прозореца.
Накрая казах:
— Няма за какво да се караме. Не премълчавам нещата, защото така ми харесва. Просто не виждам защо трябва да напъхвам и твоя нос в тях.
— Но така повече не може да продължава. Няма да стане.
— При мен нещата стоят по-другояче. Аз съм бил в опасност през целия си живот. Свикнал съм с това. То ме следва навсякъде. Но не разбирам защо и ти трябва да свикваш.
— Но аз СЪМ свикнала. И ти го ЗНАЕШ. ЗНАМ какъв си. Но това няма значение. Важното е, че ти не можеш да бъдеш с някого и в същото време да се затваряш в себе си. Искам нещата да бъдат такива, каквито СА, независимо КАКВИ са. Но ти ме караш да се ПРЕСТРУВАМ през цялото време.
— Не те карам да се преструваш за нищо.
— Караш ме. Правеше го и по-рано, както и сега. Да не мислиш, че ПОВЯРВАХ на онази история, че някой те е извадил от затвора просто защото са разбрали, че си имал лош шанс и заслужаваш нов процес. Никога не съм го вярвала, дори и за минута. Знаех, че е лъжа, но не ми пукаше. Ако можех да те виждам и да бъда с теб, бих се преструвала, че вярвам всичко. — Тя отново се обърна към мен: — Да не мислиш, че повярвах и на онази история в Индианаполис? На процеса? Разбира се, че не. Не повече от съда. Но се престорих, че съм, защото ти го искаше. Теб не те интересуваше какво смята съдът, стига аз да те считам за невинен. Не беше ли така?
— Предполагам. Какво лошо има в това? Не виждам нищо лошо.
— Знам, че не виждаш. В това е бедата. Това ме кара да се чувствам по-особено. Знам, че искаш да ме държиш по-далече от нещата. Мислиш, че това е някакъв вид предпазване, предполагам. Но не можеш да ме защитиш от СЕБЕ СИ. Нямам нужда от всичко това. И не го ИСКАМ.
Чувствах очите й върху себе си. Когато се обърнах да я погледна, тя каза:
— Знам, че ти УБИ Ригинс. Бях готова да приема това още преди дълго време. И знаех, че имаше нещо гнило в онова, което е станало в Лос Анжелос. Нещо, в което ти си бил замесен. Мога да преглътна и това. Онова, което не мога да приема, е да бъдеш две различни личности едновременно.
Знаех, че Телма очаква да кажа нещо. Гледаше ме продължително, много продължително. После усетих тялото й да се отдръпва на седалката. Когато се обърнах към нея, тя отново се рееше през прозореца.
През останалата част от пътуването седяхме като неми. Накрая, тъкмо преди да кацнем в Пунтаренас, тя рече:
— Излъгах те по-рано за това, че не съм била с друг мъж. Той беше онзи приятел на Фей и мъжа й, онзи, който ти казах, че ме преследваше. Не исках и се чувствах ужасно после, но все пак го направих. И не само веднъж.
Тогава я погледнах, но Телма все още беше с лице към прозореца.
— Няма значение — отвърнах. — Всичко е наред.
— Не — възрази тя, — нищо не е наред.
62
След като се прибрахме в нашата къща край Хуапала, аз се качих в колата и се върнах обратно в Пунтаренас. Сварих капитан Руис в коридора, тъкмо се канеше да напусне офиса си за този ден.
— Какво става с паспорта ми? — попитах. — Мога ли да си го взема от вас сега?
— Ще се радвам да можете. — Той ми подаде ръка. — Елате с мен до колата ми.
Ние минахме покрай асансьорите и слязохме по стълбите.
— За мен това е едно много неудобно положение. Но нещо се било случило в централния офис в Сан Хосе. Пожар може би. И в суматохата — пакетът с документите и паспортите е бил загубен или унищожен.
Ние излязохме навън на слънце и тръгнахме към неговия мерцедес.
