натоварени с кожа, портокали и други деликатеси, които благородниците на Англия ценяха толкова високо. Канеше се да наеме един почтен човек за управител на бизнеса с корабните доставки точно преди да напуснат Лондон. Искаше да поеме върху себе си отговорността за управлението на именията на майка си. Но дори и не бе помислял за брак.
Той поклати глава при мисълта за абсурдността на тази идея. Не се съмняваше, че ще се ожени някой ден. Но той сам щеше да избере бъдещата си съпруга. Живееше ръководен от едно-единствено правило, което изместваше всички останали. Сам си беше господар на съдбата. Още като малък бе научил, благодарение на липсата на всякакъв интерес от страна на баща му към него, че нямаше никакъв смисъл да позволява да го ръководят нечии други императиви. Постъпваше така, както пожелаеше, и макар това да предполагаше доста размисли за това, кое е справедливо, с цялата последователност, на която бе способен, той предпочиташе да не се поддава на чуждо влияние.
Беше доволен от любовната си връзка с Франсин Жируар, когато се намираше в Лондон. Франсин нямаше амбицията да става херцогиня на Ейвън; нейната кариера бе истинската й страст и Кристофър нямаше нищо против нещата да продължават по този начин. Що се отнася до Робърт, той просто трябваше да намери някой друг да изпълни желанието на султана.
Когато очертанията на хоризонта се загубиха във вечерния сумрак, Кристофър откъсна очи от гледката, която се откриваше пред него, и се насочи към балната зала, забравяйки напълно за брендито и женитбата.
Глава 2
С по една пантофка във всяка ръка Ариел пазеше неустойчиво равновесие на върха на един от петдесетте стълба, които образуваха разкошна колонада около балната зала и лятната градина. Нямаше да е трудно да открие херцога, си казваше тя. Тази вечер тук се бяха събрали дипломати от почти всички страни на Европа, както и от повечето средиземноморски държави, но само шепа хора бяха от Англия. Балната зала, както и останалата част на Ел Беди, бе построена от дядото на нейния настойник. Мула Исмаил бе управлявал царството си с желязна десница. Бе построил двореца, за да докаже, че Мароко е по-велика страна от Франция, а неговият собствен дворец — по-голям от двореца на краля слънце. Сега, осветен от канделабри, с алабастрови стени, покрити с разкошни арабески и мозайки от малахит и яспис, дворецът придаваше магически вид на празненствата и неопровержимо доказваше, че страшният Исмаил е бил прав, най-малкото що се отнася до Ел Беди.
В единия край на балната зала местната аристокрация усърдно се забавляваше. Жонгльори, акробати, танцуващи мечки на здрави вериги, гълтачи на саби и хиляди други развлечения извличаха ентусиазирани викове на удоволствие и поощрение от благодарната тълпа. По-близо до Ариел европейците, и по- специално жените, правеха всичко възможно да не забелязват тези варварски увеселения и танцуваха под звуците на един чудесен парижки оркестър, с който султанът се бе сдобил наскоро. Блестящите одеяния на грациозно носещите се по балната зала дами приличаха на скъпоценности, разхвърляни от небрежен вълшебник — сякаш султанът въобще не го бе грижа за съкровищата му.
За миг сърцето на Ариел заби учестено, когато си спомни как преди години — в нощи като тази — наблюдаваше майка си да танцува. Изискана и деликатна, Каролин бе успяла да въдвори тих покой, който не можеше да бъде нарушен от чужди погледи или речи. Майката на Ариел бе съвършен диамант, чиято чистота и блясък говореха сами за себе си. Тя беше най-любимото съкровище на Мохамед. И въпреки че бе прекрасна, спомените на Ариел за нея бяха изпълнени с топлота и обич, които тя получаваше свободно и постоянно. Те бяха толкова близки, колкото могат да бъдат една дъщеря и майка. Ариел не можеше да си спомни и един ден, през който майка й да не се е намирала наблизо, да я наблюдава как играе, докато самата бродираше на сянка или четеше приказките от „Хиляда и една нощ“, които Ариел бе обикнала с цялото си сърце. Дълго време след смъртта й Ариел бе самотна и отчаяна. Никой, дори Чедила, не можеше да я утеши. Ариел седеше ден след ден в малката градина и чакаше Каролин да се върне. Макар да бе на осем години, когато майка й почина, тя не можеше да приеме факта, че си е отишла завинаги от живота й. Дори и сега, след толкова много години, болката все още пулсираше в сърцето й. Тази вечер Ариел я усещаше по-силно от всякога. И докато наблюдаваше увеселенията в балната зала, тя, както и Мохамед, прекрасно разбираше, че най-ценното украшение на този празник липсва.
