— Мисля, че истинската противоположност на страха трябва да е честността. Честността и вярата. Как ти звучи това?
— Честност и вяра — каза той тихо, опитваше вкуса на думите. Стисна лепкавата топка от бонбони в дясната си ръка. — Мисля, че не е лошо. Във всеки случай ще трябва да свърши работа. Вече стигнахме.
6.
Мъждукащите зелени цифри на часовника на арматурното табло показваха 7:57. Все пак бяха успели преди осем.
— Може би е по-добре да проверим дали всички са си отишли, преди да обиколим отзад — каза той.
— Добра идея.
Бавно влязоха в празния паркинг срещу главния вход на библиотеката. Глобусите нежно блещукаха в дъжда. Шумът на дърветата не беше толкова нежен — вятърът се усилваше още. Дъбовете издаваха звуци, сякаш сънуват, но всичките им сънища са лоши.
В осем часа и две минути срещу тях спря камионетка с фигура на Котарака Гарфийлд и табела „ТАКСИТО НА МАМА“ на задния прозорец. Прозвуча клаксон и вратата на библиотеката — тя дори и на тази светлина изглеждаше по-малко мрачна, отколкото бе изглеждала при първото посещение на Сам, по-малко приличаше на уста на лицето на огромен гранитен робот — се отвори веднага. Три деца — изглеждаха като ученици в долните гимназиални класове — излязоха и затичаха надолу по стъпалата. Докато стигнат по алеята до „ТАКСИТО НА МАМА“, две от децата вдигнаха якетата на главите си, за да ги прикрият от дъжда. Страничната врата на камионетката се отвори и децата се качиха. Сам чу смеха им и им завидя. Помисли си колко ли е добре да излезеш от библиотека със смях на уста. Не беше изпитал това чувство заради мъжа с кръглите черни очила.
„Честност — помисли си той. — Честност и вяра. — После пак си каза: — Глобата е платена, по дяволите.“ — Отвори последните две пакетчета дъвчащи бонбони и започна да размачква съдържанието им в лепкавата си, отвратително миришеща топка. Докато го правеше, гледаше задната част на „ТАКСИТО НА МАМА“. Виждаше белия пушек, който излизаше и се разсейваше във ветровития въздух. Изведнъж започна да разбира какво ставаше тук.
— Веднъж, когато бях в гимназията — каза той, — видях как група момчета си направиха шега с едно друго момче, което не обичаха. В онези дни гледането беше любимото ми занимание. Те взеха топка глина за моделиране от кабинета по рисуване и я напъхаха в ауспуха на понтиака на момчето. Знаеш ли какво се случи?
Тя го погледна със съмнение.
— Не. Какво?
— Гърнето се разцепи на две части — каза той. — По една от всяка страна на колата. Излетяха като шрапнел. Гърнето беше слабата точка, нали разбираш. Предполагам, че ако газовете се бяха върнали обратно до мотора, направо щяха да откъснат цилиндрите от блока.
— Сам, за какво говориш?
— За надеждата — говоря за надеждата. Предполагам, че честността и вярата трябва да дойдат малко по-късно.
„ТАКСИТО НА МАМА“ се отдели от тротоара. Фаровете му прорязваха сребристите ленти на дъжда.
Когато предната врата на библиотеката се отвори отново, зелените числа на часовника на арматурното табло на Наоми показваха 8:06. Излязоха един мъж и една жена. Мъжът, който несръчно закопчаваше палтото си, а чадърът му беше под мишницата, без съмнение беше Ричард Прайс — Сам го позна веднага, въпреки че го беше виждал само на едничката му снимка в стария вестник. Момичето беше Синтия Бериган — помощник-библиотекарката, с която беше говорил в събота вечер.
Прайс каза нещо на момичето. Сам помисли, че тя се усмихва. Изведнъж осъзна, че седи изправен във вдлъбнатата седалка на датсуна на Наоми, а всеки негов мускул скърца от напрежение. Опита се да се отпусне и разбра, че не може.