— За ваше щастие, няма проблеми. Само едно посещение при американския консул тук, в Пунтаренас. Те ще се свържат с Вашингтон и ще ви бъде издаден дубликат веднага. Помолих ги да ми звъннат в офиса, ако има някакви въпроси за загубата. — Той се плъзна зад кормилото на колата си. — Просто едно съобщение до Вашингтон. Това е всичко, от което имате нужда.
Стоях на бордюра и го гледах да се отдалечава. Тогава отидох в консулския отдел и докладвах за загубата на паспорта ми. Като правех това, знаех, че е безполезно. Но трябваше да опитам. След пет дни получих писмо от консула. Сложих си го в джоба и по-късно го прочетох на брега.
„Драги мистър Уолдроун,
Относно вашия загубен паспорт с номер 1147261 се получи смущаващ отговор на писмото ви до Вашингтон. Един мистър Хари Уолдроун от Норман, Оклахома, с номер на паспорта като горния, съобщил, че паспортът му бил откраднат преди шест месеца. Бил му е издаден нов паспорт с нов номер. Хари Уолдроун, както знаете, е много обикновено име и това без съмнение е причината за грешката. Ще се допитаме до Вашингтон отново и ще ви уведомим за отговора.“
Вървях покрай брега и накъсах писъмцето на цяла шепа малки парченца. После ги разпилях във въздуха като конфети и гледах как бризът ги разпръсква през дърветата обратно към плажа. По някакъв странен и изчанчен начин се чувствах облекчен. Не трябваше да се боря повече. Не трябваше да избирам. Никакъв възможен избор не беше останал.
63
Пръстенът около мен постепенно се затваряше. Всичко вървеше по план. Преди десет дни ми бяха изпратили изрезка от вестник от Алберта. В съобщението се казваше, че избягалият затворник Рой Тъкър бил застрелян от полицията „заради съпротива при арестуването му“.
Два дни по-късно Ризър намина към нас и ни гостува час и нещо. Той си пийна, разходи се из къщата, като разглеждаше всичко, и си тръгна в около четири и тридесет и четири към Сан Хосе. Трябваше да хване самолета за Маями в девет часа — така разправяше.
Рано на следващата сутрин Телма слезе до пазара в селото. На път за вкъщи, на двеста ярда надолу по хълма, някаква кола изникнала на шосето, блъснала я срещу каменна стена и си продължила. Двама мъже, които работели по пътя, видели произшествието, но не можаха да опишат колата.
Извикаха ме, след като я бяха откарали в болницата, но когато пристигнах, Телма вече беше мъртва. След два дни я погребах на хълма зад нашата къща.
Следващия път като отидох до банката в Пунтаренас, ми казаха, че няма пари на моята сметка. Човекът, който бил направил депозита първия път, бил изтеглил парите. Същия следобед, преди да се прибера вкъщи, си купих пушка и кутия с патрони.
На следващия ден късно сутринта една кода спря на алеята. От нея излязоха Пайн и Брукшайър. Щом заобиколиха къщата и се заизкачваха по стъпалата към терасата, ги застрелях. Натъпках ги обратно в тяхната кола, откарах я две мили надолу по брега към рифовете, освободих спирачките и я преобърнах. Тя се удари във водата, потъна и си остана там.
Върнах се вкъщи по друг път. Когато наближих, видях, че гумите на колата ми са срязани, а жиците на мотора отскубнати. Тогава слязох в селото и похарчих всичките пари, които ми бяха останали, за храна и патрони.
Същата вечер седнах на кухненската маса и започнах да описвам всичко, което се беше случило от първия ден в канцеларията на Дичър. Написах всичко така, както можах да си го спомня, и го изпратих по пощата на Апългейт. Може би той ще знае какво да го прави. Може и нищо да не направи. И едното, и другото няма да ми помогне. Вече. Всичко, което мога да сторя, е да седя тук. И да чакам да видя кой ще бъде следващият, който ще се появи.