Ариел въздъхна и насочи мислите си към целта си. Нямаше много време да се спотайва тук, в сянката. Колкото и да беше съсредоточена в търсенето на херцога, Ариел хвърляше постоянно поглед и към двамата огромни африкански пазачи, които бяха застинали десетина метра по-нататък между колоните с ятагани, проблясващи в пурпурни ножници. Не можеше да стои дълго в опасна близост до двамата бухарци от Черната гвардия.
От мястото зад колоната тя можеше да види повечето от танцуващите в залата. Един по един прецени мъжете, като ги отхвърляше в същия порядък. Нито един от тях не приличаше на човека, когото търсеше. Ариел не знаеше нищо за херцога, но затова пък знаеше доста неща за съпрузите, които султанът бе подбрал за принцесите. Накрая насочи вниманието си към мъжете, които разговаряха и пиеха покрай колонадата, и погледът й се прикова върху мъжа, който стоеше на не повече от два метра разстояние.
Облечен в елегантен маслиненозелен брич и дантелена жилетка, той бе около петдесетгодишен. От жабото му стърчеше диамантена игла и той се държеше с грациозност, която издаваше неговото положение и възпитание. Изглеждаше най-вероятният кандидат от всички, които бе видяла досега, така че Ариел го огледа внимателно и се опита да разбере нещо за характера му от премерените жестове, които той си позволяваше.
Беше потънал в разговор с някакъв много по-млад мъж. Наклонил се напред, той съобщаваше нещо с бърз шепот, а младият човек отмяташе глава назад и се смееше. Това бе дълбок, изпълнен със сила мъжки смях, който издаваше приятна самоувереност. Вниманието на Ариел се насочи към него, семената на любопитството й разцъфтяха в жив интерес, а след това в тревога, когато той погледна право към нея и я прониза с наситено сините си очи, в които нямаше нищо от смеха в гласа му.
Тя се скри зад колоната, но една от пантофките й се закачи за мраморната издатина. Ариел я задърпа в безуспешен опит да я освободи, след това я изпусна и се хвана за колоната, за да запази равновесие. Но петите й не можаха да се задържат на тесния ръб и тя започна да се спуска към основата. Ръцете й се плъзгаха по гладкия мрамор и не намираха място, където да се хванат. Ариел загуби напълно равновесие и започна да размахва ръце из въздуха, като се опитваше да открие нещо, което да й помогне да се задържи. Накрая пръстите й напипаха нещо податливо и меко и тя ги заби в плата, придърпвайки го със себе си, докато падаше надолу. Чу сърцераздирателен трясък на счупен кристал и затвори очи в отчаяна молитва.
Тогава, вместо да се приземи на мозаечния теракот, внезапно тя бе изправена рязко и поставена грубо на крака, заклещена между колоната и една снежнобяла ленена риза.
— Какво, за бога, мислиш, че правиш? — Кристофър гледаше жената в обятията си със студено подозрение. Стройната й фигура трепереше под пръстите му, но въпреки това тя го изгледа с високомерно презрение. Очите й излъчваха гордо предизвикателство, принуждавайки го да я подложи на разпит. Това бяха изключителни очи, с цвят на индийско орехче — кехлибар, примесен със злато, — сякаш ръката на Бог ги бе докоснала и посипала с този скъпоценен прах, а след това ги бе очертала с гъсти златни мигли. Между пръстите му се показваше кичур медено жълта коса. Той я беше хванал за голото рамо и сега повдигна главата й нагоре, за да открие изящен врат под коприненото було.
Дори и с було, нямаше съмнение, че тя бе рядка красавица, и той потисна желанието си да повдигне ефирното покривало и да се наслади на цялото великолепие на лицето й. Вместо това Кристофър хвана още един кичур от косата й и придърпа главата й още по-назад.
Сълзи на болка замрежиха очите й, когато тя го погледна.
— Бухарците — каза Ариел тихо, но настойчиво.
Той я измери със скептичен поглед, след това се обърна към двамата стражи. Те проявяваха неочакван интерес към това, което ставаше около колоната, и се намираха на не повече от три метра. Кристофър се обърна отново към нея. Очите му я пронизаха с преценяващ поглед.
— Не мърдай — заповяда той и я притисна към гърдите си. Почти без да се обръща, за да погледне през
