Спрях го, взе да става прекалено дружелюбен.
— А аз съм Изи.
— Браво.
— Като в Уил и Изи.
Той схвана най-накрая.
— Ще ви оставя. — Тръгна към вратата, а аз се обърнах към Джони. Изведнъж ми се стори, че ще останем така завинаги: меламиновият щанд, който ни разделя, аз поръчвам разни глупави лекарства, който не ми трябват, а той ми ги продава с любезно изражение. Трябваше да се каже нещо, за да се размрази картинката.
— Джема — започна той.
— Да — едва дишах.
— Мислех си.
— Да?
— За нещо, което отдавна ми каза.
— Да?
— Да излезем да пийнем.
— Да?
— Мисля, че вече е време…
Супер!!!
След малко в колата татко каза:
— Не мога да повярвам. Отиде при онзи мъж и сложи картите си на масата. Докъде стигна светът?
— Хайде, татко, голяма работа. Не е като да съм искала от него да напусне съпругата, с която има тридесет и пет години брак. — Това аз ли го казах? Предпазливо се изгледахме един друг.
Мина време, докато татко проговори.
— Мисля, че трябва да излезем на помирителна вечеря, какво ще кажеш?
— Не ставай смешен, татко, ирландци сме.
— Но тези лоши чувства трябва да изчезнат.
— Мислих за това. Ще отзвучат. Трябва време.
— Времето лекува всичко, нали?
Обмислих въпроса.
— Не. — После отстъпих: — Но повечето неща.
ДЖОДЖО
И тогава, тъкмо когато отмяташе косата си назад, пиейки наздравица с Катлийн Пери, тя го видя — стоеше до отсрещната стена, облечен в тъмен костюм; гледаше към нея. Очите им се срещнаха и сякаш някой заби кроше в стомаха й. Струваше й се, че (ах, този номер с разширените зеници) са единствените хора в стаята.
Сърцето й биеше учестено, ръката, държаща чашата, рязко се изпоти и всичко стана нереално. Той промълви на събеседника си нещо като:
— Изчакайте ме за момент — и се запромъква между хората, движейки се към нея.
— Приближава се — прошепна Беки. — Бягай!
— Не. — Нямаше да го направи. Трябваше да се срещнат само още веднъж, и то сега.
Той изчезна от погледа й, после отново се появи, с мъка пробивайки пътя си през тълпа от млади таланти. Беки се скри в множеството.
В следващия миг той стоеше пред нея.
— Джоджо? — гласът му звучеше въпросително, като че ли проверяваше дали е истинска.
— Марк — самото произнасяне на името му й донесе облекчение.
— Изглеждаш — той потърси точната дума — неустоимо.
— Аз съм си — засмя се тя. Той грейна от радост и за момент сякаш се завърна старото време. Докато Джоджо попита:
— Как са Каси и децата?
Той предпазливо отвърна:
— Добре са.
— Още ли сте заедно с Каси?
Той се поколеба.
— Разбра за нас.
— По дяволите, как?
— След като ти си тръгна, беше ясно, че нещо не е наред. — Той горчиво се усмихна. — Бях съсипан.
Тя също не беше на седмото небе.
— Как е научила?
— Отгатна, че имам някоя. Не знаеше, че си ти.
— Съжалявам. Съжалявам, че съм я наранила.
— Тя твърди — знам ли дали е така, — че изпитва облекчение, и най-накрая е разбрала. Казва, че се преструвала, как не забелязва, че дори да съм с нея, сякаш отсъствам. През последните месеци се опитвахме да скърпим отношенията си.
— Да направите голям купон и да подновите сватбените си клетви?
Той успя да се усмихне.
— Не. Записахме се при брачен специалист. Направихме, каквото можахме — той поспря. — Но все още мисля за теб, през цялото време.
Тя се беше приближила към него. Изправи рамене и се отдалечи. Боеше се дори да долови уханието му.
— Може ли някога да се срещнем? — попита той. — Колкото за едно питие?
— Знаеш, че не можем.
Изведнъж той бързо заговори:
— Дори сега, ден след ден, не мога да повярвам как всичко се обърка. Бях такъв егоист, мислех за нас, вместо да помисля за теб. Ако можех да върна времето назад…
— Престани. И аз мислех за същото. Проблемът не беше само да стана съдружник. Каси и децата — ако се стигнеше до решение, мисля, че нямаше да съм в състояние да го направя. И знаеш ли, не вярвам много на психотерапията, но нищо не пречи да опиташ. А сега ме остави.
— Не — запротестира той. — В никакъв случай.
— Трябва — каза твърдо тя.
— Категорично не.
— Както и да е. — Нямаше намерение да спори. Вече беше без значение.
Хората ги гледаха. Близостта им бе прекалено очевидна.
— Марк, трябва да тръгвам.
— Нужно ли е? Но…
Тя си проби път през тълпата, като не спираше да се усмихва, докато не достигна вратата.
Излязла навън, забърза крачка, Беки едвам я настигаше. Когато се отдалечиха на безопасно разстояние, тя рязко спря до един вход, притисна стомаха си и наведе глава. Косите й провиснаха към земята.
— Ще повръщаш ли? — прошепна Беки, като леко я потупваше по гърба.
— Не — прошепна Джоджо. — Но боли.
Останаха неподвижни няколко минути, Джоджо леко стенеше, бе непоносимо за Беки, после се изправи, отметна назад глава и каза:
— Дай ми носна кърпичка.
Беки откри една в чантата си и я подаде.
— Знаеш, че можеш да се върнеш при него.