„Защо това не ме изненадва?“ — помисли си той.
Прайс вдигна чадъра си. Двамата изтичаха по алеята, скрити под него, а момичето в движение завързваше забрадка от дъждобран на главата си. Разделиха се в дъното на алеята. Прайс се качи в една „Импала“ с размерите на пътнически параход, а момичето в едно „Юго“, паркирано на средата на следващата пряка. Прайс направи обратен завой на улицата (когато светлините от фаровете му светнаха за малко върху колата на Наоми, тя стреснато се сниши) и бипна за поздрав, когато мина покрай „Юго“-то. Синтия Бериган му бипна в отговор, а после потегли в противоположна посока.
Сега бяха само те двамата, библиотеката и може би Арделия, която ги чакаше някъде вътре.
Заедно със стария приятел на Сам — Библиотечния полицай.
7.
Наоми подкара бавно около квартала към улица „Уегман“. Някъде по средата в оградата имаше малък процеп, отбелязан с дискретна табелка. На нея беше написано:
САМО ЗА ДОСТАВКИ НА БИБЛИОТЕКАТА
Връхлетя ги порив на вятъра — толкова силен, че разклати датсуна върху ресорите му, а дъждът затрака по стъклата като пясък. Наблизо се чу трясък от счупване на голям клон или малко дърво. После се чу думкане от падането на клона или дървото на улицата.
— Боже! — каза Наоми с тънък, разстроен глас. — Това не ми харесва!
— И аз не съм възхитен — съгласи се Сам, но почти не я беше чул. Мислеше как беше изглеждала тази глина за моделиране. Как изглеждаше, когато се издуваше от ауспуховата тръба на колата. Приличаше на мехур.
Наоми зави при табелата. Влязоха в къса алея, която водеше до товаро-разтоварната зона. Над малкия павиран правоъгълник светеше единствена електродъгова лампа. Тя хвърляше силна, пронизваща светлина, а сенките от разлюлените клони на дъбовете, които ограждаха товарната зона, танцуваха лудо върху задната фасада на сградата под светлината й. За момент сенките сякаш се сраснаха и образуваха форма, която беше почти човешка: изглеждаше, сякаш някой чака някъде долу — някой, който сега изпълзява, за да ги посрещне.
„Само след една-две секунди — помисли си Сам — оранжевият блясък от лампата ще се отрази в очилата му — малките му, кръгли черни очила — и той ще погледне към мен през предното стъкло на колата. Не към Наоми, само към мен. Ще ме погледне и ще каже: Здравей, синко. Чаках те. Всички тези години те чаках. Ела с мен сега. Ела с мен, защото аз съм полицай.“
Пак се чу трясък и един клон падна върху настилката на метър от багажника на датсуна, разхвърчаха се парчета кора и гнило дърво. Ако беше паднал върху колата, щеше да смачка покрива й като консерва с доматена супа.
Наоми изпищя.
Вятърът, който все още се усилваше, изпищя в отговор.
Сам посегна към нея, искаше да я обгърне с ръка, за да я успокои, когато изведнъж вратата зад товарната платформа се открехна и оттам излезе Дейв Дънкан. Държеше вратата, за да не може вятърът да я изскубне от ръцете му. Лицето на стареца се видя на Сам неестествено бяло и почти гротескно уплашено. Със свободната си ръка старецът правеше отчаяни подканващи движения.
— Наоми, Дейв е там.
— Къде?… О, да, виждам го. — Очите й се разшириха. — Боже мой, изглежда ужасно!
Тя започна да отваря вратата. Вятърът изсвири, откъсна я от ръката й и нахлу в датсуна като малък ураган, повдигна във въздуха опаковките на бонбоните и ги завъртя в луда вихрушка.
Наоми едва успя да дръпне ръката си, за да не я приклещи вратата, която пак се захлопна, и излезе. Косата й се развяваше като в собствена малка буря около главата й, а полата й за миг залепна и очерта бедрата й.
