Тъмният силует се отдели от земята. Шумът от двигателите заприлича на артилерийска стрелба рано сутрин. Самолетът се издигаше под прав ъгъл, реален, осезаем, прозаичен като пакетче масло в чиния, което никак не можеш да свържеш с полет.
— Мислиш ли, че има динамит?
— По дяволите, не знам.
Грохотът достигаше до тях на заглъхващи вълни.
— Но едно нещо ще ти кажа — първият обърна гръб на изчезващите светлини и вдигна ръката си. — Радвам се, че взе онова копеле със себе си. Маккоун.
— Може ли да ти задам един личен въпрос?
— Ако не съм длъжен да отговоря.
— Иска ли ти се да дръпне спусъка?
Полицаят дълго време не отговори. Звукът от самолета ставаше все по-слаб, докато накрая се превърна в спомен, от който земята продължаваше слабо да потрепва.
— Да.
— Мислиш ли, че ще го направи?
Една усмивка проблясна в тъмнината:
— Мисля, че ще гръмне много, много силно, приятелю.
…междинно отчитане — минус 024…
Земята бе пропаднала под тях.
Ричърдс беше впил поглед навън, омагьосан, хипнотизиран от гледката. По време на предишния си полет бе спал, сякаш за да запази сетивата си за този. Небето беше помръкнало и приличаше на кадифе, с цвят, спрял на границата между тъмновиолетовото и червеното. През него надничаха потрепващи звезди. На западния хоризонт всичко, което още напомняше за слънцето, беше една оранжева ивица, която не хвърляше никаква светлина на Земята. Под тях някакъв град се бе превърнал в гнездо от светли точки. Ричърдс реши, че е Дери.
— Мистър Ричърдс?
— Да — той подскочи в креслото си като ужилен.
— Сега летим, като описваме големи кръгове във въздуха над летище Войт. Чакаме инструкциите ви.
Ричърдс се замисли. Не трябваше да се издава.
— Коя е минималната височина, на която можете да летите?
Настъпи дълго мълчание, докато пилотите се съвещаваха.
— На седемстотин метра все още ще е безопасно — каза предпазливо Холоуей. — Ще бъде против заповедите на Управлението за национална безопасност, но…
— Няма значение. Принуден съм до известна степен да се оставя в ръцете ви, мистър Холоуей. Много малко разбирам от летене и предполагам, че са ви информирали за това. Но, моля ви, не забравяйте, че хората, които са пълни с гениални идеи как да ни изиграят, са долу на земята, извън всяка опасност. Ако ме излъжете за нещо и разбера…
— Никой няма да лъже. Единствената ни цел е да приземим това нещо така, както излетяхме.
— Добре. Добре — Ричърдс отново се замисли.
Амелия Уилямс седеше вдървено до него с ръце в скута.
— Карайте на юг — каза рязко той. — Седемстотин метра. И ми съобщавайте имената, докато летим, ако обичате.
— Имената?
— Над каквото летим — градове, реки… За втори път съм в самолет.
— Разбирам — в гласа на Холоуей се чувстваше облекчение.
Самолетът потъна под краката им и светлата линия на залеза се наклони. Ричърдс гледаше очарован. Сега тя блестеше косо в дебелото стъкло и зад него пробягваха тънки слънчеви лъчи. „Преследваме слънцето — помисли си Ричърдс. — Не е ли чудесно?“
Беше шест часът и тридесет и пет минути.
…междинно отчитане — минус 023…
Едва сега Ричърдс се загледа в гърба на креслото срещу него. В един джоб имаше книжка с инструкции.
На нивото на очите имаше малък екран. Надписът на металната пластинка под него обясняваше, че смяната на каналите става бързо и зрителят трябва чрез докосване на копчето да определи какво му се гледа. По-ниско и вдясно от екрана имаше бележник на авиокомпанията и молив „Джи Ей“ на верижка. Ричърдс откъсна един лист, подложи го удобно на коляното си и написа: „Деветдесет и девет на сто ни подслушват с микрофон в обувката, в косата или на ревера ти. Сигурен съм, че Маккоун дебне да се изпуснеш. След малко се разплачи и ме помоли да не дърпам спусъка. Това ще увеличи шансовете ни. Ще го направиш ли?“
Тя кимна. Ричърдс се замисли и отново написа: „Защо ги излъга?“
Тя измъкна молива от ръката му, задържа го за момент над коляното му и написа: „Не знам. Накарахте ме да се почувствам като убиец. Жена ви. Изглеждахте толкова…“ — Моливът спря, поколеба се и надраска: „…нещастен“.
Ричърдс повдигна вежди и леко се усмихна. Заболя го, когато разтегна устните си. Предложи й да продължи, но тя поклати глава. Ричърдс написа: „Започни след около пет минути.“
Амелия кимна. Той смачка листа и го натъпка в пепелника в страничната облегалка. После го запали. Хартията запламтя ярко и стъклото отрази блясъка. После се сви и замря във фигура от пепел, която Ричърдс замислено смачка с пръст.
След около пет минути Амелия се разплака. Звучеше толкова естествено, че в първия момент Ричърдс се сепна. После си помисли, че вероятно жената наистина не играе.
— Моля ви, недейте — каза тя. — Не карайте онзи човек да ви… предизвиква. Нищо не съм ви направила. Искам да си ида вкъщи при съпруга си. Имам и дъщеря. На шест години. Ще пита къде е майка й.
Веждата на Ричърдс нервно потрепна. Не искаше от нея да го изиграе толкова добре. Не толкова добре.
— Той е тъп — каза Ричърдс, като се опитваше да забрави невидимата си публика, — но не чак толкова. Всичко ще е наред, мисис Уилямс.
— Лесно ви е. Вие нямате какво да губите.
Не й отговори. Беше напълно права. Нямаше нищо, което вече да не е загубил.
— Покажете му! За Бога, защо не му го покажете. Тогава ще повярва и ще каже на хората си на земята да спрат. Те са насочили ракети срещу нас. Чух го да го казва.
— Не мога да му го покажа. За да го извадя от джоба си, ще трябва да отпусна спусъка или да рискувам да гръмне ненадейно. Освен това — добави той подигравателно — не мисля, че бих му го показал, ако можех. Той е от копелетата, които имат какво да губят. Нека се поти.
— Няма да издържа — каза глухо тя. — Ще се хвърля върху вас и всичко ще свърши. И без това такъв ще ни е краят, нали?
— Не… — започна той, но вратата за втора класа се отвори и Маккоун влезе. Лицето му беше спокойно, но под спокойствието нещо странно проблясваше. Ричърдс веднага позна цвета на страха — восъчно бял и лъскав.
— Мисис Уилямс — каза бързо Маккоун, — кафе, ако обичате. За седем души. Страхувам се, че ще
