трябва да заместите стюардесата на този полет.
Тя се повдигна, без да погледне никого.
— Къде?
— Направо — каза меко Маккоун. — Само направо. — Той беше внимателен, някак смутено примигваше с очи и беше готов да се хвърли към нея в момента, в който тя посегне към Ричърдс.
Тя тръгна по пътеката, без да се обръща назад. Маккоун погледна Ричърдс и каза:
— Ще се откажеш ли, ако ти обещая амнистия, приятел?
— „Приятел“. Тази дума звучи наистина мазно в устата ти! — Ричърдс сви свободната си ръка и я погледна. Беше набраздена от малки поточета засъхнала кръв, издрана от бягството му през горите на Южен Мейн. — Наистина мазно. Звучи като две кила тлъсти хамбургери в печката. Само това можеш да намериш в магазините на Кооп сити — той погледна добре прикритото шкембе на Маккоун. — А това това май е направено от крехко месце. А и кройката е чудесна. Никой не е дебел в добре скроени дрехи! Само там отдясно нещо се издува.
— Амнистия — повтори Маккоун. — Как ти звучи?
— Като лъжа — усмихна се Ричърдс. — Като тлъста шибана лъжа. Защо си мислиш, че не знам, че не си нищо повече от наемна ръка?
Маккоун почервеня. Не беше просто изчервяване, лицето му стана тъмно, почти кафяво.
— Хубаво ще е да те осъдя, както аз си знам и аз да ти изпълня присъдата. Имаме куршуми, от които главата ти ще заприлича на тиква, хвърлена на тротоара от покрива на небостъргач. Напълнени са с газ. Избухват при контакт с твърдо тяло. Ако те улучат в червата…
Ричърдс изкрещя:
— Кра-а-ай! Дърпам спусъка!
Маккоун изпищя. Отстъпи две крачки, задникът му опря в страничната облегалка на едно кресло, той изгуби равновесие и падна в него, а ръцете му се размахаха във въздуха около главата му в безумни отбранителни жестове.
Ръцете му замръзнаха с разперени пръсти, като препарирани птици. Лицето му гледаше през гротескната им рамка като ужасна пластмасова маска, на която някой е сложил за майтап чифт очила.
Ричърдс започна да се смее. Звукът в началото беше накъсан, несигурен, чужд за ушите му. От колко време беше забравил истинския смях, искрения, този, който излиза свободно и неудържимо от дъното на стомаха? Струваше му се, че никога не го е познавал през целия си сив, труден, честен живот.
„Копеле…“ — гласът на Маккоун му изневеряваше. Той произнасяше думите само с устни. Лицето му беше сгърчено и смачкано като лицето на лошо използвана кукла.
Ричърдс продължаваше да се смее. Държеше се за креслото си и се смееше…
…междинно отчитане — минус 022…
Гласът на Холоуей го информира, че самолетът пресича границата между Канада и щата Върмънт. Ричърдс се надяваше, че си знае работата — той сам не виждаше под самолета нищо друго освен тъмнина и редки светли точки. Внимателно остави кафето си и каза:
— Можете ли да ми дадете карта на Северна Америка, капитан Холоуей?
— Физическа или политическа? — намеси се нов глас.
Ричърдс предположи, че е навигаторът. Сега от него очакваха да се направи на достатъчно глупав, че да не знае коя карта иска.
А той наистина не знаеше.
— И двете.
— Жената ли ще изпратите за тях?
— Как се казваш, сладур?
Последва колебливото мълчание на човек, който изведнъж разбира, че е нарочен.
— Донъхю.
— Имаш крака, Донъхю. Що не си ги довлечеш тук отзад?
Донъхю ги довлече. Имаше дълга коса, сресана назад като на латиноамериканец, а панталоните му бяха ушити толкова тесни, че открояваха отпред на чатала нещо подобно на две топки за голф. Картите бяха обвити в меко прозрачно фолио. Ричърдс не знаеше в какво са обвити топките на Донъхю.
— Не исках да излизам от кабината — каза навигаторът.
Ричърдс познаваше хора като него. Заможни мъже с много свободно време, които обикаляха местата за забавление в големите градове. Обикаляха ги на групи, понякога пеша, по-често в хеликоптери. Педерасти. Хомосексуализмът, разбира се, трябваше да бъде изкоренен. "Спасете тоалетните ни. Те рядко излизаха от полутъмните улици за забавления в пълния мрак на гетата. А когато го правеха, там им съдираха задниците от бой.
Донъхю смутено се размърда под дългия поглед на Ричърдс.
— Нещо друго?
— Ти педераст ли си, сладур?
— Ъ?
— Няма значение. Връщай се да им помагаш.
Донъхю бързо се върна в кабината.
Ричърдс почти веднага разбра, че картата с градовете и пътищата е политическа. Изтегли с пръст една линия от Дери на запад между Върмънт и Канада и откри местоположението им.
— Капитан Холоуей?
— Да.
— Завийте вляво.
— Ъ? — Холоуей звучеше искрено изненадан.
— На юг, искам да кажа… Ще летим на юг. И помнете, че…
— Помня. Не се притеснявайте.
Самолетът се наклони. Маккоун седеше свит в стола, в който беше паднал, и гледаше Ричърдс с жадни и жестоки очи.
…междинно отчитане — минус 021…
Ричърдс усещаше, че непрекъснато потъва и изплува от дрямката и това го плашеше. Постоянното бучене на двигателите коварно го приспиваше. Маккоун беше наясно какво става и позата на тялото му ставаше все по-дебнеща. Амелия също знаеше. Седеше в едно кресло в средата на салона и наблюдаваше и двамата. Ричърдс изпи още две чаши кафе. Не помогнаха много. Все по-трудно му ставаше да се концентрира върху картата и равния глас на Холоуей, който даваше сведения за полета. Накрая притисна с юмрук раната в хълбока си. Болката беше рязка и силна, подейства му като ледена вода в лицето. От ъглите на стиснатите му устни се изтръгна свистящ, полупрошепнат писък. Кръвта намокри ризата му и се стече по ръката му. Амелия зарида.
— Ще прелетим над Олбъни след около шест минути — каза Холоуей. — Ако погледнете навън, ще го видите от лявата страна.
— Успокой се — Ричърдс говореше на себе си. — Успокой се. Просто се успокой.
„Господи, скоро ли ще свърши? Да. Съвсем скоро.“ Беше седем часът и четиридесет и пет минути.
…междинно отчитане — минус 020…
Сигурно беше лош сън, кошмар, изпълзял от тъмнината в болезнения сумрак на полубудното му съзнание. Вероятно халюцинираше. Половината от мозъка му се концентрираше върху маршрута и постоянната опасност от Маккоун. Нещо черно завладяваше другата половина. Нещо се движеше в мрака. Много неща.
Продължавайте да следите.
Огромни, виещи се сервомеханизми се въртяха в нощта. Инфрачервени очи блестяха в непознати
