— Искам да знам дали всичко е свършило.
Той ме изгледа продължително. После си извади цигара и я запали. Накрая рече:
— Интересува ви истината?
Аз кимнах и той продължи:
— Истината е, че аз нищо не знам. — Той смукна дълбоко от цигарата си. — Единствената акция, при която бих се чувствал спокоен, е онази, в която участва един-единствен човек. Колкото повече хора са замесени, толкова по-голям става шансът да се изпорти работата. Колкото по-голямо е зловонието, толкова по-трудно е да се прикрие. И човекът, който се тревожи най-много, е онзи, който дава заповедите. Той винаги има да губи най-много. Ако се паникьоса, домината започват да се смъкват.
— Това засяга ли ме?
— Не знам дали ви засяга. Може би. Нека да го кажем така. Ако аз бях на ваше място и имах възможност да изчезна в Бразилия например, мисля, че не бих се колебал.
— Без паспорт?
Той се усмихна и каза:
— Ама че мръсен басейн беше, нали? — Тейг погледна към камиона със закуските. — Ето, жена ви идва.
Тя вървеше бавно и крепеше три чашки кафе върху нещо като кутия за обувки.
— Ще ви кажа какво ще направя — каза Тейг. — Обещавам ви, че ще имате паспортите си до утре на обяд, доставени в дома ви.
— И още един въпрос. Защо избрахте точно мене?
— Защото отговаряте на всички изисквания. Бяхте в затвора за убийство, добър стрелец сте, знаете да поставяте инжекции.
— Това пък за какво беше нужно?
— Имахме два плана. Първият беше с вертолета. Вторият трябваше да се задейства в болницата. Но не можахме да го накараме да влезе там.
Тейг тръгна с нас към самолета, после се върна и спря пред хангара, за да ни гледа как ще излетим. Можех да го виждам през прозореца, докато самолетът се придвижваше към площадката за излитане. Той стоеше там, засенчил очи с ръка, а косата му се развяваше от вятъра.
Преместих поглед към паркинга и видях колата му, паркирана срещу оградата, близо до хангара, до който стоеше Тейг, така че той не можеше да я види. До колата имаше някакъв мъж в гащеризон, който държеше кутия с инструменти в ръката си. Просто си стоеше там.
Изтичах по пътеката между седалките и почуках на пилотската кабина.
— Задръжте! — извиках. — Не излитайте още. Трябва пак да говоря с Тейг. — Заудрях по вратата и се опитах да я отворя, но тя беше заключена. Върнах се обратно на мястото си и отново погледнах през прозореца.
— Какво има? — попита Телма. — Какво гледаш?
— Нищо. Иди да седнеш от другата страна.
— Какво става с тебе?
— Нищо. Само направи каквото ти казах.
Усетих как самолетът потреперва при увеличаването на мощта на моторите.
— Отиди, по дяволите! Затегни си колана! Ей сега ще излетим.
Тя стана, без да каже дума, тръгна напред по пътеката и си закопча колана на една седалка. Притиснах лицето си в прозореца тъкмо когато мъжът в гащеризона отвори задната врата на колата на Тейг, сложи сака с инструментите си на задната седалка и отмина напред. Една кола тръгна покрай него, той се качи в нея и се насочиха към изхода на паркинга.
Изтичах отново до пилотската кабина и заблъсках по нея:
— Спрете, дявол да го вземе! Трябва да сляза!
Самолетът започна да се движи напред.
— Угаси мотора, кучи сине!
През вратата можах да чуя приглушения глас на пилота:
— Седни долу, приятелче. Излитаме.
Изтичах на мястото си и отново погледнах през прозореца. Хангарът се изплъзваше под нас. Не можах да видя колата. Точно преди да се издигнем, видях Тейг да се обръща и да върви към паркинга.
След като набра височина, пилотът наклони самолета и го обърна към коридора, сочещ на юг. Преместих се от другата страна, така че да мога да виждам хангара и паркинга. Някъде далече долу съзирах Тейг. Той стоеше до оградата и гледаше как самолетът ни се издига. После се обърна, отиде до паркинга и влезе в колата си. Промених мястото си бързо, така че да мога да виждам колата, която се смаляваше все повече и повече, докато се издигахме.
Точно преди земята да изчезне под облаците, видях експлозия в оранжево и черно, пламъци и дим. От разстоянието приличаше на кибритена клечка в тъмна стая.
61
Седях и дълго гледах през прозореца. Чувствах тялото си тежко и стабилно закрепено за седалката. Очите ми бяха сухи и горещи в орбитите си, а кожата на челото ми сякаш бе пресъхнала. Накрая, след около два часа, чух гласа на пилота по високоговорителя:
— Сега летим над Мексико.
Станах и отидох напред, там, където седеше Телма.
— Взе ли сандвичи?
Тя се пресегна за кутията на пода под нейната седалка.
— Има с шунка и сирене или със салам и сирене.
— Ще хапна от този с шунка и сирене.
Тя ми го подаде, увит в пликче, а аз попитах:
— Ами ти? Не си ли гладна?
— Закусих преди малко.
Седях край нея и гризях сандвича. После отидох до тоалетната, измих лицето и ръцете си и пих чаша вода. Когато после пак седнах до нея, й рекох:
— Съжалявам, че ти се развиках преди малко.
— Няма значение.
— Няма защо да побесняваш.
— Аз не побеснявам.
— Защо крещиш тогава?
— Страхувам се.
— От какво?
— Не знам.
— Няма от какво да се плашиш.
— О, Рой… за бога! Не съм на две години. Имам очи и уши. Да не мислиш, че съм мигнала от една седмица насам.
— Добре. Най-хубаво в случая е да го забравиш. Вече всичко свърши.
— Не, не е. И ти ЗНАЕШ, че не е.
— Според мен е отминало.
— Ти не ме попита къде ме държаха те и как се отнасяха с мен. Не каза нищо. Аз се върнах, а ти стоиш там с парче стъкло, притиснато до нечий врат, и кръвта течеше по ризата му, а ти не каза нищо за ТОВА. — Телма се обърна срещу мен на седалката. — Мислиш, че за мен е по-добре да не знам нищо. Но не е така. Гарантирам ти, че не е. Нищо не може да бъде по-лошо от онова, което мога да си измисля.
— Тогава не си измисляй.
— Мога ли да се спра? Да не мислиш, че ми е много приятно да се връщам към всичко това?
Усетих очите й, вперени в мен, да очакват отговор, какъвто аз нямах.
Тя се намести отново напред на седалката си. Когато погледнах към нея, тя се обърна към
