в ръката ми.
— По-добре ме убийте веднага.
— Тръгвай. Излизай от колата.
Тя го погледна. Лицето й се тресеше в конвулсии. Устата й се отваряше и затваряше, очите й представляваха огромни черни дупки. Красивата, самоуверена жена с тъмни очила бе изчезнала. Ричърдс се зачуди дали някога отново ще се появи. Едва ли. Поне не напълно.
— Тръгвай! Тръгвай!
— Аз… Аз… О, Господи…
Тя натисна вратата и излезе, олюлявайки се. Закрепи се на крака и се затича. Косата й се развяваше зад нея и тя изглеждаше прекрасна и божествена, докато бягаше, обляна в светлината от милион светкавици.
Пробляснаха карабини, заредени и готови за стрелба. Свалиха ги, когато тълпата я погълна. Ричърдс рискува и показа очите си през прозореца на вратата, но не видя нищо.
Отпусна се в седалката, погледна часовника си и зачака развръзката.
…междинно отчитане — минус 033…
Червената секундна стрелка направи два кръга. После още два. И още два.
— РИЧЪРДС!
Той вдигна мегафона:
— СЕДЕМДЕСЕТ И СЕДЕМ МИНУТИ, МАККОУН.
Ще играе докрай. Това е единственият изход. До момента, в който Маккоун даде заповед за стрелба. Ще бъде бързо. И като че ли вече няма никакво значение.
Дълга, безкрайна пауза. После:
— ТРЯБВА НИ ОЩЕ ВРЕМЕ, РИЧЪРДС. ПОНЕ ТРИ ЧАСА. НА ТОВА ЛЕТИЩЕ НЯМА «ЛОКХИЙД» ИЛИ «ДЕЛТА». ЩЕ ТРЯБВА ДА ПРИЗЕМИМ НЯКОЙ.
Беше го направила. Всемогъщи Боже! Жената бе погледнала в бездната и продължила пътя си. Не беше паднала. Не се беше дръпнала назад. Удивително! Те, разбира се, не й вярваха. Работата им беше да не вярват на никого за нищо. Точно сега сигурно я вкарваха в някоя малка стая в един от терминалите, където я чакат дванадесет избрани човека на Маккоун. И когато тя влезе, разпитът ще започне. «Разбира се, че сте съсипана, мисис Уилямс, но съвсем малко ни помогнете… бихте ли повторили още веднъж… едно малко нещо ни смущава тук… сигурна ли сте, че не беше обратното… как разбрахте… къде… и какво каза той тогава…»
Значи трябваше да печелят време. Да го залъгват с едно или друго оправдание. Имаме проблем с горивото, трябва ни още време. Няма готов екипаж, трябва ни още време. Една краставичка лети над писта нула-седем, трябва ни още време. И не сме успели да я пречупим. Още не е признала, че мощният ти експлозив е една кожена чанта, напълнена с кърпички, портфейл, козметика и кредитни карти. Трябва ни още време.
Още не сме готови да те убием, трябва ни още време.
— РИЧЪРДС?
— СЛУШАЙТЕ МЕ. ОСТАВАТ ВИ СЕДЕМДЕСЕТ И ТРИ МИНУТИ. ПОСЛЕ ВСИЧКО ОТИВА ПО ДЯВОЛИТЕ.
Не последва отговор. Зрителите бяха започнали да се връщат въпреки сянката на Армагедон. Очите им бяха големи, влажни и възбудени. Бяха извадили и насочили към колата електрически фенери, които я обливаха в светлина и отблясъци по ръбовете на разбитото стъкло.
Ричърдс се опита да си представи малката стая, в която щяха да я държат и да я разпитват, но не можа. Журналисти, разбира се, нямаше да допуснат. Ловците на Маккоун щяха да се опитат да я изплашат до смърт и, естествено, щяха да успеят. Но колко щяха да си позволят с жена, която не е от гетата на бедните, където хората нямат лица? Наркотици. Ричърдс знаеше, че съществуват такива наркотици, които биха накарали индианец да изпее целия си живот като детенце. Наркотици, които биха накарали изповедник да разкаже признанията на покаялите се като стенографска машина.
Малко насилие? Новите електрошокови палки, които свършиха такава добра работа при бунтовете в Сиатъл през 2005-а? Или само непрестанно бомбардиране с въпроси?
Мислите му бяха безплодни, но той не можеше да ги спре и или да ги заглуши. Зад терминалите безпогрешно различи шум от загряването на пътнически «Локхийд». Неговата птичка. Звукът идваше на все по-силни вълни. Когато изведнъж заглъхна, той разбра, че е започнало зареждането. Двадесет минути, ако побързат. Ричърдс не мислеше, че ще бързат.
Така. Ето, че започваме. Всички карти са на масата, без една.
«Маккоун? Маккоун, успя ли да надникнеш вече? Успя ли да влезеш в мозъка й?»
Сенките по асфалта се издължаваха. Всички чакаха.
…междинно отчитане — минус 032…
Ричърдс откри, че старото клише е измислица. Времето не беше спряло. В някои отношения би било по- добре, ако е така. Би се надявал по-дълго.
Усиленият глас два пъти му съобщаваше, че лъже. Отговори им, че ако наистина мислят така, могат да започнат, както си знаят. Пет минути по-късно му казаха, че задкрилките на самолета били замръзнали и трябвало да започват зареждането на друг самолет. Ричърдс им отвърна, че това няма значение, стига да приключат в уговореното време.
Минутите пълзяха. Още двадесет и шест, двадесет и пет, двадесет и две, двадесет, осемнадесет,
