Сам отвори своята врата — вятърът духаше срещу нея и той буквално трябваше да я набута с рамо — и също слезе. От известно време се чудеше — откъде, по дяволите, се беше взела тази буря; принцът на „Пигли Уигли“ беше казал, че в прогнозите няма такива ураганни ветрове и дъждове. Само превалявания, така беше казал.
Арделия. Може би това е бурята на Арделия.
Сякаш за да потвърди това, гласът на Дейв се усили след моментното затишие:
— Бързо! Навсякъде усещам миризмата на нейния парфюм!
Сам почувства неясен ужас при мисълта, че миризмата на парфюма на Арделия може по някакъв начин да предшества материализирането й.
Беше стигнал до средата на пътя до товарната платформа, когато осъзна, че държи сополивата топка от дъвчащи бонбони, но е оставил книгите в колата. Обърна се, отвори със сила вратата и ги взе. Внезапно цветът на светлината се смени — от ярка, пронизващо оранжева — на бяла. Сам видя промяната върху кожата на ръцете си и за миг очите му сякаш замръзнаха в орбитите. Бързо излезе с гръб от колата, с книгите в ръка и се обърна.
Оранжевата електродъгова лампа я нямаше. Беше заменена от старомоден уличен фенер с живачни изпарения. Дърветата, които танцуваха и стенеха около платформата, сега бяха по-дебели — преобладаваха величествените стари брястове, които с лекота закриваха дъбовете. Формата на товарната платформа също се беше сменила и задната стена на библиотеката — стената, която само преди миг беше била гола, бе покрита с извити стъбла бръшлян.
„Добре дошли в 1960 — помисли си Сам. — Добре дошли в Обществената библиотека на Джънкшън сити, марка «Арделия Лорц».“
Наоми се беше качила на платформата. Казваше нещо на Дейв. Дейв отговори, после погледна назад през рамо. Тялото му се разтърси. В същия миг Наоми изпищя. Сам се втурна към стълбите с развято сако. Докато се качваше по стъпалата, видя как една бяла ръка изплува от тъмнината на библиотеката, хвана рамото на Дейв и го дръпна обратно в библиотеката.
— Дръж вратата! — изкрещя Сам. — Наоми, дръж вратата! Не я оставяй да се заключи!
Но тук вятърът им помогна. Той отвори широко вратата, удари Наоми по рамото и тя политна назад. Сам скочи и успя да хване навреме вратата.
Наоми обърна към него ужасените си очи.
— Това беше мъжът, който е идвал у вас, Сам. Високият мъж със сребристите очи. Видях го. Той хвана Дейв.
Нямаше време за мислене.
— Хайде — той хвана Наоми през кръста и я поведе напред към библиотеката. Зад тях поривът на вятъра затръшна вратата с трясък.
8.
Бяха в залата с каталозите. Цареше полумрак. На бюрото на библиотекаря светеше лампа с абажур с червени ресни. Отвъд тази зона, в която бяха разхвърляни кутии и топки смачкани вестници за уплътнение (беше 1960 и плътно прилепващите полиетиленови опаковки още не бяха измислени), започваха рафтовете. На една от пътеките между стените с книги стоеше Библиотечният полицай. Беше хванал Дейв Дънкан в полусън и го държеше с почти безгрижна лекота на десет сантиметра над пода.
Той погледна към Сам и Наоми. Сребърните му очи заблестяха и бялото лице се разтегна в усмивка с форма на полумесец. Приличаше на хромирана луна.
— Нито крачка напред — каза той — или ще счупя този врат като пилешка кост. Ще го чуете.
Сам го послуша, но само за миг. Усети миризма на торбичка с лавандула против молци — тежка и прекалено силна. Отвън вятърът виеше и гърмеше. Сянката на Библиотечния полицай танцуваше по стената като очертания на подемен кран.
