петнадесет. «Господи, още не се е предала, може би…» Отново вой на двигатели, когато екипажът започна подготовката на самолета. Десет минути. Осем минути.
— РИЧЪРДС?
— ДА.
— ПРОСТО НИ ТРЯБВА ОЩЕ МАЛКО ВРЕМЕ. ЗАДКРИЛКИТЕ СА ЗАМРЪЗНАЛИ. ЩЕ ГИ ЗАЛЕЕМ С ТЕЧЕН ВОДОРОД, НО НИ ТРЯБВА ОЩЕ ВРЕМЕ.
— ИМАТЕ ВРЕМЕ. СЕДЕМ МИНУТИ. СЛЕД ТОВА ТРЪГВАМ КЪМ ПИСТАТА ПРЕЗ СЛУЖЕБНИЯ ВХОД. ЩЕ КАРАМ С ЕДНА РЪКА. ДРУГАТА ЩЕ Е НА ВЗРИВИТЕЛЯ. ВСИЧКИ ВРАТИ ДА БЪДАТ ОТВОРЕНИ. И НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ, ЧЕ НЕПРЕКЪСНАТО ЩЕ СЕ ПРИБЛИЖАВАМ КЪМ РЕЗЕРВОАРИТЕ С ГОРИВО.
— ТИ СЯКАШ НЕ РАЗБИРАШ, ЧЕ…
— СВЪРШИХ, ПРИЯТЕЛИ. ШЕСТ МИНУТИ.
Секундната стрелка продължи своите неизменни кръгове. Три минути. Две. Една. За последен път ще се опитат да измъкнат истината в малката стая, която не можеше да си представи. Опита се да си припомни образа на Амелия и не успя. Виждаше едно странно лице, съставено от тези на Стейси, Брейдли, Елтън, Вирджиния Паракис и момчето с кучето. Спомняше си само, че Амелия беше красива и нежна по онзи кукленски начин, по който всички жени могат да бъдат благодарение на козметиката на Макс Фактър, Ревлон и пластичните хирурзи, които те променят, изглаждат и изчистват. Нежна. Нежна.
Но твърда някъде дълбоко в себе си. Къде се научи да бъдеш твърда? Колко ще издържиш? Дали не проваляш вече играта?
Нещо топло потече по брадата му и той откри, че на няколко пъти жестоко е прехапвал устната си. Разсеяно избърса кръвта и на ръкава му остана едно тъмно петно, приличащо на голяма сълза. Включи на скорост, колата покорно заработи и се повдигна.
— РИЧЪРДС, АКО КОЛАТА ТРЪГНЕ, ЩЕ СТРЕЛЯМЕ! ЖЕНАТА ПРОГОВОРИ.
Никой не стреля. Номерът им беше изтъркан.
…междинно отчитане — минус 031…
Служебната рампа описваше висок свод покрай стъклената футуристична сграда на северния терминал. Ченгета с палки, сълзотворен газ и тежко въоръжение бяха застанали от двете страни на пътя. Лицата им бяха празни, глупави, униформени. Ричърдс караше бавно, вече изправен, и те го гледаха с безсилен и тъп ужас. По същия начин би гледала кравата, ако полуделият фермер легне на пода на обора и започне да крещи и да рита с крака.
Вратата към зоната за обслужване (ВНИМАНИЕ — СЛУЖЕБЕН ВХОД — ЗАБРАНЕНО ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА — ЗАБРАНЕНО ПУШЕНЕТО) беше отворена и Ричърдс продължи спокойно, подминавайки редици цистерни с керосин и малки частни самолети, повдигнати на стоманени подпори. Зад тях беше пистата за маневриране — широка ивица почернял от машинно масло бетон с многобройни разклонения. Там го чакаше самолетът — голям бял «Джъмбо» с дванадесет ръмжащи турбини. Пистите се простираха напред, прави и светли в сгъстяващия се мрак и сякаш се събираха в една далечна точка на хоризонта. Четирима мъже в комбинезони тъкмо поставяха подвижната стълба на самолета. На Ричърдс тя му се стори като стълба към гилотината. И сякаш за да довърши представата, екзекуторът излезе от сянката, която хвърляше машината. Евън Маккоун.
