Негово величество хлипаше толкова безутешно, че докосна сърцето на майката на Патси. Тя взе детето на коленете си. Явно сега то самото не показваше характер.
— Какво има, Тоби? Няма ли да ми кажеш? Добре ли си?
Изсипа се поток от възклицания и неразбираеми думи, с удари от време на време, придружени със задавяния, преглъщания и прегръдки. После с един внезапен подтик Негово Величество освободи душата си с почти неразбираемото „Махай се, мръсен… малък… дебил!“
— Тоби, какво искаш да кажеш?
— Това е, което каза! Знам, че е това! Каза го, когато имаше малко малко петно от яйчена каша на туниката ми и той го казваше пак и пак и се смееше, докато носех това нещо на главата си!.
— Кой каза това?
— Моят татко! И си мисля, че ако нося онзи син парцал, ще ме остави да играя в кошчето под масата.
— Какъв син парцал, дете?
— Същият като на Патси… големият син колан ще нарани пъпчето ми…
— Какво е то, Тоби? Има нещо в ума ти… Кажи ми всичко и може да мога да ти помогна!
— Нищо! — измрънка, Тоби, проумявайки, че трябва да се държи като мъж и вдигайки глава от майчинските гърди, над които поплака. — Само отбелязвам, че ти… ти глезиш Патси, щото тя има син пояс и… и ако и аз нося такъв, моят Татко ще ме поглези.
Тайната излезе на яве и Негово величество подсмърчаше, въпреки ръцете, които го прегръщаха и тихата целувка по челото.
Патси влезе шумно и спря обясненията и милувките на майка си.
— Ела, Тоби. Там има гущер чо-чо, оставих Чимо да го пази, докато дойдем. Ако го хванем, ще видим че уиз уиз опашката му ще се откъсне! Върни се! Не мога да гледам!
— Идвам! — каза той, слизайки от коленете на жената на Посланика, след шумна целувка.
Две минутки по-късно опашката на гущера се гърчеше на пода на верандата и децата внимателно я удряха с пръчки откъм края и, за да наблюдават нейната неизчерпаема живост само за „още едно въртене, защото гущера вече не го боли“.
Жената на Посланика стоеше на вратата и гледаше. „Горкото малко дребосъче! Синият пояс… и моята претенциозна Патси! Чудя се дали и най-добрият от нас, или пък ние, които ги обичаме всичките въобще се усещаме какво става в техните бедни малки главици.“
Влезе вътре, за да направи чай на Негово Величество.
— Душичките им се стягат на тази възраст, при този климат! Но не са изгубени! Чудя се дали не мога да накарам Мисис Остин да разбере. Горкото малко приятелче!
После просто тя звънна на Мисис Остин и говори дълго и с любов за децата, интересувайки се по- специално за Негово Величество.
— Той си има гувернантка! — каза Мисис Остин. По тонът и личеше, че темата не я интересува.
Жената на Посланика, подготвяйки се за война, продължи да пита:
— Не знам, това е в преференциите на Мис Бейдъмс и разбира се, тя не третира зле детето.
Съпругата на Посланика тресна телефона. Последното изречение и опъна нервите.
„Не третирала зле детето! И това е всичко! Чудя се какво би казал Томи, ако аз просто не третирах зле Патси.“
Оттук нататък Томи бе на почит в дома на Посланика и личен приятел на Патси, с когото тя се боричкаше толкова много пъти, колкото се биеха и слугите. Майката на Патси беше винаги готова да даде съвет и помощ, а при нужда я викаха да поиграе с тях, независимо, че с това шокираше сивокосите си подчинени, които се въртяха на столовете си и сумтяха, когато децата идваха да я повикат, викаха и простичко Мама Бенч.
Но независимо от Патси и Мама Бенч и любовта, която те двете питаеха към него, Негово Величество чувстваше мъчително това благоволение и го смяташе не само за грях, а за кражба, за нещо непозволено, но истинско, чувстваше се като бреме.
Един ден на врата дойде мъж, докато Негово Величество си играеше в хола. Той носеше пакет за Нейно Величество Мама. Сложи го на масата, каза че не чака отговор и си тръгна.
