Сокач почака за момент и след това отново попита:
— Откъде познавате Гатц?
— В първите три класа на гимназията бяхме съученици. Беше странно, доста развито за възрастта си дете. Един път момчетата искаха да ме бият. Гатц ме защити. Каза: „Ако някой е евреин, той е също като другите хора, с нищо не е по-долу от тях“.
— Навярно е бил симпатично момче…
Сокач отново сновеше напред — назад. Прегънат на две, Биро седеше на стола. Не, от този човек повече не може да се измъкне. Трябва да го изпрати да си отива.
— Вижте, господин Биро, сега си вървете! Кажете, че сте болен и останете два-три дни в къщи. Аз ви вярвам. Това, което разказахте, е истина, но не действителност. Чували ли сте за Атила Йожеф?… Помислете върху това, което ви казах! И ако почувствувате, че имате нещо за казване, позвънете по телефона. Дори в къщи! Дори и два часът в полунощ да е. Благодаря ви, довиждане… Не, не е необходим пропуск, ще се обадя на портала.
Биро се сбогува, тръгна към вратата. Преди да я отвори, Сокач внезапно произнесе:
— Si deve suonare tutto delicatissimamente e seura sordini.
Биро се стъписа. Струваше му се, че ако Сокач не го подхване, ще се строполи. Лицето му бе пребледняло, устата му трепереше.
— Защо произнесохте това? Защо го казахте, другарю лейтенант?
— Ако не се лъжа, това е от Лунната соната на Бетовен. Може би ви е позната?
Биро се съвзе много трудно и с пресилено спокойствие запита:
— Мога ли да си вървя?
— Може, господин Биро. Съблюдавайте това, което ви казах!
Гере с нетърпение очакваше Сокач.
— Другарю капитан…
— Остави по дяволите тези… Седни! Какво стана? Каза ли нещо?
— Отчасти.
— Задържа ли го?
— За какво? Да си върви в къщи. Нервозен старик. Нервноболният не е Луиза Гатц, а този нещастник. За какво по дяволите го е шантажирал Гатц? И защо?
— Значи, Биро е луд? Не вярвам. Ти си луд, приятелчето ми, че гони досега михаля. Имаш ли вече хипотеза?
— Ще ми кажеш ли къде е ключът на загадката?
— Биро го обзе гняв.
— За да ме повишат поне в майор и да ти поверят цялата охрана на обществената безопасност ли? Добре! Но аз…
— Зная. След два дни ще има резултат. Ще има. Слушай, Лаци…
От чантата си извади портативен магнетофон, постави го на масата пред Гере и го включи. Отначало от него се чуваше някакъв шум, чирикащ шум, след това внезапно прозвуча съвсем разбираем диалог. Разговор между мъж и жена: „Казах ви вече, че на пияни не даваме повече! Колко чаши изпихте досега?“
„Две, сърчице мое, само две. Нито грам повече, ангелчето ми. Но аз издържам на пиене, хич не си личи, че съм изпил две чаши… Вижте, госпожице, ако не ми дадете още петдесет грама, то поне една чашка вино, поне една чаша… Дори и не искам да е голяма, само една малка чаша с вино.“
„Да не сте жаден? Или ви е топло в този отвратителен ноемврийски…“
„Като те видя тебе, душичке, веднага ми става топло. Е-е, не ме гледайте така грозно. Нали ще ми дадете една…“
„Ще ви дам един сироп и без това ви трябва нещо течно.“
„Разбира се, ако не сте съгласна за чашка «кадърка», то можем да кажем за господин учителя Гатц…“
Няколко минути от големия колкото стотинка репродуктор се чуваше еднообразно бучене, след това съвсем тихо се чу гласът на момичето:
„Какво искате?“
„Гатц е мой приятел.“
„Какво искате от него?“
„Трябва да говоря с него. Кога ще бъде тук?“
„Не зная.“
„Знаете! Важно е! С Гатц трябва да…“
„Но вие не сте пиян! Вие…“
„Ще говорите ли? Добре, няма значение. Гатц ще каже кога и колко пъти е идвал тук, какво е питал за сестра си и колко сте получавали за сведенията. Гатц ще…“
„Чакайте! Какво искате от мен?“
„Казах. Кога е идвал тук Гатц?“
„Преди четири-пет дни. Защо искате…“
„Какво пита за сестра си?“
„Нищо.“
„Какво пита? Говорете!“
„Кой сте вие?“
„Ако не ми отговорите, ще кажа всичко на баща ви. Ще се зарадва, като научи, че семейството му се е забъркало в тази история. Ще кажете ли…“
„Само… Само му казах какво й е здравословното състояние и че се оплаква, че спи лошо и такива работи. Пита дали леля Луизика е здрава.“
Гере вдигна поглед.
— Това не е много. Май наистина си пиян. За какво ти е това?
— Гатц е искал нещо от сестра си.
— Защо не прослуша нея?
— Защо да я плашим? Нека мисли, че нейната почтена личност въобще не ни занимава.
— Откъде знаеш, че Гатц идва точно в тази кръчма?
— Не идва. Само един път е бил там. И не съм знаел. Само предполагах, че ако се интересува от Луизика, то очевидно ще посети мястото, където тя всеки ден се отбива. Блъфирах и успях.
— Можеше да попиташ и портиерката. Хм?
— С нея щеше да е по-трудно. Пък и възможно е да не знае за него. Дявол знае какво е обещал Гатц на момичето. Че след време ще се премести в стаята на Луизика или й е обещал пари? Всъщност това сега няма значение.
— Само да знаех — каза Гере — какво целиш с всичко това? Вилмош Гатц не се е мяркал нататък и действително не е внесъл козата в къщата.
Чуваше се дишането на Сокач.
— Не чакай логически обяснения! Струва ми се, че това, което момичето каза, е важно. Струва ми се, че…
— Трябва да чуем Луиза Гатц, но все още е в безсъзнание. Може би утре сутринта… Какво направи в библиотеката?
— Прочетох вестниците. Заради мен разровиха целия вестникарски архив. Вилмош Гатц и Луиза са от различни майки. В новините „8 часа“ имаше един репортаж, който твърде дискретно съобщава, че Луиза Гатц е наследила ценни бижута от майка си. Разбираш ли, Лаци? Наследил ги е не брат й, а тя! Биро призна, че на времето Гатц е искал злато от него. Искал е да замине за чужбина. Но защо, все още не знам. Е… На последния си концерт в Музикалната академия Луиза Гатц е имала голям успех с Лунната соната на Бетовен. Опитах се да шокирам с това Биро и изглежда успях. Биро знае нещо за обстоятелствата около оттеглянето на Луиза Гатц и ще го изплюе. Ще видиш, че ще го изплюе! Струва ми се, че козата е заровена тук.
— Мамиш се, старче! Козата не е заровена тук.
— Какво?!
— Козата въобще не е заровена! Козата е намерена!