Ричърдс го гледаше с любопитството на човек, който вижда за пръв път някоя знаменитост. Независимо колко често си я гледал по екраните, не можеш да повярваш, че наистина съществува, докато не я срещнеш на живо. Тогава реалността започва да прилича на халюцинация, сякаш обектът няма право да съществува отделно от представата за него.
Беше дребен мъж, носеше очила без рамки и под добре скроения му костюм вече се очертаваше малко шкембе. Говореше се, че Маккоун носи обувки с високи токове, но те не се забелязваха. В ревера му бе забодена малка значка. Като цяло съвсем не приличаше на чудовището, наследило страховитите ЦРУ и ФБР. На човека, усвоил техниките на черната кола в нощта, на гумената палка, на подвеждащите въпроси. На човека, овладял целия спектър на страха.
— Бен Ричърдс? — Не използваше мегафон и гласът му звучеше нежно и изтънчено, без да бъде женствен.
— Да.
— Имам пълномощно от Федерацията на игрите, орган на комисията по комуникациите, за твоето арестуване и елиминиране. Ще му се подчиниш ли?
— Да развея ли бялото знаме?
— О, не — Маккоун звучеше доволен. — Вече сме се погрижили за формалностите. Аз вярвам във формалностите. А ти? Не, разбира се, че не вярваш. Ти беше много необичаен състезател. Затова си все още жив. Знаеш ли, че преди два часа счупи досегашния рекорд на «Бягащият човек» от осем дни и пет часа? Разбира се, че не знаеш. Но е така. Да. И бягството ти от Младежката християнска организация в Бостън. Изключително! Разбрах, че индексът Нилсън на програмата се е качил с дванадесет точки.
— Прекрасно.
— Разбира се, ние почти те хванахме по време на портлъндската ти авантюра. Нямахме късмет. С последния си дъх Паракис се закле, че си се качил на кораб в Оубърн. Повярвахме му. Толкова приличаше на малък подплашен човечец.
— Толкова… — тихо повтори Ричърдс.
— Но последната част от представлението ти беше просто блестяща. Поздравявам те. Донякъде почти съжалявам, че играта трябва да свърши. Предполагам, че никога няма да се изправя срещу по-находчив участник.
— Колко жалко.
— Свърши. Знаеш го. Жената се пречупи. Инжектирахме й натриев пентонал. Старо, но надеждно средство — Маккоун извади малък пистолет. — Излезте, мистър Ричърдс. Ще ви направя най-големия комплимент. Ще го направя тук, където никой не може да го заснеме. Ще се срещнете със смъртта в относително уединение.
— Приготви се за ада тогава — усмихна се Ричърдс.
Отвори вратата и излезе. Двамата мъже се изправиха един срещу друг върху пустия бетон на пистата за маневриране.
…междинно отчитане — минус 030…
Маккоун пръв наруши тишината. Отметна назад главата си и се разсмя. Смехът му също беше мек и изискан.
— О, Ричърдс, толкова си добър. Съвършен! Искрено те поздравявам. Жената не се е предала. Упорито твърди, че издутината, която виждам в джоба ти, е динамит. Не можем да използваме натриевия препарат, защото оставя ясни следи. Една електроенцефалограма и тайната ще излезе наяве. В момента ни изпращат три ампули «Каногин» от Ню Йорк. Не оставя никакви следи. Очакваме ги след около четиридесет минути. Уви, много късно, за да те спрем. А тя наистина лъже. Това е очевидно. Ако ме извиниш за това, което твоите приятели наричат елитизъм, бих споделил наблюдението си, че средната класа лъже добре само за секс. Може ли да споделя и едно друго наблюдение? Може, разбира се. — Маккоун се усмихна. — Предполагам, че в джоба си държиш чантата й. Тя дойде при нас без чанта, въпреки че е била излязла на покупки. Доста наблюдателни сме. Какво е станало с чантата й, ако тя не е в джоба ти, Ричърдс?
Той не се поддаде.
— Застреляй ме, щом си сигурен.
Маккоун разтвори със съжаление ръце:
— Как бих искал! Но никой не може да си играе с човешкия живот, дори когато шансовете са петдесет към едно в негова полза. Много прилича на руска рулетка. Но човешкият живот е свещен. Правителството — нашето правителство — се съобразява с това. Ние сме хуманни.
— О, да — Ричърдс се усмихна тъжно.
Маккоун примигна.