По-рано го интересуваше образецът на даду, но сетне пакетът, бял, добре завит, с интересна форма му отвлече вниманието. Мама беше навън, а също и Мис Бейдъмс… имаше розово въже, около пакета. Той наистина искаше розово въженце. Би му помогнало в много от детските му работи — да влачи по пода малкото си тръстиково столче, да завърже Чимо, който никога не го слушаше и т.н. Ако си вземе въженцето, то ще си е само за него и никой няма да разбере. Накрая той се качи на стола, внимателно развърза въженцето и не щеш ли! Твърдата бяла хартия се разтвори и разкри прекрасна кожена кутийка със златни инкрустации. Опита се да завърже пак въженцето, но не стана. После отвори кутийката за да задоволи любопитството си напълно и видя най-красивата Звезда на света, трептяща и блестяща, едновременно прекрасна и желана.
— Това! — в несвяст си каза той. — Това е истинска корона, такава, каквато ще нося, като отида в рая! Мис Бейдъмс каза, че ще нося на главата си! Искам сега! Искам да си поиграя с нея, ох, много внимателно… докато мама не си я поиска. Мисля, че ще ми позволи да поиграя.
Негово Величество се бореше със съвестта си. Знаеше това! После изведнъж си помисли „Нищо! Ще си поиграя, докато мама не ме попита къде е и тогава ще кажа «Взех я! И наистина съжалявам!» Няма да я счупя, щото е истинска корона. Но Мис Бейдъмс ще каже да я върна! Няма да и я показвам!“
Ако Мама се беше върнала в този момент, всичко щеше да се оправи. Но тя не дойде и Негово Величество прибра и хартията и бижуто под блузката си и замарширува към детската стая.
„Ако Мама пита, ще и кажа!“ — така успокои съвестта си. Но Мама не попита и цели три дена Негово Величество кри съкровището си. То не му беше от полза, но беше толкова прекрасно и както само той си знаеше, беше нещо, подарено от небето. И тъй като Мама така и не зададе въпроси, изглежда това беше тайна кражба, което беше грях. Каква е ползата от истинска корона, ако кара едно малко момче да усеща злото в душата си? Той имаше розово въже, както и още много съкровища, но не смееше да излезе навън с него. Това беше първата му среща с греха и го нарани, след като чувството за притежание на нещо желано, като истинската корона, умря.
С всеки ден той забавяше разплащането с хората извън детската стая, считайки го за невъзможно. Сега и завинаги той си обещаваше да застане на пътя на прекрасно облечената дама, докато излиза навън, и да обясни, че само той, той и никой друг е притежателят на царската корона, най-красивата и най- необикновената от всички. Но тя бързичко се качваше на каляската си и възможността си отиваше още преди Негово Величество да успее да си поеме дъх и да преглътне. Ужасната тайна го отдалечаваше от Мис Бейдъмс, от Патси и йената на Посланника и което е още по-ужасно, неговото мрачно настроение доведе до това, че Патси каза на майка си, че той им е сърдит.
Дните течаха твърде бавно за Негово Величество, нощите още повече. Мис Бейдъмс го беше уведомила, и то не веднъж, за крайната съдба на крадците и той се загледа в обувките си докато прекосяваше безкрайната кал пред стената на централния затвор. Но истината дойде един следобед, докато пускаше лодки в езерцето по средата на градината. Негово Величество отиде да пие чай и за първи път в живота си повърна Носът му беше ужасно студен, а бузите му — зачервени и горещи. Почувства се слаб и той няколко пъти потръска глава, за да се убеди, че не се подува, докато седи.
— Много странно се чувствам! — каза той, почесвайки носа си. — Има бъз бъз в главата ми!
Отиде тихичко да си легне. Мис Бейдъмс беше навън, затова го съблече слугата. Грехът на царската корона бе забравен, имаше само ужасен дискомфорт, в който той се събуди след няколко часа непрекъснат сън. Беше жаден, но слугата бе забравил да му остави каната с водата.
— Мис Бейдъмс! Миииииииис! Много съм жаден!
Нямаше отговор. Мис Бейдъмс беше отишла на сватбата на своя съученичка от Калкута. Негово Величество беше забравил и това.
— Искам да пия вода! Искам глътка вода! — крещеше той, но гласът му заглъхваше в гърлото. — Искам вода! Къде ми е чашата?
Той седна в леглото и се огледа. Имаше шепот на гласове от другата страна на вратата. Той предпочете да с изправи пред ужасният непознат, отколкото да остане в тъмното. Изхлузи се от леглото, но краката му