„Преди нямаше сянка — осъзна Сам. — Какво ли означава това?“
Може би това означаваше, че Библиотечният полицай сега беше по-истински, повече тук… защото Арделия, Библиотечният полицай и черният човек в старата кола всъщност бяха една и съща личност. Бяха едно и също нещо, просто лицата, които то носеше, бяха различни — слагаше ги и отново ги сваляше с лекота като карнавални маски.
— Искаше да кажеш, че ако стоим далеч от тебе, ще го оставиш жив? Глупости.
И тръгна към Библиотечния полицай.
На лицето на високия мъж се появи странно изражение. Той беше изненадан. Отстъпи една крачка. Шлиферът му се развя под коленете му и се отърка о подвързаните томове, които бяха наредени от двете страни на пътеката.
— Предупреждавам ви!
— Предупреди ни и върви по дяволите — каза Сам. — Нямаш какво да делиш с него. Имаш сметки за уреждане с мен, нали? Добре, да ги уредим.
— Библиотекарката има сметки за уреждане със стареца — каза полицаят, после отстъпи на още една крачка. С лицето му ставаше нещо странно и след миг Сам разбра какво е то. Сребърната светлина в очите на Библиотечния полицай угасваше.
— Тогава нека тя ги уреди — каза Сам. — Моите сметки са с тебе, приятелче, и са от трийсет години.
Мина през светлия кръг, очертан на пода от настолната лампа.
— Добре тогава — изръмжа Библиотечният полицай. Завъртя се и запокити Дейв на пътеката. Дейв политна като торба с пране и извика от страх и изненада. Опита се да вдигне ръка, за да се опре в стената, но това беше само неволен, объркан рефлекс. Блъсна се в пожарогасителя, закачен до стълбите и Сам чу тъпия трясък на счупена кост. Дейв падна, а тежкият червен пожарогасител падна от стената върху стареца.
— Дейв! — изпищя Наоми и се втурна към него.
— Наоми, не!
Но тя не обърна внимание. Усмивката на Библиотечния полицай се появи отново. Той сграбчи Наоми за ръката, докато тя се опитваше да мине покрай него, и я придърпа към себе си. Лицето му се наведе и за момент се скри от кестенявата коса на тила й. Той издаде странно, приглушено покашляне в плътта й и после започна да я целува — или поне така изглеждаше. Дългата му бяла ръка я хвана под мишницата. Наоми отново изпищя и после като че ли започна да се отпуска в обятията му.
Сам беше стигнал до началото на рафтовете. Хвана първата попаднала му подръка книга, измъкна я от рафта, замахна и я хвърли. Тя политна с разперени корици и развети страници и удари Библиотечния полицай отстрани по главата. Той изкрещя гневно и изненадано и вдигна поглед. Наоми се отскубна от прегръдката му и се устреми настрани към един от високите шкафове, размахала ръце за баланс. Удари се в него, а той се люшна назад и падна с оглушителен отекващ трясък. Книгите политнаха от рафтовете, на които можеха да останат необезпокоявани с години, и нападаха по пода като дъжд от удари, които странно приличаха на ръкопляскания.
Наоми не обърна внимание. Стигна до Дейв и коленичи до него. Повтаряше името му — отново и отново. Библиотечният полицай се обърна натам.
— И с нея няма какво да делиш — каза Сам. Библиотечният полицай се обърна към него. Сребърните му очи се бяха сменили с малки черни очила, които придаваха на лицето му сляпо изражение, подобно на това на къртица.
— Трябваше да те убия първия път — каза той и тръгна към Сам. Докато вървеше се чуваше и някакъв странен звук на търкане. Сам погледна надолу и видя, че полите на шлифера на Библиотечния полицай се влачат по пода. Той се смаляваше.
— Глобата е платена — каза тихо Сам. Библиотечният полицай спря. Сам вдигна книгите с петдоларовата банкнота под ластика. — Глобата е платена и книгите са върнати. Всичко свърши, кучко… или кучи сине… или каквото и да си.
Навън вятърът се усили с продължителен, кух вик, който премина под стряхата като звън на стъкло. Библиотечният полицай извади език и облиза устните си. Беше червен и остър. По бузите и челото му бяха
